Е, СЪРАТНИЦИ, ЕТО Я И НОВАТА ГЛАВА. НЕ СМЕЯ ДА КАЖА НИЩО ДРУГО, ЗАЩОТО НЕ ИСКАМ ДА СПОЙЛВАМ, НОООООООО ДААААА

НАДЯВАМ СЕ ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ ТАКА КАКТО УЧЕБНАТА ГОДИНА ЗАПОЧНА, А АЗ ВЕЧЕ СЪМ НА НУЛЕВ КАПАЦИТЕТ НА ЕНЕРГИЯ

ЕНИУЕЕЕЙЙ ЛОВВВ ЮЮЮЮ

ЕНДЖООООЙЙЙ

*Бранимир*

Главата ме болеше. Картина след картина се сменяха пред очите ми още от бебе, та до възрастен. Чувствах се странно. Сякаш парче след парче пъзел се нареждаха в мен, всяко следващо връщащо живота у мен. Бавно по бавно, частичка по частичка светлина, а лентата пред очите ми продължаваше да се върти. Виждах себе си, виждах Милица, виждах...синът ни. Беше странно нещо. С всяка следваща картинка, спомен все повече сетива у мен се отключваха.

До носът ми достигна миризма на дим. Мисля, че чувах и сирени в далечината.

-      Бранимире? – женски глас изпъшка до мен. Разпознах този глас. Бих го разпознал на всякъде. Този нежен, но същевременно гърлен изтормозен от пеене глас. Исках да отворя очи, кълна се, наистина исках но не можех. Спомените не спираха. Жужаха в главата ми, не стихваха. Ставаха все повече и повече. Минаха по-бързо пред очите ми, за части от секундата сякаш. Но защо пъшкаше? Жено, на сватбата ни сме. Не пъшкай. После ще пъшкаш. Като си отидем в хотелската стая.

-      Бранимире, събуди се!  - вече не пъшкаше, а плачеше. Беше почти на прага на истерията. Какво се случваше, jebote? – Не смей да ми го връщаш, глупако! Тъкмо те намерих отново!

Намери ме отново?

Картината се смени отново. Вече нямаше и следа от забавата. Навсякъде около мен имаше тела. Подът беше покрит с тях.

-      Милица!  - светът се срина в краката ми щом видях куршумите които полетяха към нея. Не! Не! Забавих крачка и залитнах щом остра болка разпори корема ми веднъж, после още веднъж, но не обърнах внимание нито на болката, нито на кръвта която шуртеше от раните.

Хаос. Наоколо цареше хаос. Хора пищяха, други бяха покапали мъртви.

-      Не, не. – приземих се на колена до нея, игнорирайки болката която беше сковала тялото ми. Придърпах я в ръцете си и сложих ръка върху корема ѝ, за да спра поне малко кръвта, а от очите ми се стичаха сълзи.

-      Брани – отвори уста, но от нея не излезе нищо повече от кръв и едва доловим глас. Беше сложила ръка върху моята и я стискаше едвам-едвам.

-      Шшш, не говори. Пази си силите, моля те.

-      Ще те намеря отново.

-      Не говори така, jebote. Няма да ме намираш, защото няма да ходиш никъде. Чуваш ли ме? Никъде. – проплаках.

-      Обичаме- посегна с ръка към лицето ми, но силите ѝ стигнаха едва до половината път преди да...издъхне напълно в ръцете ми.

-      Не! Не, не, не, нееее! – отпуснах глава върху нея.

-      Бранимире, събуди се, jebote!  - бях разклатен. Топлината от допира се разля из цялото ми тяло. А, после сякаш и последното парче от пъзела пасна и ярка светлина проблясна пред очите ми преди да изгасне напълно.

Изпъшках. Отворих едва-едва очи и надигнах глава отново едва-едва. Миризмата на пушех беше гъста във въздуха. Огледах се наоколо объркан и не знаещ какво се случва, но после видях пушещата до нас кола и кръвта по лицето на Милица.

