ОП-ОП, ЗДРАВО, СЪРАТНИЦИ! КАК СТЕ ДНЕС? НАДЯВАМ СЕ ДОБРЕ.

СЪЩО ТАКА СЕ НАДЯВАМ И НОВАТА ГЛАВА ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАТО МИЛИЦА СЕ ИЗНЕНАДА КОГАТО РАЗБРА ЧЕ УВИ СЕВИЧЕТО И КАРПАЧОТО СА ВСЪЩНОСТ СУРОВО МЕСО, ХД.

VOLIM VASSSS

*Бранимир*

Събудих се от чуруликането на птиците отвън и най-вече женските коси, които гъделичкаха носа ми. Отне ми време, за да разбера къде съм и най-вече коя е жената в леглото ми, но после спомените започнаха да ми се възвръщат и се усмихнах щом видях Милица която спеше сладко и спокойно до мен. Беше свила ръце до мен и се беше свила почти в ембрионална позиция, а слънчевите лъчи играеха палаво по кожата ѝ и камъчето на червеният конец на ръката ѝ улавяше светлината я отразяваше. Устните ѝ бяха разтворени. Гърдите ѝ се издигаха и спускаха равномерно с всеки поет дъх и аз прехапах устни, спомняйки си за снощи. Беше отвита и тялото ѝ отново ме примамваше безмилостно. Не се стърпях и помилвах извивката на талията ѝ с кокалчета,  с усмивка наблюдавайки как веднага настръхна под допира ми. Размърда се и примлясна в съня си, но аз не спирах да я докосвам, защото егоистичната част от мен искаше тя да се събуди. Очите ѝ потрепнаха съвсем леко и изпърха с мигли. Събуждаше се! Вдигна клепачи едвам-едвам и две светли очи се взряха в мен. Наясно бях, че я гледах как спи и чаках да се събуди като някакъв психопат, но не ми пукаше особено, честно казано. Щом ме фокусира, се стресна и подскочи, а от мен излезе бурен смях.

-      Снощи не те беше страх.

-      Стресна ме. Да ти призная мислех, че съм сънувала...Ммм, колко е часа? – гласът ѝ се удебели, заради прозявката която разчекна устата ѝ.

-      Ммм, девет и двадесет. – отвърнах след кратко допитване до  часовника под телевизора.

Тя се прозя отново, закривайки уста с ръка и главата ѝ тупна на меката възглавница. Придърпа завивката ѝ се зави и с това доброто ми настроение си отиде. После дори се изправи и се облегна на борда.

-      Успя ли да се наспиш?

Защо изобщо ме интересуваше?

-      Може да се каже. Бих убила за кафе и закуска. – отпусна ръце върху завивката.

-      Поръчай си каквото искаш, аз ще отида да си взема душ.

-      Добре. – кимна. Тупнах с длан на леглото на ставане и щом се изправих се изтегнах, за да събудя младите си мускули и кокали, а това явно провокира интерес у нея, защото я хванах да ме гледа.

-      Виждаш ли нещо, което искаш?

-      Може би. – сви рамена. Намигнах ѝ в отговор и си взех кутията цигари от масата. Сложих една между устните си и запалих.

-      Не тъгувай прекалено много по мен.

-      Ако ми стане прекалено самотно може и да се присъединя към теб в банята.

-      Ще те чакам значи.

...

Когато излязох от банята, тъкмо бяха донесли закуската. И както изглеждаше Милица се забавляваше на нещо, което младият сервитьор бе казал. Хм, така значи. Прочистих гърло, известявайки че бях тук и девойката от снощи се сепна, а сервитьорът ме изгледа нахално.

-      Мисля, че е време да си вървиш.

-      Говорим си.

-      Марш от тука, пичка ти майчина! – изръмжах и хванах най-близкото до мен нещо, което се оказа дистанционното за телевизора и то полетя към него. Малкото лайно се изниза от стаята, а аз все още дишах тежко. Не знам кое беше това лайно но още после щеше да излети от хотела.

