ТОВА НАИСТИНА ТОЗИ ПЪТ Е ПОСЛЕДНАТА ГЛАВА КОЯТО ПУСКАМ ДОКАТО НЕ МИ МИНЕ ТЕОРИЯТА AND I MEAN IT

АКО ГЛАВАТА ВИ Е ХАРЕСАЛА ТО ТОГАВА ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ ТАКА КАКТО БРАНКО ИСКАШЕ МИЛИЦА ДА ПОЕМЕ ОТГОВОРНОСТ ЗА ДУМИТЕ СИ, ХД.

ЕНИУЕЙ, ЕНДЖОЙЙЙЙ

ЛОВ ЮЮЮЮ

*Бранимир*

Ръцете ми трепереха. Гледах ги невярващо докато се тресяха целите покрити в кръв. Погледнах към Никола, а той изглеждаше не повлиян от случилото се. По дяволите, гледайки ни един до друг човек би казал че аз убивах за първи път, а не той. А истината беше, че аз наистина убих за първи път заради някой друг. Особено заради жена. И това караше милиони студени тръпки да полазят гръбнака ми. Чувствах се по същият начин по който се чувствах и когато отнех нечий живот за първи път – бях изплашен. Мамка му, наистина бях изплашен, защото ми се случваше за първи път. Бях загубил бройката на хората чиято кръв беше по ръцете ми, но никога не бях убивал за да предпазя някого. Никога за всичките ми тридесет и две години и сега го направих. Два пъти при това.

- Погрижете се за телата, ние изчезваме. – трескаво изчистих окървавените си ръце с намиращият се наблизо парцал и пъхнах пистолета обратно в панталона си.

- Шефе, какво да ги правим?

- Не знам, идиоти такива, все ми е тая. Палете, копайте ги, нахранете мечките с тях, все ми е тая. Повече нито искам да ги виждам нито да чувам за тях.

- Добре, шефе.

- Хайде, Никола. – направих му знак да тръгва и той ме последва веднага навън. – Дръж. – метнах му ключовете и това го стъписа, но въпреки това ги хвана във въздуха.

Качих се отпред и дори не ми направи впечатление, че треснах вратата. Отворих прозореца и с трепереща ръка запалих цигара.

- Какво ти стана? Човек ще каже, че убиваш за първи път.

Нямаш си и на идея колко си прав, брате. Подпрях главата си на ръката и издишах дима от цигарата нервно.

- Досега не съм убивал заради някой друг.

- Смисъл?

- За да предпазя някой. Никога не съм го правел досега. Още повече за жена.

- И?

- И? Това ме плаши, jebote! – избухнах. – Хайде тръгвай!

- Добре де, добре.

Телефонът ми звънна точно докато потегляхме и бях все затворил докато не видях кой ме търсеше. Само ти ми трябваше.

- Да му еба майката! – изпсувах преди да плъзна пръст по зелената слушалка. – Ало?

- В моят град си, а не сметна да посетиш старецът, а Бранимире? Бива ли така?

- Беше инцидентно, Генерале.

- Мхммм, знам. Ще се радвам да изпием по едно кафе. Чакам те в кафаната.

Мамка му, точно сега ли?

- Добре, ще бъда там.

- И побързай, знаеш че не обичам да чакам.

- Разбрано, Генерале. – той затвори пръв и аз пуснах телефона си в барчето, изпускайки нервна глътка въздух.

- Какво става?

- Няма да се приберем толкова скоро колкото ни се искаше.

- Защо?

- Ще имаш честта да се запознаеш на бащата на сръбската мафия.

- Чакай, нали ти уж беше главният?

- Има само един човек над мен и това е Милошевич или както е по-известен Генерала.

- О, мамка му.

- Именно.

Мамка му, хич не ми се искаше да я оставям по-дълго сама и май щях да звънна на някой да я наглежда. Първи в листата ми с хората, на които можех да разчитам станеше ли въпрос за нея бях Вук и Ксения, но Ксения се оказа на работа. Добре, вариант две тогава остава и Милица нямаше да бъде много очарована от него.

- Алооо? – сънен женски глас долетя от другата страна на линията.

- Спиш ли?