-      Милица?! – възкликнах шокирано, а по лицето ми стичаше нещо мокро. Не можеше да бъде. Очите ми се разшириха, нейните също от шок и тя проплака. Побързах да хвана лицето ѝ в шепи, както и тя моето и впих устни в нейните. Намерих те, мамка му! Намерих те. След толкова много години пак те намерих. Имах нужда да я усетя. Да разбера, че това беше тя наистина. Че не халюцинирах, а това тук, до мен беше моята жена. В момента в който устните ми намериха нейните изгубих представа за всичко друго. Винаги така ставаше. Спрях да чувам и сирените дори. Да усещам пушека. Дори вече не бях в тъпата кола, а някъде другаде. Някъде където съществувахме само аз и тя. Такава сила имаха тези нейни устни. Такава сила имаше самата тя – толкова велика, че ми вдъхваше живот.

-      Липсваше ми, кукло! – отпуснах чело върху нейното, когато откъснахме устни един от друг.

-      И ти на мен! – проплака отново и аз избърсах сълзите под очите с палец.  – Не мога да повярвам, че си тук...

-      Обещах да те намеря отново, ако нещо ми се случи нали така?

-      Обичам те! – гласът ѝ се пропука от плачът и гърдите ме стегнаха отново, но не от физическата болка която изпитвах. Беше сърцето. Беше душата ми. Тя страдаше.

-      И аз те обичам. Шшш, стига сега. Стига, тук съм. Хайде да се махаме от тук.

...

-      Как се казвате, госпожице?

-      Милица.

-      Фамилия?

-      Груйч. -  придърпа одеялото и изгледа парамедикът лошо, а аз я сритах с крак съвсем леко. Не толкова силно, че да ѝ причиня някаква болка, но достатъчно че да се усети. Не трябваше хората да знаят. Не знам как така бяхме тук, но не трябваше хората да знаят. Това би повдигнало прекалено много въпроси.

-      Яксич. – поправих я. – Яксич. Извинете, годеницата ми, докторе. Още е в шок. – уверих младият доктор и се загледах в изпотрошените коли. Момчето, което ни удари умря на място или поне така казаха медиците, а ние се бяхме отървали само с повърхностни рани. Като изключим това се чувствах...странно. Позволявах си да спомена любимата реплика на жена ми, съпругата ми, при това без да съм я питал. Аз бях...аз си. Бях отново тук, с нея и помнех всичко. Не бях затворен вече. Бях аз си. Вече не бях Бранимир Ораович, а отново Груйч. И това...и това ме плашеше, по дяволите. Ужасяваше ме.

-      Няма проблем, нормално е. Трябва да дойдете с нас до болницата.

-      Няма нужда, добре сме.

-      Но госпожице –

-      Добре сме ти казах, jebote! Искам да си ходя вкъщи! Не ме пипай! Знаеш ли коя съм аз? Бранимире, кажи им! Не искам да ходя в болница, нищо ми няма!

Споменаването на името ми ме върна обратно в реалността и аз разтърсих глава. Наистина не знам как така бяхме живи и на крака след удар като този. Господ ни пазеше явно, не знам, ноо това не значеше, че нямаше да отидем да прегледат Милица.

-      Не упорствай. Трябва да те прегледат. Удари си главата лошо. Не искам да поемам повече рискове. – взрях се в нея и погледът ми ѝ подсказа, че нямаше място за спорове. Наистина не исках да поемам повече рискове. Особено след всичко.

...

В крайна сметка въпреки хилядите протести взе че се вразуми и отидохме до най-близката болница. Бяхме се отървали само с няколко натъртени ребра за моя сметка и тя се размина само със счупен нос и няколко ожулвания по лицето заради счупените стъкла и няколко шева в десният крак.  Разминахме се леко като по чудо. Господ ни обичаше просто и беше редно утре да отида на църква. Имах да компенсирам години от този си живот.

Обадих се на Никола да ни вземе и той дойде веднага, като и изрично го помолих да не казва на Наташа. Всички бяха тук. Чак беше зловещо. Отново бяхме заедно. Като едно време. И всички приличахме на миналото си аз. Едно към едно. Милица задряма по пътя към вкъщи, заради успокоителните които ѝ дадоха. Гледах брат ѝ докато шофираше и всичко ми се изясняваше постепенно. Беше го познала. Затова и толкова се привърза към него. Затова и настояваше толкова да остане неин бодигард, в крайна сметка кой би я пазил по-добре от собственият ѝ брат?  Очите ми се насълзяваха само като я погледнех и си спомнех за онзи ден. Днешният ден преди вече двадесет и четири години . Първи юни трябваше да бъде най-щастливият ден в живота ни след раждането на орлето ни, а сега...сега не знам какъв беше. Хем беше най-тъжните защото ми я отне тогава, хем беше и хубав защото година по-късно на същата дата ми я върна отново. Не знаех как да се чувствах. Не знаех нищо. Нищо.

