TAKA, СЪРАТНИЦИ, КАКА ВИ Е ОТНОВО ТУК С НОВА ГЛАВА И СЕ НАДЯВАМ ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО НАИСТИНА НЕ БЯХ ПСИХИЧЕСКИ ПОДГОТВЕНА ЗА УЧИЛИЩЕ, А ТО МАМКА МУ, ИДВА И ГО ОСЪЗНАХ ДНЕС КАТО ХОДИХ НА РЕПЕТИЦИЯ. 

НАИСТИНА НЕ ЗНАМ КАК ЩЕ ИЗБУТАМ ТАЗИ ГОДИНА, А ТЯ Е ПОСЛЕДНА И ПРОСТО МИ СЕ РЕВЕ. 

ЕНИУЕЙЙЙ ЛОВВВ ЮЮЮЮ

ЕНДЖОООЙ!

(Осем месеца по-късно)

*Милица*

20.05

    Днес пак го сънувах. Беше петият му рожден ден. Бяхме щастливи. С Бранимир му подарихме ново колело. Цял месец плачеше за старото му, защото се счупи и усмивката стигаше чак го очите му. После ни прегърна и каза „Благодаря ви! Вие сте най-добрите мама и тате." Майка и татко също бяха там, брат ми също с Наташа и дъщеря им.

Рожденият му ден е днес. Датата от календара е същата, като тази която беше в съня ми...

- Ехо! – гласът на Наташа ме накара да се обърна към вратата и затворих дневника си. – Пишеш ли?

- Вече не. – въздъхнах и оставих розовият тефтер на масата, а върху него поставих и химикалката. Писането беше нещо към което тя ме беше подтикнала. Записвах сънищата си вътре вече осем месеца.

- Как си?

Вдигнах рамена. Как да съм? Никак. Не можех да кажа, че съм добре, но не можех да кажа и че съм зле защото в крайна сметка бях все още жива. Поне външно. Нямаше да излъжа, ако кажа че регресията не ми се отрази особено добре на психиката. Аз и без това я нямах, но положението не беше добре. Сега пак беше по-добре, но все пак предполагам успокоителните си казваха думата.

- Ти как така дойде?

- Мачка? Разбрахме се да пием кафе? Не помниш ли? – сложи ръка на крака ми и се взря в мен притеснено. Единствено въздъхнах. - Взех ти и свещите, които ми поръча. 

- Съжалявам, излязло ми е от ума. – разтрих вежди.

- Няма нищо. Нормално е. Отивам да си направя кафе и идвам при теб.

- Добре. – усмихнах ѝ се едва-едва и тя пусна ръката ми. Загледах се през прозореца и гледах как навън дъждът се сипеше като из ведро.

Не се забави в кухнята дълго и излезе от там с чаша кафе и вода в ръцете.

- Как спа днес?

- Нормално. Сънувах пак.

- Какво сънува? – приятелката ми отпи от кафето си, а аз запалих една цигара.

- Рожденият му ден. Бяхме всички.

- Беше ли хубав поне сънят?

- Беше прекрасен.

- Усмихваш се. Това е добре. – усмихна ми се леко в отговор и аз въздъхнах. Предполагам беше добре.

- Ти какво прави днес? – обърнах разговора към нея, защото исках поне малко да се разнообразя предполагам.

- Бях на работа. После с Никола ходихме до мола и ме остави до вас, че отиде да вършат някаква работа с Бранимир.

Кимнах в отговор.

- Взе ли си нещо?

- Ооо, да! – плесна с ръце. – Искаш ли да ти покажа? Човече, има страашни намаления. Трябва да те заведа и теб утре, ако искаш. Тъкмо да видим за завършването какво ще си вземеш.

Вярно, завършването....още десет дни и вече нямаше да бъда студентка. Чаках този ден от толкова много време вече, а сега...сега нямах желание за абсолютно нищо. Бях развила апатия към всичко. Единствено ме вълнуваше това да се надрусам с успокоителни и да легна да спя, за да сънувам. Исках да пробвам и шифтинг, но Наташа не ми позволи. Душата ми и психиката все още се възстановявали от регресията и каза, че това ми влошило положението. Навлизах в дълбоки води докато течеше това мое духовно пробуждане и цялото това нещо ми се отразяваше и си личеше, но не спирах. И без това нищо не ми беше позволено. Не можех да отида до България, защото Бранимир ме държеше под око постоянно, а не искаше и да отидем заедно. Бдеше над мен постоянно. Не ме изпускаше и за секунда и дори вече живеех при него.

