ДВА ЪПДЕЙТА В ЕДИН ДЕН Е ЯВЛЕНИЕТО, КОЕТО НЕ СТЕ ВИЖДАЛИ ОТ ЦЯЛА ВЕЧНОСТ, НО ЕЙ ГО НА, ХД. 

АКО ГЛАВАТА ВИ Е ХАРЕСАЛА ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО НЯКОЙ ПАК ЩЕ ТЪРЧИ ЗА ТЕСТОВЕ, ХД. 

ЕНИУЕЙЙЙЙЙЙ, ЛОВВ ЮЮЮЮЮЮЮЮЮЮЮ

ЕНДЖОЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙ!

*Милица*

Теа спази обещанието си и дойде и щом ме видя се присъедини към нас на леглото и ѝ разказах всичко и на нея. От драмите с тестовете до последните събития на вечерята и дъното на пепелника беше вече покрит с фасове от мен и Теа, за най-голямо съжаление на Нати, която мразеше това нещо и в червата си.

- Добре според мен просто седнете и поговорете, когато се успокоите всички, защото определено днес емоциите са били много на всички ви.

- Подкрепям. – Нати подкрепи най-добрата ми приятелка. – Пък и честно казано мисля, че леко преувеличи. Вашите нито могат да ви оженят насила – нито нищо, защото по тази логика и мене и брат ти трябва да оженят.

- Като заговорихме за това как мина първата среща със свекървата? – разговорът ни рязко смени посоката.

- Мани, не питай. Тази жена реши, че не ме харесва още щом Никола ме представи като негова приятелка.

- Мхммм, познато.

- Моля? – Наташа се засмя изкуствено и я изгледа объркано.

- Излизаха за малко, но беше отдавна. – обясних ѝ.

- Беше преди хиляда и кусур години, дори не го помня вече. Бяхме малки, няма смисъл от лоши чувства. Всичко е минало и забравено отдавна при това.

- Аха.

...

Когато се събудих на другата сутрин бях сама в леглото. Наташа я нямаше никъде и седейки по това колко изстинала беше нейната страна, то предателката ме беше изоставила. Докопах се до телефона си, за да видя колко беше часа. Това което ми направи първо впечатление, обаче, бяха съобщенията от Бранимир. „Спиш ли?", „Може ли да дойда при теб?", „Сърдиш ли ми се още?", „Съжалявам", „Обичам те, кукло."

Разтърках очи докато се взирах в съобщенията и чувството на вина за снощи се настани в стомаха ми. Прекалих в яда си на нашите и му наговорих неща, които не заслужаваше, а той горкият си тръгна като изхвърлено пале. Поех си дъх и преди да успея да размисля нащраках едно бързо „Ела". Изненадах се, когато веднага съобщението промени статуса си на видяно и заключих телефона, оставяйки го до себе си.

Вратата ми се отвори леко и Бранимир пристъпи вътре, облечен само в долнище на анцуг. Ходеше странно, най-вероятно заради боксерките които го бях изнудила да си вземе и чийто ластик се подаваше над долнището. Беше странно. Определено беше странно. Какво ли щеше да бъде да го видя по боксерки? Мамка му, Милица, в момента хич не беше време за подобни мисли! Стегни се

- Хей.

- Хей. – промърморих. – Кога те изгониха?

- Преди час.

- Защо не дойде направо?

- Защото каза, че не искаш да ме виждаш докато не ти мине.

О, вярно че щях казала нещо подобно.

Отметнах завивката се мръднах по-близо до стената, за да му направя място и той легна до мен.

- Извинявай за снощи.

- Ти извинявай, ядосах се на нашите и си го изкарах на теб, защото не взе отношение. – сгуших се в него веднага и той не се забави преди да обви ръка около кръста ми.

- Какво отношение да бях взел, Милица? Ако кажа, че не искам да се женя ще излезе сякаш нямам сериозни намерения към теб, а това не е така. Обичам те, знаеш. Това по себе си говори много, знаеш защо...говорили сме си го.

