ОП-ОП! ДОБЪР ВЕЧЕР, СЪРАТНИЦИ! КАК СТЕ ДНЕС? НАДЯВАМ СЕ ДОБРЕ.

НАДЯВАМ СЕ ГЛАВАТА ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО НА МИЛИЦА И СТАНА ЛОШО, КАТО РАЗБРА КОЙ ЩЕ ДОЙДЕ ДА Ѝ ПРАВИ КОМПАНИЯ И ТАКА КАКТО БРАНКО ПРЕВЪРТЯ, А ЗНАЕТЕ КАКВО СТАВА КОГАТО ТОЙ ПРЕВЪРТИ, ХД.

ЕНИУЕЙЙЙ ЛОВВВ ЮЮЮЮЮЮ

НАУ ЕНДЖОЙЙЙЙ ИЛИ КАКТО КАЗВА МОЯТА ПРИЯТЕЛКА ОТ ПРЕДИШНИЯТ МИ ЖИВОТ КАКА ВИ KAČA - GRUJIĆ DRUŽTVO, UŽIVAJTE!

*Милица*

Слушах гласовите съобщения отново и отново, в дадени моменти дори не ги чувах нищо че телефонът беше притиснат до ухото ми. Бях научила вече репликите им наизуст, особено тези на Бранко. „Моето момче, а ти май още не знаеш аз кой съм. Питай твоите приятелчета кой е Орела, ако искаш. Слушайте ме сега и тримата – само да си хвана, че отново ѝ пишете, звъните, говорите за нея или пак сте решили да се правите на смели просто си взимайте сбогом с близките още от сега. Не съм от хората, с които трябва да се ебавате, повярвайте."

Още по-лошото беше, че не спряха след това съобщение. Имаше още. Много още, в които ме наричаха с какви ли не епитети и как дори и Орела нямало да ме скрие от тях. Едно не разбирах и то беше защо цялото това нещо се случваше сега. Беше се минала половин година вече и се възползваха от това, че не си бях в Лесковац и най-вече че брат ми го нямаше, а тях ги беше страх от него. Дори не знам как нещата, които се говореха за мен не бяха стигнали до ушите му, всъщност от една страна се благодарях за това защото иначе в противен случай сега щях да му ходя на свиждане в затвора.

- Ей, стига всичко ще е наред, кукло. Няма да им позволя да ти направят нищо, знаеш. – дори не разбрах когато бяхме спрели колата от движение и той се беше обърнал към мен, разтривайки рамото утешително.

- Знам. – въздъхнах, мигайки в опит да пропъдя сълзите които цяла вечер заплашваха да прелят, но аз инатливо не ги пусках. Не обичах да плача. Особено пред мъж, Бранко при това. – Просто тъкмо се зарадвах, че всичко това е свършило и ето сега започва пак. Писна ми, просто наистина ми писна от този боклук и другите утайки.

- Всичко ще свърши. Стига. Ще бъдат закопани още щом направят крачка извън Лесковац. Не се плаши. – разпери ръка и аз не се забавих преди да се сгуша в него. Погледнах нагоре и отново премигах. – Стига, няма да плачеш. Обещай ми.

- Бранко, аз курва ли съм?

- Какво?! Що за въпрос е това?

- Просто ми отговори.

- Как ще си курва, не говори глупости и не ме нервирай и ти! Как ти роди главата подобна глупост?

- Изневерих на Саша с теб.

- Имаше ли причина да го направиш?

Замълчах. Държеше се гадно, почти не намираше време за мен, никога не беше взимал на сериозно „желанието" ми да се пазя до сватбата и винаги се сърдеше щом го спра. Не знам до колко това бяха причини за стореното, но не съжалявах. Имах съмнения дали това ме прави курва, но не съжалявах.

- Не им позволявай да стигнат до теб, бебе. Те това искат, това целят с тези психо атаки. Просто не го позволявай. Ти не си курва и никога няма да бъдеш. Избий си го от главата.

- Искам просто да спре. Искам целият този тормоз да спре веднъж за винаги. Не ме интересува как, просто искам да си отдъхна.

- Ще мине, бебе. И това ще мине. – стисна ме още повече и облегна брадичка върху главата ми и просто стояхме така в колата насред пътя.

...

На следващата сутрин се събудих сама в студено легло и това хич не ми се хареса. Изтегнах се намусено и се протегнах за телефона си, за да видя колко беше часа. Беше малко преди девет, а аз имах чувството че е пет сутринта и ми се спеше като за толкова. Съобщението от него привлече вниманието ми. Беше изпратено още преди близо пет часа и гласеше следното „Звънни ми ако си станала и още не съм се прибрал."

Направих казаното от него макар и със сърдита физиономия. Набрах го и притиснах телефона до ухото си и зачаках не особено търпеливо да ми вдигне, като това се случи точно секунда преди да изгубя търпение и да му затворя.

- Ехо, добро утро, кукло?

- Къде си? Събудих се и те нямаше.