- Не, глупако, грозде бера. Имаш ли представя колко е часа, jebote?

- Може ли като станеш да отидеш вкъщи, защото Милица е сама?

- И какво? Малка ли е, та не може да стои сама?

- Нати, ситуацията е деликатна...знаеш, че бившият и приятелите му я тормозеха и не знам колко ще се забавим в Ниш, а няма кой да остане при нея.

Името което споменах накара Никола да се разсее и колата кривна леко в дясно.

- Jao, bre, пичко! Очите на пътя! – извиках и дори се наложи да хвана волана вместо него и да изправя колата.

- Oф, добре ще отида като стана.

- Звънни ми като станеш.

- Добре. – дори не ми каза чао преди да затвори.

...

Слънцето тъкмо изгряваше, когато с Никола влязохме в задимената от цигари кафана която все още работеше при това. Дребният старец беше на обичайната си маса и щом ни видя се изправи.

- Синко. – потупахме се по гърбовете.

- А, ти си? – очите м попаднаха върху Никола до мен.

- Новото момче.

- Никола, приятно ми е. – подаде ръка, правейки всичко възможно да звучи и да се държи нормално.

- Просто Никола?

- Все още не си е избрал прозвище. ­– обясних.

- Сядайте, момчета, моля ви. – посочи към масата и ние двамата седнахме срещу него.

- Дай още три кафета. – направи знак на една от сервитьорките.

- Няма нужда- бутнах Никола с лакът. Урок номер едно: Никога не отказваш нищо на Генерала.

- Три, три, не го слушай. Нов е още.

- Изненада ме, Бранко, и то не особено приятно. Беше ли умно да вземеш братът на курвата, която чукаш?

- Сестра ми не е курва! – Никола веднага се наежи и аз сложих ръката си пред него, спирайки ги от това да направи някоя глупост.

- Милица не е курва.

- Всяка жена е курва, синко, трябваше да си го разбрал вече. Искат от теб само едно – парите ти и когато те свършат вече не си им нужен.

- Грешиш. Има и истински жени останали. – казах му право в очите. И аз самият не вярвах в това вече, но Милица ме накара да го повярвам защото тя беше една от тях.

- Къде? В някой музей заключени? Не се излагай, синко. – изсмя се и облиза устните си от кафето.

- Не, вкъщи. – казах докато си играех с кутията си цигари. Казаното от мен го накара да е засмее още по-силно. Свих юмруци и се борех със самият себе си да не го фрасна. Или забия вилица във врата му. Най-интересното беше как некрологът му стърчеше вече от задният джоб, а се мислеше за недосегаем. Той беше единственият човек който стоеше на пътя ми към пълната и неограничена власт и нямаше да излъжа, ако кажа че от доста години го чаках да се спомине. Убийството му не беше вариант, защото с него рискувах да си спечеля врагове, а той ми осигуряваше пълна протекция от всички органи на реда.

И другите три кафета дойдоха и ги поставиха пред всеки един от нас.

- Захар? – Генералът вдигна захарницата към нас след като беше приключил с нея, но ние двамата поклатихме глави в отрицание.

Старецът запали цигара и ние последвахме примера му.

- И какво сега? Ще те женим, така ли?

- Какво лошо има в това дори и да се случи?

- Не се излагай, синко. – жълтите му зъби се показаха в изкривена усмивка. – Ти си точно като мен, не се задържаш с някоя жена дълго, захвърляш я щом ти омръзне.

- Преди беше така.

- И все още е така, просто тази малката те омотала здраво. Явно путката трябва да е много хубава.

- Не говори така за нея! – юмрукът ми се отпусна върху масата в изблик на нерви и звукът отекна из помещението. Пожълтелите очи на Милошевич се взряха в мен и ме гледаха изпитателно, но аз вече бях приключил тук.

- Забравяш мястото си.

- Не, ти забравяш своето! Обичам я и ако чуя още един гнусен коментар за нея от твоята уста или която и да била друга просто не искате да сте ми пред очите. – изричах всяка дума през зъби. – Хайде, ставай, тръгваме. – казах на Никола без да отделям поглед от стареца и му хвърлих две банкноти от пет хиляди динара. – Мерси за кафетата. – изплюх.

