ОП-ОП, ЗДРАВЕЙТЕ, СКЪПИ УАТПАД СЪРАТНИЦИ! КАК СТЕ ДНЕС? НАДЯВАМ СЕ ДОБРЕ.

КАКА ВИ Е РЕДОВНА ДВА ДНИ ПОД РЕД И ТОВА ЯВЛЕНИЕ ЕДВА ЛИ ЩЕ СЕ ВИДИ ОТНОВО В СЛЕДВАЩИТЕ ДВЕ СЕДМИЦИ (ИЛИ ДОКАТО НЕ СИ ВЗЕМА ТЪПИТЕ ЛИСТОВКИ) И МДА.

НАДЯВАМ СЕ ГЛАВАТА ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ ТАКА КАКТО УМИРАМ ОТ ЖЕГА И ВЕЧЕ ИСКАМ ДА СИ ВЗЕМА ТЪПИТЕ ШИБАНИ ЛИСТОВКИ

ЕНИУЕЙЙЙЙЙЙЙЙЙ ЛОВВВ ЮЮЮЮЮЮЮЮЮ ЕНДЖОЙЙЙЙЙЙЙЙЙ

*Милица*

Бях загубила бройката на всички кафета, които бяха минали през ръцете ми днес. А, да и десертите. Също и десертите. Да не говорим и че бях сама с онзи вампир, майката на управителката  и с нея само се карахме, защото оставяше пълна безредица след себе си, а аз мразех да ми бъде мръсно и неподредено. Откачах дори да видя и капчица кафе по някоя чаша, а това се случваше почти постоянно, защото на тази жена некролога и стърчеше от задният джоб и не виждаше нищо.

- Какво правиш тук?! – хапката сандвич ми приседна щом видях брат си да влиза в сладкарницата. – Не, всъщност, заеби това как изобщо знаеш къде работя?

- Бранимир ми каза.

Бранимир? Моят Бранимир? Това нямаше как да бъде вярно, та тези двамата не можеха да се търпят.

-      Отбих се при него, знаеш...за да му се извиня за по-рано. – по всичко си личеше, че му беше трудно дори да изрече думата „извинявай". Света Петке, как ми се искаше да му се падне някой Цербер, който да го кара да се извинява през пет минути, ей така за спорта просто. Исках просто някоя да го пречупи. Толкова ли много исках, мамка му?

-      Мога ли да седна?

-      Не знам, можеш ли? – отпих от кафето си докато го гледах право в очите, а той се изнервяше под погледа ми. – Не те ли е още гнус, все пак се проебах за пари. – цитирах го точно и виждах съжалението в очите му, но щях да продължавам да го измъчвам за да се научи.

-      Виж, съжалявам. Прекалих сутринта.

-      Така е, прекали. – потвърдих с леден глас след като сдъвках хапката сандвич.

-      Наистина съжалявам.

-      Предполагам го казваш, защото си докладвал на нашите?

-      Не. Казах го и на твоят...не съм казвал, но те съветвам да го направиш освен ако няма да се жените в скоро време...

Да се какво? Направих огромна грешка да преглътна малко преди да го изрече, защото храната влезе не където трябва и изпаднах в бурен пристъп на кашлица.

-      Мамка му, Милица, добре ли си? – той веднага се отзова и ме удари няколко по гърба. Успях да си взема въздух, но гърлото още ме болеше и надигнах кафето си.

-      Казвам ти го отсега – няма да се женим!

-      Нашите ще настояват, нали знаеш?

-      Боли ме оная работа какво искат нашите, Никола! Аз няма да се омъжвам!

-      Това го знам. – завъртя очи. – Знай, обаче, че разберат ли и не от теб дори и аз няма да мога да те спася.

-      От кой друг могат да разберат, по дяволите?

-      Просто им кажи да очакват внук преди сватбата. – истински ме изненада, когато се разсмя. Само че изобщо не беше смешно.

-      Не е смешно.

-      Всъщност, малко е, защото колкото и да не искам да го призная дори и този твоят да не го знае все още, няма да те пусне.

-      Вече веднъж ме пусна. – завъртях очи. – Пък и между нас не е нищо сериозно.

-      Доведе го вкъщи.

-      И Саша водих вкъщи?

-      Но татко не насочи пистолет към него, нали?

Сякаш някой можеше да насочи пистолет срещу Бранимир и да му се размине...Завъртях отново очи.

-      Знаеш ли като изключим онова в дискотеката и сутринта май този ще излезе свестен.

-      Дали?

-      Достатъчно трудно ми е да го изрека, не прави ситуацията по-сложна.

-      Какво те накара да се извиниш?

-      Остана безмълвна, а това се случва рядко.

-      Освен това.

-      Помислих предполагам.

-      Jebote! Трябва да вървя вече защото ще изпусна банката.

-      Банката ли?

-      Имам среща с кредит констултант.

-      Чакай, какво съм изпуснала?

-      Ще си правя работилница. Поне такъв е планът.

Добре, това беше и последното нещо което бях очаквала.

-      Мисля и да се местя тук. – второто беше изречено несигурно, като се почеса по врата. Знаеш, ако потръгнат нещата.

-      Предполагам нашите не знаят.

-      Не, ще им кажа след като всичко е готово, защото иначе няма да стане.

-      Умно.

-      Добре, хайде, бръмбар. Ще се радвам, ако довечера вечеряме заедно. – изправи се от стола и се протегна, което накара якето и тениската отдолу да се надигнат.