-      Ревнуваш ли?

-      Не. – излаях в отговор и махнах кърпата от кръста си, мятайки я зад мен на леглото. Отворих гардероба и от там извадих нова риза и панталон, които имах оставени тук за извънредни ситуации и разбира се, върху мен усещах един определен чифт очи.

-      Ревнуваш.

-      Не ревнувам, jebo te! – изръмжах отново докато закопчавах черният панталон.

-      Само ризи и панталони ли носиш? – реши да смени темата и аз си поех дълбоко дъх преди да се обърна към нея.

-      През повечето време. – отвърнах простовато. Очите ѝ бяха залепени върху големият величествен орел върху гърдите ми и го гледаше така сякаш беше жив.

-      Винаги съм искала татуировка.

-      Защо тогава не си направила?

-      Нашите...- нацупи се. – Знаеш ли какво е да живееш с майка мюсюлманка и баща православник? Вкъщи е ад!

-      Това е гадно.

-      Мхмм, говори ми. – с известни затруднения седна на леглото и това привлече вниманието ми.

-      Как си ти? Боли ли те?

Защо изобщо ме интересуваше, по дяволите? Защо?

-      Боли, но е поносимо. Снощи беше изненадващо хубаво, заслужаваше си. – имаше малка срамежлива усмивка на лице и това накара и мен самият да се усмихна. Чакай! Тя да не би да каза „изненадващо"?

-      Изненадващо? – вирнах една дебела тъмна вежда в нейна посока и тя завъртя очи.

-      Всичките ми приятелки са ми разказвали как мразят първият си път. Било е ужасно.

Подсмихнах се. Приближих се до леглото и застанах точно пред нея. Беше се облегнала назад с ръце на леглото и беше кръстосала краката си при глезените, а сега ме гледаше право в очите.

-      Ами, кукло, какво да ти кажа...много си зависи и до това с кой си.

-      Мхмм, започвам да разбирам това.

-      Ти например беше достатъчно щастлива, че да попаднеш на мъж който знае какво прави.

-      Предполагам е така.

-      Предполагаш?

-      Добре де, виждам че е така. – изцъка с език и завъртя очи с досада, но въпреки това усмивката не слизаше от лицето ѝ.

-      Така е по-добре.

-      Странен си.

-      И ти не ми отстъпваш по странност, кукло.

-      Че какво ми е странното на мен?

-      Ами, не знам. Усещам, че има много неща които не ми казваш. Потайна си, загадъчна дори.

-      Кой е казал, че е добра идея да си казваме всичко още в самото начало? Нека има тръпка, да се чудим, да сме на пръсти. По-забавно е, не мислиш ли? Пък и не е сякаш ще се видим отново.

Предполагам беше права. Бях свикнал да получавам всичко на мига, обикновено дори ми казваха че ме обичат веднага щом ги докарам до оргазъм, но действията на Милица колкото и да бяха резки бяха и някак премерени. Не си казваше всичко, оставяше някои неща скрити и най-вече не ми се даваше толкова лесно. Бях останал с впечатлението, че девствениците са като пиявици от които много трудно можеш да се отървеш и едва ли не мислят, че искаш да се ожениш за тях щом ги чукаш, но тя не беше така.

-      Белград е колкото голям, толкова и малък, кукло. Никога не знаеш дали няма да се засечем отново.

-      Предполагам и ти си прав. Сега ме извини, време е и аз да се приведа във вид. – изправи се от леглото и мина покрай мен, а аз я проследих с поглед докато не изчезна в банята и в крайна сметка пак не беше затворила напълно вратата на банята. Засмях се, поклащайки глава. Това момиче никога нямаше да се научи.