Кажи че се прибираш, моля те, дявол те взел!

- Извън града съм.

- Как така?

- Глупаците снощи бяха тръгнали насам.

О, мамка му! Точно това не исках да чувам. Стомахът ми се сви болезнено от притеснение и ми се пригади.

- Какво стана?

- Ще говорим като се приберем с брат ти. Няма за какво да се притесняваш вече.

С брат ми? Значи и той беше там? Мамка му, хич не харесвах това.

- Казах на Наташа да дойде, за да не висиш сама вкъщи да знаеш.

Това още повече не ми хареса. Бранимир много добре знаеше, че с нея не се харесвахме особено.

- Ксения е на работа, няма кой друг.

- Както и да е, все ми е тая. Аз пък ще си вкарам вътре Весна и малките.

- А, Бандито?

- За него ще си помисля. Зависи как се държи.

- Добре, хайде, ще се чуваме.

- Хайде, об... - плеснах се през устата, когато осъзнах какво бях на път да изръся едва секунда преди да е станало твърде късно. Мамка му, ама и аз бях една...да хванеш и да ме утрепеш.

Чух го да си поема въздух. О, по дяволите беше навързал нещата!

- Аз, ъм, чуваме се. – прочисти гърло и след като каза това затвори.

- Мамка му! – изръмжах във възглавницата и удари с юмрук по матрака. – Глупачкааа!

...

Замъкнах се до банята малко след това и си облякох едно от долнищата, които бях оставила тук и тениска. Първата ми работа беше да пусна котките вътре, като разбира се Бандит пак беше в цикъл, но въпреки това се дотътри вътре и пръв се намести на дивана. Пуснах Цеца от клетката ѝ и както винаги тя разчиташе на мен да я нося до кухнята, където ѝ приготвих закуската докато кафето ми се правеше. Махнах фолиото от чинията с тънко нарязаното месо, като Игор и Шабан ме драскаха по краката защото и те искаха. Игнорирах ги и дадох порцията на Цеца, а те веднага се изправиха върху острова и започнаха да драскат и там и да плачат. Погледнах към нея и после и към братчетата тигри. Не беше за вярване в какво се беше превърнал живота ми. И най-интересното? Приемах го за нормално.

- Изроди, вие яли ли сте? – накривиха глави настрани сякаш ме разбраха и още повече започнаха да настояват и дори се прозяваха докато ме молеха. Щом изрекох вълшебнта думичка се чу е троп - троп пристигна и Бандито с навирена опашка и сериозната походка, гледайки ме право в очите и дори седна точно пред мен. Понякога се чудех това кучета ли бяха или котки, диви при това. Е, диви доколкото се можеха при положение че бяха гледани в резервати за да бъдат стреляни от тъпи богаташи, но Бранко нали имаше голямо сърце колкото и да не искаше да си го признае им беше помогнал и дал шанс за живот. Първо този големият изрод, а после съвсем наскоро Весна и бебета ѝ, които вече бяха на два месеца почти и имах честта да ги кръстя – Игор на Игор от In Vivo и Шабан на най-великият мъж бродел по тази земя.

- Ох добре, чакайте да звънна на баща ви. – поддадох на трите чифта големи котешки очи и посегнах към телефона си. След кратко събеседване с него се установи, че манипулаторите са яли вече и сега просто нахалстват и разбира се, Бранимир ми забрани да им давам каквото и да е. Всички знаехме, че това нямаше как да се случи и дори една бисквита щяхме да я ядем всичките защото все пак и те душа носеха.

Цеца приключи с яденето си и аз взех кафето си и всички заедно отидохме в хола и се настанихме на огромният диван. Пуснах HBO и върнах Шрек колкото да си отвлека вниманието от снощните събития и глупостта, която бях на път да изрека преди малко. Не беше за вярване колко тъпа бях...Най-глупавото беше че не знаех дали е така. Да, чувствах нещо към него, нещо силно при това но дали беше наистина любов? И най-важното дали щеше той да ми отвърне със същото?

Котките се изправиха и започнаха да съскат и това вече наистина успя да изкара от мислите ми. Изключих звука и се заслушах. Отвън нещо се изтропа. Дали беше Бранко? Нее, ако беше Бранко тези четиримата, петимата всъщност защото и Цеца се беше наперушинила, нямаше да съскат и да са настръхнали. Кой ли беше това?

Отметнах одеялото от себе си и се изправих, в последният момент взимайки огромният тежък железен свещник от масата. Какво? Можеше да ми потрябва. Стъпките ми бяха леки като на балерина и се стараех да бъда възможно най-тиха докато Игор не скочи на пухкавите си лапи и стъпките му не отекнаха навсякъде.

- Е, браво бе, мамо. – въздъхнах и го изгледах укорително, а той вече беше на вратата и драскаше по нея.

- Аз съм глупачко, може да ми отключиш защото ми замръзнаха детеродните органи! – познатият глас на братовчедката на Бранимир дойде от другата страна на вратата и аз изпитвах смесени чувства, защото хем си отдъхнах че не е някой друг, но все пак не я харесвах.