-      Пристигнахме. – дори не усетих кога бяхме спрели докато Никола не го извести. Вдигнах поглед от нея и видях, че бяхме пред вкъщи. Новото вкъщи.

-      Мерси, брате. Извинявай, че те вдигнахме посред нощите.

-      Няма проблем, Ореле. Винаги съм на разположение. Тя е добре, нали?

-      Нищо сериозно, слава Богу. – уверих го за пореден път. – И зарежи това „Ореле" вече, близки сме си. – семейство сме. Или поне бяхме такова преди всички да изгубите живота си на сватбата ни. Господи, ами Тиана? Тя дали беше жива все още?

-      Утре може ли да дойде да я видя?

-      Разбира се. Идвайте когато пожелаете с Наташа. И брате? – впери тъмните си очи в мен, а мен сърцето ме сви. - Съжалявам. – изпитах внезапната нужда да му го кажа и той свъси вежди в неразбиране.

-      За какво?

-      Просто съжалявам. Лека нощ, брате. И ти благодаря отново. – потупах го по рамото и влязох вътре. Орлов крясък се чу и птицата ни долетя при нас. Щастлив смях ме напусна и дори болката в гърдите ми не ме накара да съжаля за него. Как можах да не я позная по-рано, Господи? Та това беше моята Цеца. Последва ни до горе където положих Милица нежно и внимателно на леглото, а Цеца кацна и внимателно инспектира тялото ѝ и тъжна усмивка се появи на устните ми докато я гледах и същевременно с това събличах Милица. Не е за вярване как само се извърташе съдбата...аз отгледах тази птица още от малка, а после тя ми върна услугата и го направи с мен.

Махнах роклята от спящата си съпруга и сърцето отново ме сви, а сълзите напираха в очите ми щом видях белезите ѝ. Точно там куршумите отнели живота ѝ я бяха уцелили. Завих я с треперещи ръце и се приведох за да я целунах по челото, а тя въздъхна в съня си. Съблякох кървавата риза от себе си и пръстите ми несъзнателно докоснаха родилните ми белези. Затворих очи, а пред тях отново се появи онази сцена и аз засмуках устните си между зъбите. Не! Отказвах да изживея онзи ужас отново. Отворих ги бързо станах от леглото. Направих знак на Цеца  глава, но тя не направи дори и малко усилие да ме последва, а се сви до Милица. Въздъхнах и единствено излязох от стаята, като оставих единствено нощната лампа да свети. Слязох долу и извадих нова бутилка уиски от шкафа. Взех също и чаша и намерих кутията си цигари. Напълно игнорирах забраната от докторите за пушенето и лапнах една цигара. Завъртях камъчето на запалката и пламъкът веднага запали другият край. Приплака ми се щом първата доза дим навлезе в дробовете ми, но стиснах зъби и прогоних болката с малц. Отпуснах глава надолу, взираки се в пода. Свих юмрукът на свободната си ръка, а после изпънах длан и отново стиснах докато седях в тъмнината в пълна тишина. Единство щурците се чуваха вън. Нищо друго.

Прероден. Бях прероден. Живеех втори живот при това двата ми се сливаха. И си спомнях всичко. Абсолютно всичко от съзнателните ми детски години до...до сватбата ни. Всичко беше заради мен, Господи. Трябваше да я послушам. Не трябваше изобщо да вдигаме шибаната сватба, защото ако не бях може би...може би нищо от това нямаше да се случва и ние в момента щяхме да бъдем себе си, остарели и най-вече...най-вече семейството ни щеше да си остане цяло.

...

-      Бранко? – нежен женски глас ме събуди и аз се стреснах. Първото нещо което видях бяха двете разтревожени женски очи и аз скочих веднага.