Докато тя беше в банята се дооправих. Пригладих косата си прилежно назад и реших да се възползваме от хубавото време като закусваме навън. Направих физиономия при вида на ястията, които бе избрала но не казах нищо. Не знаех, че в Лесковац на закуска ядат Севиче и Карпачо. Едва ли знаеше, че в тях имаше сурово месо, но предполагам това щеше да се разбере щом излезе от банята. Ако се окажеше, че не знаеше поне си беше поръчала бюрек със сирене. Наредих всичко на масата отвън и седнах на единият стол. Нахлупих огледалните си слънчеви очила, за да се предпазя от яркото майско слънце и запалих цигара. Отпих от силното италианско кафе и оставих керамичната чаша обратно в чинийката, облизвайки устни.

Точно в това време и красивата девойка се появи, облечена в красива жълта лятна рокля и хищният ми поглед отново се разходи по нея най-безсрамно. Седна на стола срещу мен отново с известно затруднение и се намести удобно. Май трябваше да бъда по-внимателен снощи...

-      Пак те питам: Добре ли си? Не знам дали продават някакви лекарства или нещо подобно, но все пак бих могъл да помогна с нещо.

-      Добре съм, наистина. Просто ме боли леко, нищо друго. – посегна към чашата си капучино и я надигна. Засмях се щом видях лекото мустаче, което пяната бе оставила по горната ѝ устна.

-      Имаш малко...- посочих към горната си устна и тя се смути леко. Остави високата чаша  на масата и избърса бялата пяна с палец преди да я изсмуче от същият този пръст и аз прехапах устни. Беше толкова сладка и същевременно секси, че просто не знаех как успяваше едновременно да изглежда като изкусителна тигрица и срамежливо малко котенце.

-      Какво е това? – погледна с недоверие към Севичето и Карпачото, а аз отметнах глава назад и се засмях.

-      Това е закуската ти, кукло.

-      Да не би да забравили да я сготвят? – набръчи нослето си в погнуса.

Имаше нещо толкова сладко в провинциализмът ѝ.

-      Уви, Севичето и Карпачото се приготвят от сурово месо.

-      Добре, значи няма да го ям.  – все още имаше същата погнусена физиономия на лицето си и аз се засмях. Както очаквах към бюрека със сирене и острите ѝ розови нокти откъснаха малко парче, което после бе скрито от пухкавите ѝ устни и сдъвка внимателно. После отпи отново от капучиното си и навярно усети погледът ми върху нея защото зелените очи се взряха в мен през миглите ѝ.

-      Какво?

-      Нищо. – свих рамене, издишвайки дима от цигарата си.

-      Гледаш ме.

-      Радвам ти се. Не мога ли? – контрирах я.

-      Странен си.

-      Мисля, че отдавна стигнахме до този извод. – усмихнах се. Бога ми, не се бях усмихвал толкова за всичките си тридесет и две години живот на тази Земя колкото се усмихнах от снощи насам.

-      И все пак държа да го изтъквам.

-      Щом ти помага да спиш през нощта. – отпих от кафето си докато тръсках пепелта от цигарата в пепелника.

-      Мога ли да те помоля за една цигара?

-      Можеш да ме помолиш за много неща по принцип.

-      О, дали?

-      Щом го казвам. – отворих кутията си Boro Touch и ѝ подадох а розовите нокти измъкнаха оттам една цигара и тя я постави между розовите пухкави устни. Пресегнах се ѝ завъртях камъчето на запалката си, а пламъчето заигра палаво и възпламени цигарата ѝ.

Облегна се назад и взе капучиното си, от което отпи веднага щом издиша дима от цигарата.

-      И какво ще правиш днес?

-      Не знам. – сви рамена искрено и това ме озадачи. Честно казано цялата тази ситуация ми беше меко казано странна. Чувствах, че нещо не беше така както тя ми го представяше. – Трябва да намеря къде да спя на първо място.

-      Можеш да останеш тук, ако искаш.

-      Не, ти направи достатъчно за мен вече и без това. Пък и дори няма с какво да ти платя. Имам едни шест хиляди динара в мен колкото за храна и да намеря къде да спя.

-      Парите не са единственото средство за плащаше, кукло. Сигурен съм, че ще намерим решение, което да устройва и двама ни.