- Да беше казала, че си ти да, да те ебе дявола. Знаеш в каква ситуация съм.

- Няма кой да те открадне, спокойно. – успокои ме с насмешка докато влизаше. – Това пък за какво ти е? Щеше да ме биеш с него ли? – погледът ѝ се спря върху свещникът.

- Мислех, че е бившият ми. Или някой от групата му.

- От мъртвите няма как да се върнат, спокойно. – завъртя очи и аз въздъхнах. Мамка му, щеше да бъде дълъг ден...

*Бранимир*

Хич не ми се искаше да я оставям докато спи, но уви нямах друг избор защото имах да се погрижа за едни тъпи малки пички и това означаваше че трябваше да я оставя. Бяха ги спипали тъкмо на излизане от Лесковац и в момента ни чакаха там.

- Готов ли си? Винаги можеш да размислиш, ако решиш че това не е за теб. – нищо че не обичахме страхливци, но предполагам момчето беше все още на изпитателен срок.

- Не. Ти луд ли си? Знаеш ли откога си мечтая това лайно да го очистя? Няма да пропусна този шанс.

- Доообре. В такъв случай. – извадих единият пистолет от кръста си и му го подадох. Очите ни се срещнаха за секунда и той ме изненада, когато дори не се поколеба преди да го вземе и да види дали е зареден. Пъхна го в дънките си и двамата излязохме от колата. Навън все още беше мрак и слънцето едва ли щеше да се покаже в следващите два часа и имахме време дори да ги заровим после. Този път нямаше да ги пусна живи. Бранимир Груйч веднъж те пускаше жив с условието повече никога да не чува за теб не го ли послуша – лек път.

- Шефе. – ламаринените врати се отвориха и ние двамата влязохме в бараката.

- Срещаме се отново, а? - тримата глупаци бяха вързани за столове един до друг и се ухилих щом ги видях и най-вече страхът който се изписа на лицата им. Виждам, че репутацията ми ме беше изпреварила. Сладко. Това което истински стъписа Сашка и онзи другият, Филип беше мъжът който стоеше до мен.

Кимнах на момчета да им махнах парцалите от устите и те го направиха веднага.

- Кажете ми кое от „Оставете Милица намира" не разбрахте, пички ебани такива? Аз на сръбски ли говоря, проблеми със слуха ли имате? Какво?

- Какво изобщо ти пука за тази курва?

Засмях се. Дори не успях да контролирам дясната си ръка, която му вкара едно хубаво кроше в грозното и подуто лице.

- Това че на теб за две години не ти е пуснала не я прави курва, лайно такова! – второ кроше го сполетя и той изохка. Ритнах стола и той се строполи на земята.

- Я, сега да чуя кой ви беше говорителят одеве? На теб ти споменаха името, на теб също. – посочих към едното недоразумение, после към второто и накрая към третото и последното. – С теб май не се познаваме, а? Приятно ми аз съм Бранимир. – подадох ръка с любезна усмивка, но после се усетих че той беше завързан. Направих знак на момчета да освободят една му ръка и те го направиха без да задават излишни въпроси. Подадох отново ръка за ръкостискане, а русолявото лайно недорасло изглеждаше така сякаш всеки момент щеше да напълни гащите.

- Подай ръка, бе, майка ти не те ли е учила на обноски?

- Подай я, бе! – Никола му изсъска и аз го погледнах лошо през рамо подобно на другите момчета. Никой не говореше докато говорех аз.

- Филип. – в крайна сметка подаде ръка и аз я хванах.

- Ооо, Филип? Приятно ми е. – усмихнах се болно и стиснах ръката му. – Запознаем. – извих ръката му в противоположната посока и той изрева от болка.

- Да ти еба майката! - изпсува през сълзи и това вече беше моят край.

- Ти моята малко трудно ще я ебеш, защото имаш много да копаеш, ама аз вашите ей сега ви ги ебах! Гневът разяде всяко мое червено кръвно и превъртях. Вдигнах крак и стоварих цялата си мощ върху ръката му и хрускането беше като музика за ушите ми, както и реването за помощ. Бях приключил с тези тримата. Не ми трябваха повече. Не исках да ги виждам повече. Извадих пистолета си и първият куршум бе специално за моят приятел Саша. И беше в стомаха. Натиснах спусъка пак и после пак и пак докато не заприлича на швейцарско сирене. Насочих пистолета срещу Деян и той пребледня.

- Ореле, недей! Моля те, брате! Не, моля те!

- Късно е да се молиш. – изплюх и натиснах спусъка, а куршумът го уцели точно в челото.

- Моля те, човече, повече няма да я погледна курвата ти, само недей, моля те! Ще направя каквото кажеш, само не ме убивай моля те!

- Сестра ми не е курва, jebem ti bre mater u pičku krvavu! – куршумът го центрира между очите и аз погледнах Никола през рамо. Все още държеше пистолета и дишаше гневно.