Бях толкова изпушил, че стискането на ръката ми от страна на Никола отвън ме стъписа истински. Този пък сега какво искаше?

- Евала.

- За? – наистина не разбирах какво се случваше.

- Как за кое? За това, че се застъпи зад сестра ми.

Чак сега моментите започнаха да ми се връщат и осъзнах какво бях казал вътре. Обичам я и ако чуя още един гнусен коментар за нея от твоята уста или която и да била друга просто не искате да сте ми пред очите. Казах го на глас. Казах онези две думи, от които нямаше връщане назад. И най-лошото? Наистина ги мислех. Какво ти мислене – усещах ги! Мамка му! Това наистина утежняваше всичко. Не ми влизаше в плановете. А, и най-вече не знаех дали и тя чувстваше същото. Обикновено жените ми го казваха, но тогава нямах съмнения че ме обичат или всъщност обичаха парите ми, но при Милица не беше така. Тя беше по-обрана, казваше каквото ѝ е на сърце, но от избликът на чувства тя беше оперирана. Но пък онова одеве по телефона след „Чуваме се". Об. Каза „об", но се спря преди да го изрече. Каква беше вероятността да е искала да каже „Обичам те"? Мамка му, откачах!

- Хайде качвай се в колата и да се махаме оттук вече, защото съм побеснял! – отворих вратата на колата и се качих вътре, а той я заобиколи бързо и се качи вътре преди да потеглим.

...

Това което ми липсваше беше шибаното задръстване на магистралата, заради обърнатият тир. Това ни забави допълнително и влязохме в Белград в десет часа, тъй като и обходният маршрут беше задръстен и вече ми идеше да застрелям още някого, а още по-лошото беше че не знаех какво ще заваря вкъщи, защото от тези двете нямах ни вест, ни кост и ме беше страх да се прибера. Паркира колата до Рейнджа на Наташа и изскубах от нея бързо, като се ослушвах. Беше подозрително тихо. Много подозрително тихо. Отворих входната врата и се огледах вътре. Беше чисто. Хммм. Никола ме гледаше странно измежду оглеждането на имението, а това което истински го стъписа беше Цеца която изграчи щастливо щом ме видя и кацна на ръката.

- Това Орел ли е?

- Не, канарче. На какво друго ти прилича?

Бях по-стъписан и от него, когато видях къщата да е в нормално и тези двете в двата противоположни края на дивана, забили погледи в телефоните си, като Милица се беше обградила от котките и ето тогава вече Никола наистина не знаеше къде беше попаднал.

- Добро утро? – известих присъствието ни и явно чак сега ни чуха, защото Милица остави телефона и скочи от дивана. Хвърли ми се и аз се засмях докато я улавях. – Липсвах ли ти, кукло?

- Много. – изхленчи и аз се засмях отново преди да впия устни в нейните. И тя ми липсваше. Нищо, че не я бях виждал само няколко часа.

- Вземете си стая, бе, не сме длъжни да ви гледаме как се изяждате. – братовчедка ми измрънка и с Милица завъртяхме очи.

- Да, здравей и на теб, Стаса. – подразних я и реакцията от нея беше мигновена. Присви сините си очи към мен през очилата си и една от възглавниците полетя към мен. Пуснах Милица на пода, но не и преди да я целуна още веднъж.

- Добре, така, работата ми тук свършена. Дължиш ми дванадесет хиляди. В брой. – взе чантата си и възможно най-демонстративно се изправи и започна да върти ключовете от колата си на пръст.

- Колко?

- Еми, колко? Почивен ден ми е днес, трябва да ми се заплати. Безплатна работа няма.

- Ох, Наташа. – завъртях очи. Това момиче щеше да ме умори. – Поне закарай човека, и без това ти е на път.

- Срещу още пет хиляди няма проблем. Е, какво ме гледаш така? Щом ще заработвам и като такси...

- После ще ти ги преведа. – завъртях очи и тя само това чакаше.

- Обичам те! – прати ми една въздушна целувка. – Хайде, тигър, идвай! – фръцна се пред нас и Милица не спираше да мига на парцали след като чу как беше наречен брат ѝ. Ооо, скъпа, нищо не знаеш ти...