- Ооо. – възкликна срамежливо щом разбра какво имах предвид и загладих един кичур коса зад ухото си карайки ме пак да се засмея. Загледа се през терасата и я видях да гълта новопоетият цигарен дим преди да го изпусне на тънка струйка. Наистина не разбирах как успяваше да лавира между сексапил и срамежливост. Сякаш в нея живееха две личности, които постоянно се бореха една с друга. Как ли щеше изобщо да стане актриса, ако беше толкова невинна? Всъщност, проклет да съм, искаше ми са успее да запази тази своя чистота и невинност, защото в днешно време те бяха изключителна рядкост. Тя имаше потенциала и външният вид да стане едно от големите имена на театъра или киното и ѝ го желаех с цялото си сърце. Би ми се искало да я видя как успява.

-      Защо искаш да станеш актриса?

-      Моля? – въпросът ми я озадачи.

- Защо искаш да станеш актриса?

-      Детска мечта. Винаги съм била запленена от театъра и киното.

-      Значи и двете, а?

-      Реално няма какво да се лъжем парите и успехът идват от киното. Колкото и да обичам театърът не мога да не го призная.

-      Учиш ли някъде? - Въпросът ми я смути. Не знам защо, но можех да се закълна че притеснение се изписа на лицето ѝ и веднага скръсти ръце над гърдите си и кръстоса крака. Хммм.

-      Не. Работя. Мисля да кандидатствам в Университетът по изкуства, факултета по Драматични изкуства.

-      Сигурен съм, че ще те приемат.

-      Дано. – промърмори и отпи от кафето си.

...

-      Искаш ли да те разведа из града? – въпросът ми свари и двама ни неподготвени. Въртеше се из главата ми може би вече цяла сутрин, но сега след като го казах на глас звучеше странно.

-      Направи вече достатъчно за мен, не искам да те притеснявам.

-      Не ме притесняваш, Милица. Ако не исках да си губя времето с теб нямаше да го правя, повярвай.

Какво имаше в това момиче, което ме караше да се държа по този начин, мамка му? Нима сексът беше толкова добър? Да, беше по-добър от обичайно, но все пак чак пък толкова? Нещо се случваше с мен и не бях сигурен дали ми харесваше или не.

-      Ами, в такъв случай...с удоволствие. – усмихна ми се и като по -команда такова чудо изгря и на моите устни.

-      Бихме могли да тръгнем след малко, ако искаш.

-      Разбира се, само трябва да се оправя.

-      Окей.

Милица си допи кафетои стана, а аз глътнах моето  също и влязох вътре. Телевизорът беше включен и докато ровех в телефона си едно име привлече вниманието ми. Погледнах към екрана невярващо и присвих очи, търсейки и най-малкият детайл който да ме убеди че това там не беше същото момиче, което бях качил в шибаната си кола снощи и сега не беше в хотелската ми стая.

-      Издирва се осемнадесет годишната Милица Адемович. Ученичката от Лесковац, която е и дъщеря на кмета на града, Слободан Адемович е видяна за последно в училище и в неизвестност вече повече от двадесет и четири часа. Молим всеки, който знае нещо за нея да се свърже с органите на реда.

Чух женски глас да псува зад мен и се обърнах, забождайки поглед в нея. Целият се бях изпълнил с гняв. Не мога да повярвам как успях да ѝ се хвана в капака на малката.

-      Да имаш нещо да ми обясняваш?

-      Не трябваше да разбираш това.

-      О, нима? И защо? Още нещо за което ме излъга има ли?

-      Ооо, я стига! Излъгах те за едни години, нищо повече.

-      Ти си ученичка!

-      Е, и? Пълнолетна съм вече!

-      Трябва да те върна у вас.

-      Моля? – изгледа ме шокирано.

-      Чу ме, оправяй се. Отиваме в районното, там ще се оправят с теб.

-      Никъде няма да ходя! – повиши тон.