- Знам, мило. – промърморих срещи гърдите му докато галех орела на тях. – Извинявай, че ти казах че си путка.

- Забравено е вече.

- Сигурен? Защото снощи се ядоса.

- Мина ми. – погледна в очите ми и ме увери, а аз прехапах устни. Значи все пак се е бил обидил. Ясно беше – приберем ли се трябваше да поема отговорност за думите си. Въпреки че след този стрес вчера не бях особено убедена, че бях готова отново да правя секс.

- Извинявай, не го мислех наистина. – вдигнах поглед и го целунах по устните, а той също сведе поглед и ме целуна нежно.

- Стига де, не това е важното сега. Трябва да решим какво ще правим, защото ако вашите тропнат нямаме избор.

- Да бе, сигурно. – завъртях очи. Да пробват само да ме омъжат насила за него, да пробват.

- Всъщност, май няма да е толкова лошо. – Бранимир каза ей така от нищото и аз се намръщих в неразбиране.

- Кое?

- Да се оженим. – поясни. - Имам предвид обичаме се... - сви рамене. – Не звучи като най-лошото нещо на света. Дори...дори би било хубаво.

- Моля? – изсмях се, нарушавайки шептенето ни.. – Бебе, ти да не би да си удари главата някъде? Какви са тези глупости, които говориш?

- Защо да са глупости? – намръщи се веднага.

- Аз не искам сватба, не искам и брак. Смисъл за мен това са пълни глупости. Не можеш да ме убедиш, че една хартия е доказателство за това колко обичаш човека до себе си.

Бранимир ме гледаше така сякаш ми бяха пораснали две глави и след втората секунда това започна да ми става досадно.

- Какво?

- Нищо, просто никога досега не съм и подозирал че ще чуя тези думи от устата на жена.

- Не всички си мечтаем да сме облечени в бяло и да каним хора, които дори не познаваме, някои от нас искат просто да бъдат с любимият човек и да живеят заедно тихо и спокойно, без излишно изхвърляне и това не значи, че те не се обичат толкова колкото тези които се женят.

- Ей, на това му се казва късмет, знаеш ли? – облегна глава на ръката си и усмивката му достигаше чак до ушите.

- В какъв смисъл?

- Веднъж мисълта за брак няма да ме плаши и жена ми ще се окаже, че не иска. – засмя се

- Обичам те достатъчно много и без тази хартийка и показност.

- И аз теб, кукло. Повече от всичко. – усмихна ми се и ме целуна, а аз се разтопих в ръцете му на момента.

...

Днешният ден беше също толкова епичен колкото вчерашният, защото майка ми засече Наташа почти гола в кухнята и едва не получила инфаркт щом видяла облеклото ѝ или по-скоро липсата на такова. А, жената просто била преватизирала една риза на брат ми, че да отскочи до кухнята за вода, нищо друго. Ама това беше майка ми все пак, която и лятото ходеше с рокли дълги до земята.

Мина и разговорът с нашите, в който с Бранимир единодушно заявихме че не искаме да се женим просто защото те така са решили и мисля, че нямаше нужда да казвам че хич не останаха доволни от чутото, но изненадващо не последва втори скандал, трети всъщност, ако броим и първият от вчера, което истински ме озадачи но реших да не поставям действията на Света Петка под съмнение. Ей, обичах я тази жена, никога не ме изоставяше когато имам нужда от нея. Теа дойде на закуска, за да се видим преди да тръгнем обратно към вкъщи и с нея поседяхме да си побъбрим още толкова и преди да се усетим вече беше станало почти обяд и трябваше да потегляме.

- Хайде, деца, и да дойдете пак. – въпреки всичко майка ни прегърна един по един. Дори и Нати, но си личеше от километри че беше по принуда и от двете страни.

- Добре, майко.

- Звъннете като пристигнете.

- Несъмнено.

- И да се пазите. Никакви бебета повече. Дори и хипотетични

Това дори нямаше смисъл да го споменава, защото аз самата не знаех дали скоро ще се възстановя от целият този стрес вчера.