Наташа ми показа покупките си и бях достигнала такъв момент в живота си, че дори и новите обувки на Louboutin не можеха да ме трогнат. Нито пък новият ѝ парфюм. Нито дори всичките парцалки. А, аз някога обичах всичко това. Обичах дрехите, парфюмите, обувките, обичах и бижутата, козметиката, а вече...вече дори те не можеха да ме трогнат. Нищо не ме трогваше. Абсолютно нищо.

Наташа си тръгна два часа по-късно и отново бях сама. Е, сама...помощницата беше тук но аз с нея не говорех много.

- Госпожице Яксич, яде ли ви нещо конкретно за вечеря?

- Не, Яна. – въздъхнах. – Направи нещо колкото да има Бранимир какво да яде, мене ме мисли.

- Е, де момиче! От месеци те гледам така. Какво си се предала така? Ааа, бива ли така? Млада си, красива си, умна си, здрава си, права си, какво толкова си легнала да се предаваш?

Не би разбрала. Въздъхнах. Никой не ме разбираше. Не очаквах и някой да ме разбере реално някога освен Теа и Наташа.

Бранимир си дойде към седем от работа и аз го посрещнах от дивана. Остави тортата, която му бях поръчала на масата и дойде до мен.

- Хей, кукло.

- Хей. – поздравих го вяло и затворих очи, когато устните му попаднаха върху моите и ме целуна, а топлината от целувката ни обзе цялото ми тяло.

- Как си?

- Нормално. – свих рамена.

- Взех ти шоколадова торта. Не знам колко е хубава, буквално я взех от първата сладкарница която видях.

- Нищо.

Торта да има ми беше важно. И да бъде шоколадова, защото в съня ми беше такава.

- Отивам да се изкъпя и идвам да вечеряме, защото умирам от глад вече. Яна какво е сготвила?

А, сега де. Тя че каза преди да си отиде – каза, но изобщо не я слушах.

- Не знам, не помня наистина.

- Нищо, добре. Хайде. – целуна ме отново преди да се качи нагоре и аз въздъхнах и облегнах глава на дивана. Господи, кога щях да се оправя?

...

Глътнах трите таблетки с вода и облегнах глава на възглавницата. Прибрах хапчетата обратно в нощното шкафче и се завих със сатенената завивка. Бранимир излезе от банята и се мушна в леглото при мен, като веднага ме придърпа към него. Отпуснах глава върху гърдите му и погалих ръката му.

- Къде искаш да отидем за рожденият ни ден?

- България.

- Освен там.

- Тогава никъде.

- Кукло, хайде стига де. Казах ти нещо, не можем да отидем там.

Да, да, знаех. Илиев това, Илиев онова, щял да ни убие, не знам си какво, не знам си защо. Беше ми го казвал вече сто милиона пъти.

- Кажи сега къде искаш да отидем? Някъде с много слънце, плаж...море, някъде където да не мислим за нищо. Какво ще кажеш, а? Само ние двамата. Далеч от всичко. Да си препичаш дупето на слънце.

Звучеше хубаво. Или поне някога това ми звучеше хубаво. Сега...и това не подбуждаше никакво желание у мен. Нищо не подбуждаше желание у мен.

- Добре, нека тогава е изненада? Какво ще кажеш?

- Окей. – въздъхнах. Все ми беше тая, но на него явно му се ходеше.

- Чудесно тогава.

- Чудесно.

*Бранимир*

Никога не съм изпитвал по-голяма гордост от тази, която изпитвах докато я гледам облечена в тогата. Осъществи мечтата си. Вярно, не бях до нея през целият път до тук, но бях в последните осем месеца от това пътешествие и не можех да бъда по-горд с нея.

Ръкоплясках заедно със семейството ѝ, Теа, Наташа и дори...и дори момчето което бях наел преди осем месеца за неин бодигард, а сега беше гадже на Наташа. Пъхнах пръсти в устата си и изсвирих, когато извикаха името ѝ на сцената.

- Уважаеми гости, радваме се че бяхте с нас на изпращането на поредният випуск. При нас винаги са идвали много талантливи деца, винаги през всичките си тези години история Београдският университет по изкуства е виждал много талантливи деца, но тези...тези бяха специални. Особено нашето златно момиче Милица Яксич, която освен страхотна актриса четири години беше и отличничка на випуска. Аплодисменти, моля!