-      Напротив! – направих същото. – Взимаш си партакешите, качваме се в колата ми и те карам към районното! Ти осъзнаваш ли какво направи?

-      Какво толкова съм направила? Ела да живееш с нашите и тогава ми изнасяй лекции!

-      Стига детски драми, оправяй се и да вървим!

-      Не познаваш нашите, затова говориш така!

Можеше и да не ги познавам, можеше да са всякакви но в момента се притесняваха за теб и нямах никакво шибано намерение да бъда пряко замесен с този случай!

Милица не спря да се сърди през целият път до районното и държеше да го зная, като дори не ме удостоверяваше с поглед и дори колената ѝ сочеха навън докато хвърчахме из Белградските булеварди и улици. Накрая спрях малко по-надолу от сградата на районното управление и се облегнах назад.

-      Запомни какво ти казах, нали? – обърнах се към нея. Тя единствено изпуфтя, като ядосана тийнейджърка, скръстила ръце пред гърдите си и ме изгледа лошо. Завъртях очи на детският маниер. Сложи ръка върху дръжката и тръгна да си отваря, но я спрях. Тя моментално замръзна под допира ѝ, а аромата ѝ пропълзя през носа ми и бързо атакува съзнанието ми. Тя си пое дъх и я видях как дори преглъща. Мамка му! – Не си ме срещала, не знаеш кой съм аз, не знаеш нищо.

-      Да. - тросна ми се с досада. - За какво изобщо е тази потайност?

-      Някой ден ще разбереш, кукло. Някой ден, но не сега. Хайде върви.

-      Знаеш ли макар, че те мразя в момента си прекарах хубаво.

Усмихнах се и побутнах очилата си с пръст.

-      Аз също, кукло. – колкото и грешно да беше се приведох и устните ми докоснаха нейните съвсем нежно, но достатъчно че да я накарат да ахне. Нещо пропука между нас и тя затвори очи в същото време, в което и аз. По дяволите, не исках да е увличам но желанието беше много по-силно от мен самият. Не знам какво не беше наред с мен, наистина, не знаех. Знаех само, че ми беше изключително тежко да се отделя от нея и когато го направих тя беше също толкова разочарована колкото и аз. Бранимире, съвземи се! Мушнах сгънатите банкноти в оворената ѝ чанта, а после прочистих гърло и се пресегнах, за да ѝ отворя вратата, ясен знак какво да прави. Беше посърнала, но въпреки това стисна сака си и излезе от колата ми, без да казва нищо повече. Стиснах зъби щом тресна вратата, за да не кажа нищо и просто я гледах как вървеше с котешка похода към сградата.

Изсумтях и се облегнах на седалката си, разтривайки слепоочието си. Цигара. Имах нужда от шибана цигара! Извадих нервно една от кутията в барчето и запалих. Мамка му, в какво се забърках? Да бях я подминал вчера и щях да си спестя толкова много ядове, но не аз трябваше да се покажа като джентълмен и да я взема. А, яж лайна сега! Странното беше, че не съжалявах. Не знам какво не беше наред с мен, но не съжалявах дори и за момент. Не помня от кога не се бях чувствал толкова млад и безгрижен. Дори за една нощ това момиче успя да изкара наяве онази отдавна погребана моя същност. Вярно, годините не ми бяха много като цифра, но се усещаха много повече. Но с нея това усещане сякаш го нямаше. Тя му пречеше да се появи. Тази бъдеща старлетка, която едва ли повече щях да видя. Тази мисъл остави горчив вкус в устата ми. Странно но исках да я видя отново. Не исках да спирам да я виждам дори. И мисля, че знаех как можеше това да се случи. Отключих телефона си и натиснах върху иконката с Контакти. Плъзнах пръст по екрана и се спрях върху номера на един стар приятел и притиснах телефона до ухото си, чакайки да вдигне. Слава Богу не му отне много време да вдигне и ме поздрави.

-      Ало, здраво, Бранко!

-      Здраво, Петре. Помниш ли онази услуга която ми дължиш?