- Хайде вече, наистина тръгваме.

- Хайде.

Помахахме им за чао още преди да се качим в колата. Те продължаваха да махат докато вече не изчезнахме от полезрението им.

По пътя Никола и Бранимир взеха, че огладняха и спряха на онова място от което ядохме вчера ние.

- Вие искате ли нещо?

- Не.

- Не. Само нещо за пиене. – нещо ми подсказваше да не ям оттам пак.

Бранимир ми връчи сока, когато се върнаха с брат ми с по четири плескавици всеки и аз набръчках нос само при миризмата ми и внезапно взе да ми се повдига отново. Не мисля, че след вчера отново щях да хапна това нещо.

- Тези плескавици ми миришат странно. – Бранимир набръчи изтънченият си нос, но въпреки това не спираше да нагъва.

- Хайде яж там, стига си философствал, че после иначе ще искаш аз да ти готвя.

- Брате, верно миришат странно. Като на старо. – Никола подкрепи приятеля ми и аз завъртях очи докато надигах стъклената бутилка с портокалов сок.

- Оф, аз си влизам в колата, защото ми е студено. Вие ако искате и на ледени висулки ставайте тук, не ме интересува.

...

- Брате, кара ли ти се? – Бранимир беше изкривил физиономия в болезнена гримаса едва на няма и половината път. Какво му беше пък сега на този?

- О, не, човече, никакъв шанс. Корема ме боли.

- Бебе, моля те да ме смениш. - Бранимир погледна към мен в огледалото за обратно виждане и аз се надигнах от седалката. Какво пък му беше сега на това лайно? 

- Какво ти е?

- Корема адски много ме боли.

Хайде сега и тези двамата. Ясно днес беше техен ред.

- Ох, добре.

Отби веднага в дясно и дръпна копчето на ръчната преди махне колана си и брат ми също направи това.

- Бягайте отзад вие двамата. – инструктирах ги и те кимнаха покорно. Наташа не каза нищо, ами просто слезе за да се качи отпред при мен. Заех шофьорското място и вратите и трите се хлопнаха, когато всички заеха местата си. Нагласих си седалката и огледалата преди да си сложа колана.

- В чантата ми има хапчета за корем. – погледите ни с Бранимир се засякоха в огледалото за обратно виждане и той кимна докато береше душа отзад. Пуснах ръчната, дадох десен мигач и се включих в движението.

Влязохме в Белград малко преди четири следобед и се обадих на майка понеже нали бях обещала и оставихме онези двамата преди с Бранимир да отидем у тях, а той...той едвам успя да стигне до тоалетната на първият етаж навреме, за да върне цялата поръчка от днес. Чудесно просто чудесно. Трябваше сега да си връща за вчера предполагам. Добре, че поне си бях взела капките от майка.

- Какво има?

- Умирам. – използва същата реплика като мен вчера.

- Ама, какво ти е по-точно?

- Жено, толкова не ме е боляло и като прострелят. От къде да знам какво ми – поредният порив го прекъсна и отново наведе глава над тоалетната.

- Мило, да тичам ли за тестове? – не можах да се въздържа да не се пошегувам.

- Пет теста ще ти дам! – изръмжа измежду кашлицата и повръщането

В това време и телефонът ми звънна и беше Нати.

- Ало?

- Ало, какви бяха онези капки които майка ти ни даде вчера?

Ясна беше картинката.

- И Никола ли е бременен? - въздъхнах гледайки към Бранимир който вече десет минути не беше вдигнал глава от тоалетната.

- Да. – въздъхна също. Е, поне вече знаехме защо бяхме повръщали вчера – плескавиците. Ако се бяхме сетили веднага колко ядове щяхме да си спестим не е истина просто...

- Сега ще ти ги пратя на снимка. Звънни после да кажеш дали е момче или момиче. – засмяхме се на казаното от мен.

- Милица, не е смеш-но, мамка му!

- Напротив, малко е. Съвсем малко.