Погледите ни с талантливата ми и умна красавица се засякоха и аз ѝ намигнах докато отново ръкоплясках.

- Е, това беше от нас за днес. Ще се радвам да се видим довечера във последната, прощална постановка на випуска, а именно „Секс, Фолк и Пищови".

...

Е, и това мина. И последната ѝ постановка в университета приключи и тя вече официално беше завършила и най-новото попълнение на Народният театър. От факултета тръгнахме направо към вкъщи и Милица пропусна прощалната дискотека, защото летяхме през нощта за рожденият ни ден който беше утре все пак.

През целият път до вкъщи не спираше да се цупи. Всъщност тя не беше спирала да се цупи още от месеци, но това беше отделен въпрос. Сега дори беше обърнала и колената си на другата страна и гледаше през прозореца. И честно казано вече ми беше дошло до гуша. Търпях...толкова много търпях, но вече не можех.

- Добре, какъв ти е проблема сега? – беше ми писнало да мълча всичките тези месеци.

- Много добре знаеш какъв ми е проблема. – озъби ми се. 

- Ако знаех сега нямаше дори да водим този разговор, а щяхме да го разрешаваме, jebote.

- Искам да отидем до България.

- Не можем. – отвърнах моменталически за пореден път.

- Защо?

- Казах ти вече защо! Не можем просто да отидем там и да им съобщим налудничавата ти теория, Милица!

- Не е налудничава и не е просто теория, Бранимире!

- Отиде ли на регресия? Отиде. Получи ли се нещо освен че отново получи гърч и си на успокоителни? Не.

- Исках да отида отново, но ти не ми даде!

- Защото не искам да те загубя, jebo cu te! – повиших тон и спрях на червеният светофар. Стиснах волана и въздъхнах нервно. - Минаха цели осем шибани месеца, а ти все още не можеш да си стъпиш на краката! 

Жалко беше, че тя не разбираше колко ми беше трудно да я гледам така. Никога нямаше да си избия тази картинка от главата. Студени тръпки полазваха гръбнака ми дори и сега като се сетя и целият се възтрисах. Бях уплашен тогава. Не знаех какво онази ѝ беше направила, но Милица се успокои в момента в който я притиснах до мен и зашептях в ухото ѝ. След това побързах да я взема на ръце и я закарах вкъщи. Изпадна в истерия почти веднага след това и ми се наложи да ѝ дам преспивателни. Проспа целият ден и тогава си дадох обещание, че това беше последният път в който я виждах така. Това беше последният път, в който тя щеше да посети онази луда вещица или която и да е такава, защото това не беше полезно за нея. За нас. Заради нея тя беше на успокоителни вече осем месеца. Заради нея не можеше да спи без хапчетата. Заради нея имаше кошмари, получаваше и нощни терори и сънни парализи. Положението не беше добре. Сега беше сравнително по-добре, но пак не беше като преди и нещо ми подсказваше, че вероятно никога нямаше да бъде както преди. Знаех си, че не бива да ходи там. Че не бива да се подлага на такива манипулации, но твърдоглавото същество така и не ме послуша и позволи на онази некадърница да ѝ рови в съзнанието и сега си патеше. Катастрофа. Цялото това нещо беше просто една пълна катастрофа. 

- Не искаш, а правиш точно това!

- Моля?! – взрях се в нея невярващо. – Правя всичко възможно, за да си щастлива и не те лишавам от нищо! Обичам те!

- Не си личи! Едно нещо исках от теб за всички тези месеци, в които сме заедно и то беше да ми повярваш, но ти така и не го направи! Регресията не проработи, искам да отидем до България, но ти и това не ми позволяваш! Търпях! Знаеш ли колко търпях, а? Знаеш ли колко търпях? 

- И като отидем в България какво? Мислиш, че ще ни се израдват ли? Груйч са мъртви. Мъртви! Ние не сме тях! Ние сме себе си и нямаме деца, все още. Ние сме себе си! Набий си го в главата веднъж за винаги!

Светлината се смени на жълто и аз побързах да дам газ и да премина през кръстовището, но веднага съжалих. Изобщо не видях джипа, който летеше от дясно докато не стана твърде късно и той не се удари в нас.