ДОБРЕ ДЕ, СЪЖАЛЯВАМ....ЛЕКО ЗАБРАВИХ ЗА ТАЗИ ГЛАВА, КОГАТО ВИ КАЗАХ ЧЕ РЕВ ПАРТИТО ПРИКЛЮЧИ...СЪЖАЛЯВАМ, СЪРАТНИЦИ, НЕ МИ СЕ СЪРДЕТЕ МНОГО ПРИТИ ПЛИС.

АКО ГЛАВАТА ВИ Е ХАРЕСАЛА ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ ТАКА КАКТО НАТИ КАЗА, ЧЕ ВИ РАЗБИВАМ ПСИХИКАТА

ЕНИУЕЙЙЙЙ ЛОВВВ ЮЮЮЮ

ЕНДЖОООЙЙЙ

*Милица*

-      Знам, че не ви оценявах достатъчно докато бяхте живи. Знам и че едно време исках просто да спрете да говориш, защото ми надувахте главата и винаги бяхте недоволни от мен, но мълчанието ви ме убива. Не знам дали сте тук някъде около нас и сте намерили спокойствие, но...липсвате ми. Адски много. Спомнихме си. Все още ми е объркано, но си спомням всичко. Липсвате те ми, майко и татко. Имам нужда от вас. Не знам какво да правя вече. Искам си детето, а Бранимир иска да се възстановим преди да отидем при него. А, като отидем не знам какво да му кажа. Не знам какво да правя. Имам нужда от теб, майко. Мамка му, наистина имам нужда от теб. Няма към кого друг да се обърна, никой друг не би ме разбрал. Просто...просто имам нужда от майка си. От истинската ми майка. Липсваш ми, майко, толкова много. Съжалявам за всичко! Съжалявам, че не ви оценявах когато ви имах с татко. Съжалявам, че не бях дъщерята която искахте и си заминахте и вие заради мен. Прости ми, майко, моля те. Простете ми всички.

Усетих допир по рамото си докато плачех и той ме накара да вдигна глава. Огледах се наоколо, но нямаше никого около мен на гробищата. Бях сама. Единствено Никола стоеше на няколко метра зад мен, но го усещах. Усещах допирът, който ми вдъхваше известна доза успокоение и Бога ми, усещаше се като допирът на майка, който ми липсваше повече от всичко. Несъзнателно протегнах ръка и я сложих върху тази, която усещах върху рамото си и затворих очи, подсмърчайки.

...

Прелиствах снимките в албума отново и отново, а сълзите ми капеха по страниците. Болеше, мамка му! Толкова шибано болеше. Дните се минаваха, после се мина седмица, накрая две, а аз все още не бях видяла детето си на живо, единственото ми дете. Болката беше неописуема. По-силна от всяка една която бях усещала. Преди години си мислех, че няма болка която да се сравнява с родилните, после си мислех че няма по-гадна от тази от секцио, но тази...тази беше като нищо друго което съм изпитвала досега.

Надигнах поредната чаша уиски и малцовият алкохол вече дори не ме караше да потрепвам. Бях привикнала с него, че имах чувството че вече пия вода. Прелистих нова страница и докоснах лицето на малкото ми голо момче, което се беше омазало в шоколад и позираше гордо на снимката с най-широката усмивка на лице. После се усмихнах и на долната снимка, на която беше извадил най-добрият си телешки поглед, както обичаше да казва Бранимир. Обърнах и тази страница и преглътнах щом видях и другата снимка. Usce, 19.07.2018 концерт „Zauvek." Бяхме заедно на сцената и пеехме.

Имах всичко тогава. Имах кариера, имах семейство, а сега...сега нямах нито едно от двете. Беше ми отнето.

*Бранимир*

Мислех че времето ще ми помогне да свикна със случващото се, но това така и не случи. Две седмици. Бяха се минали две седмици от инцидента и откакто си върнах спомените и всеки ден бремето ставаше все по-голямо и по-голямо както и вината. Тази разяждаща вина така и не стихваше, а Милица отново се затваряше в себе си. Може би дори сега повече отколкото преди. Беше нещастна и го виждах и знаех защо беше така. Но не можех да се появя пред сина си така. Той ме имаше преди за негов супер герой, казваше ми го неколкократно, не можех да се появя пред него така, по дяволите, имах и внук дори и когато застанех пред тях исках да изглеждам силен, а не тази развалина която бях сега. В този момент дори не беше и егото ми, което говореше. Юрош никога не ме беше виждал слаб, защото тогава имах него, имах майка му, която и тя беше силна, а моята сила идваше от нейната. Чувствах се добре когато тя се чувстваше добре, бях силен когато и тя беше силна и колкото и да исках в момента да бъда силен и за нея не можех. Не можех защото психически не можех да се вдигна. Раната беше още прекалено прясна. Не минаваше и нощ без да сънувам онзи момент. Просто не съществуваше такава нощ. Бях обграден с хора като нас – преродени и те ми напомняха за онази нощ и факта, че всички бяха изгубили живота си заради нас. И Нати, и Никола, Вукашин...и кой знае още колко други. Жертвите надхвърляха сто или поне така се казваше в интернет, а денят беше маркиран като един от най-кървавите в съвременната сръбска история, като всичко е било заради онази свиня Цвеле и правителството на Алибегович. Цвеле се бях погрижил лично да му подпечатам билета към Ада, но бившият ни премиер все още беше жив и това ме изкарваше извън кожата ми. Но нищо и неговото време беше дошло. Съвсем скоро при това. Да не ми е името Бранимир Груйч, ако не си отмъстя. Не бях живял два живота за нищо. Нямаше и да разбере от къде му беше дошло. Бях подготвил абсолютно всичко. Утре беше в Черна гора да празнува рожденият ден на жена си и макар и да не бях в списъка с гостите аз щях да блесна с присъствието си. Бях подготвил абсолютно всичко.