-      Кукло? Какво има?

-      Защо си спал тук?

Спал съм тук? Огледах се наоколо и чак тогава видях, че бях в дневната на дивана. Главата ме болеше зверски. После видях и полупразната бутилка малц и ситуацията ми се изясни. Мамка му!

-      Jebote, съжалявам, приспал съм се предполагам. – премижих очи от болка и веднага побързах да налапам цигара, за да вдигна пердето от очите си. Вдишах от дима и той ме подразни. Свих юмрук пред устата си изпадайки в пристъп на кашлица, като всеки напън просто ме караше да се напикая от болка.

-      Добре ли си?

Добре ли бях? Бях жив и здрав, значи предполагам тялом бях добре, но психически...ей там за нищо не ставах.

Вдигнах поглед към нея и се взирах в притесненият ѝ поглед докато продължавах да кашлям като магаре.

-      Чакай, чакай. Ела тук. Легни.

Послушах я и легнах на дивана, а когато го направих като че ли кашлицата ми намаля.

-      Само да съм те видяла да пушиш докато не се оправиш.

-      Да, госпожо. – изпъшках изнемощяло. Спомените от снощи се върнаха и видях и марлята на десният ѝ крак. – Я, чакай малко, ти защо си извън леглото? Казаха ти, че минимум ден не трябва да натоварваш крака. Леглото или тук избирай си, но няма да мърдаш.

-      Света Петке, нищо ми няма, добре съм. Стига си ми опявал и ти като майка. – завъртя очи с досада и аз въздъхнах. О, да, определено това беше Адемович. Този език не бих могъл да го объркам никога. Присвих очи и се изправих в седнало положение въпреки болката в ребрата и обвих ръце около талията ѝ, дърпайки я по-близо до мен.

-      Не си го и помисляй.

-      Ооо, мисля си го.

-      Недей.

-      Престани.

-      Ще те ударя.

-      Ще те плесна. – заплаших в отговор.

-      Глупак.

-      Но ме обичаш.

-      Ако ще ми опяваш на главата, че трябва да лежа не те обичам.

Господи, каква сила толкова голяма имаше в тази жена че дори и в тежки моменти като тези можете да ме накара да се усмихна? Имам предвид, претърпяхме катастрофа, върнахме си спомените от предишният живот и въпреки това седях и се усмихвах. Въздъхнах и надигнах ризата която ми беше откраднала, но не защото исках да я видя гола или нещо подобно, а просто допрях глава до корема ѝ и се захлупих с ризата през главата, бягайки от реалността. Или поне мислех, че направих това. Усетих пръстите ѝ на главата ми и тя ме погали, а аз въздъхнах още по-тежко и я прегърнах още по-силно.

-      Липсваше ми. Много.

-      И ти на мен, Брани.

-      Обичам те, кукло. Ще прекарам остатъка от този си живот, за да ти се реванширам за тогава.

Вярвах във всяка една дума, която изрекох. Дори и този живот нямаше да ми стигне за ѝ се реванширам за тогава, за да се реванширам на сина ни за тогава.

...

-      Искам да отидем при Юрош.

Юрош. Затворих очи и преглътнах, а сърцето все така ме стегна гадно в гърдите. И аз исках да отидем при момчето ни. Както ти момче, та той вече беше голям мъж, по-голям и от физическите ни аз. Не знаех как щеше да протече тази среща. Едва ли дори беше добра идея да се показваме, но не можех да продължавам да бъда далеч от единственото си дете. Пък и преди години му бях дал едно обещание.

-      Ще отидем след като се възстановим. Все пак не бих искал да ни вижда така.

-      Не можем ли да отидем сега? Липсва ми. – взря се в очите ми умолително.

-      И на мен ми липсва, кукло, но е по-добре да изчакаме докато се възстановим. Ние сме Груйч, ще се справим. Ще си върнем семейството. Важното е, че сме заедно отново и помним. Обичам те, кукло.

-      И аз теб, Брани. – затвори очи и усетих нещо да капва на гърдите ми. Надигнах глава и погледнах, а когато видях какво беше въздъхнах и разтрих гърба ѝ утешително.

-      И това ще мине, кукло. Минавали сме и през по-лошо.