...

С Милица най-накрая останахме сами и след душът, който си взех си поръчахме храна и се излежавахме на дивана спокойно и гледаше филм. Всъщност тя гледаше, а аз гледах нея. Нито един от двама ни не повдигаше темата за случилото се в Ниш и най-вече какво е станало с онези и от една страна бях благодарен за това.

- Какво? – явно беше усетила погледа ми върху нея, защото се извъртя към мен.

- Нищо. Радвам ти се. – усмихнах ѝ се, свивайки рамена.

- Дали?

- Някакви съмнения ли пораждам у вас, госпожице Адемович?

- Странен човек сте вие, господин Груйч.

- Но пък ме обичате.

Щом казах това тя се стъписа. Истински. Видях белият флаг в очите ѝ и веднага побърза да се отдръпне от мен. Аха! Хванах ли те сега!

- Не бягай!

- Не знам кой те излъга за това, но аз такова нещо не съм казвала.

- Дали? А, одеве по телефона?

- Не разполагам с такава информация. Пусни ме сега да си гледам филма.

- Каза го! Каза гоо, не се прави. Признай си. Признай веднага или ще те плесна по дупето.

- Остави ме, бе! Нищо подобно не съм казвала.

- Казааа! Каза! – тръшнах я по гръб, а тя се разсмя.

- Jao, бре!

- Признай си! Признай си, че одеве тръгна да казваш, че ме обичаш! Признай си и поеми Отговорност за думите си.

- Престаниии! – избухна в смях докато се бореше с мен, но аз бях безпощаден. Нямаше да я пусна докато не го чуех от нея. Не знам какво не беше наред с мен, мамка му, но наистина исках да го чуя. – Ще те ритна между краката!

- А, да, да, няма да нараняваш Отговорност! – скарах ѝ се през смях.

- Отговорност? – объркването седеше сладко на красивото ѝ лице.

- Мхмммм, няма да го нараняваш.

- Чакай – местеше поглед отляво-надясно и ѝ отне известно време за да загрее. – Искаш да ми кажеш, че – нееее! Бранимиреее, ужасенн сиии! – изхленчи през смях. Най-накрая осъзна, че в действителност си бях кръстил оная работа Отговорност само за да мога да казвам на жените, че е време да поемат Отговорност.

- Признай си. – снижих се и погалих лицето ѝ.

- Няма.

- Защо?

- Защото ще ми се смееш.

- Кой те излъга? Хайде признай, поеми отговорност, бе жена, стой зад думите си.

- Ако още веднъж ми кажеш да поема отговорност наистина ще те ритна в нея.

Подсмихнах се. Не изпусках очите ѝ от поглед.

Вдигна коляно, но аз бях по-бърз и веднага блокирах атаката ѝ с ръка.

- Обичам те, животно такова. – засмях се и погалих устните ѝ с моите, а казаното от мен я накара да се отдръпне и да ме погледне шокирано.

- Какво? Какво каза току-що?

- Казах...че те обичам.

- Наистина? Ама, наистина - наистина?

- Да, Милица, наистина- наистина. – засмях се отново и тя набръчка носле щом отрих моят в него.

- Е, в такъв случай...и аз те обичам. – колкото и да се дърпаше най-накрая го изрече и усмивката стигаше до очите ѝ, а на мен дъхът ми спря. Мамка му, защо звучеше толкова хубаво? Не очаквах да звучи толкова хубаво. Тоест очаквах да звучи хубаво, но не чак толкова хубаво. Звучеше, усещаше се...правилно. Сякаш така беше отредено, сякаш най-накрая чувах нещото което дори не подозирах че съм искал да чуя толкова много години колкото и шантаво да звучеше. Погалих косата ѝ с пръсти. Обожавах мекотата на тези кестеняви кичури.

- Само това искам да чувам вече. – промълвих, усмихвайки се и отново подразних устните ѝ с моите.

- Само това?

- Да, само тези две думи. – потвърдих, не спирайки да се усмихвам и този път я целунах наистина и тя се разтопи веднага в ръцете ми. Мамка му, обичах я. Наистина.