-      Брате? – гласът на Вукашин дойде зад мен и аз се обърнах към него.

-      Кажи.

-      Пак си изпаднал в мисли. Какво става?

-      Обичайните неща. – въздъхнах и отново се загледах през прозореца и отпих от уискито си.

-      Какво те мъчи, брате?

Няма да ме разбереш, брате. Нямаше да разбереш, че аз съм причината за твоята смърт, тази на жена ти, най-вероятно и на децата ти.

-      Искам просто вече утре да идва.

-      Така и не разбрах какво е това внезапно да убиеш бившият премиер.

-      Да кажем, че преди години ми отне нещо. Нещо много ценно. – казах през зъби и стиснах чашата в ръката си. Орелът беше гладен и нямаше търпение да се нахрани.

...

Когато се прибрах вкъщи заварих Милица така както я бях оставил – с албум в ръка и полупразна бутилка уиски на масата и преливащ пепелник. Положението не беше добре. Никак при това. Надникнах през рамото ѝ на снимката която гледаше и сърцето ми се сви. Бяхме тримата на една от последните ни почивки.

-      Здравей, скъпа.

Не ми отговори. Дори не ме удостои с внимание.

-      Милица? – повиках я, но тя все така мълчеше. Присви очи, а челюстта ѝ заигра нервно. – Какво ти става, бре?

-      Какво ми става? – затвори албума и се обърна към мен. Очите ѝ бяха придобили тъмни гневни нюанси. – Искаш да знаеш какво ми става? Искам развод.

Какво? Какво каза току-що? Нямаше как да съм чул правилно. Изключено беше това. Нямаше как да е истина.

-      Какво? Ние дори не сме женени в този живот.

-      Чудесно! Още по-лесно дори! Тъкмо няма да се притесняваш дали няма ти взема всичко!

Какви ги говореше тази жена, по дяволите?

-      Милица, осъзнай се, jebote. Не говори глупости, пияна си.

-      Ооо, значи сега съм пияна? Преди ме наричаше луда, а сега съм пияница. Нещо друго имаш ли да ми кажеш?

-      Милица...- казах предупредително. – Спри, не искам да се караме.

-      Имах всичко. Всичко! Имах кариера, имах семейство, а сега нямам нищо заради теб! Съсипа ме! Съсипа всичко! Взе ми всичко!

Заради мен? Мамка му, това заболя.  Това не беше тя. Нямаше как да е тя. Алкохолът говореше вместо нея. Отказвах да повярвам, че моето момиче ми говореше всичко.

-      Заради теб изгубих и двете си деца! Заради теб умрях и дори когато се преродих ти имаше наглостта да не ми вярваш! Месеци наред ме наричаше луда и не срещах абсолютно никаква подкрепа от теб, искаше да ме водиш на психиатър, виждах и съжалението в очите ти! Знаеш ли колко тежко ми беше, а? И още ми е! Искам детето си, Бранимире! Изгубих едно заради теб и няма да ти позволя да продъжваш да ме държиш далеч и от другото! – сочеше пръст към мен обвинително.

-      Спри! – не можах да задържа гневът си. – Аз, аз, аз, аз! Винаги всичко е опирало до теб! Ти какво искаш, ти какво чувстваш, а някога питала ли се аз как съм чувствал, а? Питаш ли се дали ми беше лесно да те гледам в онова състояние? Не можеш да ме обвиняваш за това, че не вярвах в прераждането! Не можеш да ме обвиняваш за това, че бях объркан, защото и ти самата никога не ме попита аз как се чувствам, а винаги вечно всичко опираше до теб! Да виновен съм за сватбата! Виновен съм, че се отделих от теб тогава, но никога не съм искал това да се случи! Никога не бих изложил нито твоят живот на опасност, нито този на детето ни! Правех всичко за вас!

-      И все пак умряхме нали? И все пак едното ни дете умря, а другото остана сирак? Родителите ми умряха! Приятелите ни умряха! Стотици хора умряха само защото ти искаше да се покажеш пред другите с шибаната сватба!

-      Исках ти да бъдеш щастлива! Исках да направя нещо нормално за теб, за нас!

-      Никога не съм искала шибаната сватба и ти много добре знаеше това! Не мога повече! Аз отивам при детето си, ти ако искаш идвай, но знай че може повече и да не ме видиш!

Мамка му! Дори не разбрах, че подсмърчането идва от мен. Не знам кога бях загубил битката с проклетите сълзи, но дори не ми пукаше. Прокарах ръка през косата и засмуках устни между зъбите си. Спирах да се боря. Не можех повече, мамка му. Бях останал без сили.

-      Не ме оставяй пак, моля те.

Очите ѝ отново плувнаха целите в сълзи и устните ѝ потрепериха. Прочетох тъгата и разкаянието в очите ѝ, когато видя безсилието в моите. Метна ми се на врата и аз я стиснах сякаш тя беше моето спасително въже и всъщност тя беше именно това.

-      Искам си семейството! Искам си момченцето обратно, Бранимире, не мога! Не издържам!

-      Ще си го върнем, обещавам. Само не ме оставяй, моля те.  – затегнах прегръдката си още повече около нея и просто се държахме докато плачем заедно.