-      Трябва да видя Бранко как е с графика.

-      Добре. – целуна ме по бузата и ме потупа по главата сякаш бях някакво дете, което пък му спечели един доста злобен поглед от мен.

...

*Бранимир*

Радвах се, че тези двамата се бяха помирили. И изненадващо Милица не ми звънна люта-люта, ами беше радостна. Дори ми каза, че има вероятност да вечеряме тримата  и трябвало да си освободя графика. Слушам, шефе...

-      Брани? – повика ме докато си слагаше червило на огледалото и вече ми беше ясно, че ще иска нещо от мен.

-      Какво искаш? – засмях се.

-      Отказали са кредит на брат ми днес.

-      За работилницата, нали?

Краткото кимване бе нейният отговор и затвори червилото си. Пъхнах края на една салфетка между устните си и ги раздвижи.

-      Има ли вероятност да му помогнем по някакъв начин? Просто това е адски важно за него и ми е гузно, че аз сбъдвам мечтата си, а той не. Поне не легално де и не за постоянно.

Начини имаше много, но от него зависеше кой ще си избере.

-      Няма проблем. Ще измислим нещо.

-      Наистина ли? – изненадата в очите ѝ ме хвана неподготвен. Нима тя се съмняваше в мен?

-      Да, разбира се. Защо се изненадваш? – засмях се и с две ръце на ханша ѝ я дръпнах към мен.

-      Той се държа гадно с нас. С теб най-вече.

-      Но дойде и се извини като мъж, поговорихме си, пихме по едно. Пък и е важно за теб, а щом е важно за теб не ми трябва друг довод.

Очите ѝ се задържаха върху моите много по-дълго от обикновено. Просто се взираше с непознати за мен емоции плуващи в красивите зелени очи и това бъркаше в мен. Сякаш гледаше право през мен. Дълбаеше ме. Очите ѝ го правеха.

-      Ти си най-добрият! – очаквах целувка и бях леко разочарован, когато получих само прегръдка, но после се сетих за червилото и просто обвих ръце около нея и я задържах по-близо до мен. – Целувката после. Където поискаш. Просто тъкмо си сложих червило и ми е жал да го съсипя. – прошепна в ухото ми и аз се подсмихнах.

-      Запомни си думите.

-      Ще ги запомня.

Мамка му, умирах си да я целуна и бях на косъм от това дори да тропна с крак. Исках да я целуна!

-      Хайде, оправяй се че трябва и брат ти да вземем.

Най-накрая Милица беше напълно готова, като си беше облякла и рокля защото не искала да се чувства като просяк до мен, тъй като аз с друго освен с панталон и риза не ходя.

-      Дръж. – метнах ключовете от колата  на Милица и тя въпреки стъписването си успя да ги хване.

-      Защо са ми?

-      Пил съм. Пък и без това после навръщане ти ще караш.

-      Ама-

-      Няма „ама", качвай се. Трябва да се научиш и тук да караш.

-      Това е много подло, което правиш. Ако катастрофираме е на твоя отговорност.

-      Не бъди толкова критична към себе си. – завъртях очи и се качих отпред, като нямаше да лъжа беше ми странно. Бях свикнал или да карам аз или да ме вози шофьорът ми.

Първото нещо, което направи щом се качи беше на да си дръпне седалката, като се заби почти в таблото. После дойде ред и на колана и на огледалата и накрая.

-      Хайде, пали.

-      Млъкни! – озъби ми се и вкара ключа, даде на контакт и после вече запали черният ми звяр.

-      Хайде дай сега дай напред и върти пълен ляв.

-      Бранимире, млъкни ти казах, разсейваш ме.- озъби ми е втори път докато иначе правеше точно това, което ѝ бях казал и аз вирнах вежда.

-      Защо зорлем искаш да закъснеем и да си с нашарен задник, а?

-      Не ми се прави на мъж, защото ще сляза и ще си хвана такси.

-      Добре, мамка му, всичко беше мирно и спокойно, какво те прихвана та прищрака ей така от нищото?

-      Ти ме прихвана. Не знам от къде го измисли това, че трябва да карам аз. Поне да си беше седял мирно и кротко, а не да ми даваш акъл. Вече излизахме през портата и Милица даде десен мигач и излязохме на павираната улица.

-      Толкова ли е лошо, че искам да се научиш? Няма да си тук временно, Белград е шибан за шофиране, особено по центъра. Искам да свикнеш, да ти взема кола и да не си зависима от нищо. Толкова ли е зле това?

-      Зле е защото директно ми казваш „Качвай се", а миналият път на два пъти щях да се блъсна. Точно в центъра.

-      И затова искам да се научиш. Най-ми е лесно да си те карам навсякъде или шофьора, но искам ти да се научиш, за да си ходиш където поискаш без да се съобразяваш с нищо.

В крайна сметка сложихме край на спора и просто се возехме в тишина, като изключим музиката която беше намалена почти до минимум. Стигнахме до хотела благополучно и момчето веднага дойде и взе ключовете от Милица. Долепих длан до кръста ѝ и я целунах по челото.

-      Няма да се сърдиш сега, чу ли?

Тя единствено замълча и аз въздъхнах.

-      Хайде де, сега ще ти взема каквото поискаш. Ще кажа да направят и любимият ти десерт. Раздвижих дланта си в кръг, но тя сложи нейната върху моята и това ма накара да свъся вежди. Нима наистина щеше да махне ръката ми от нея? Изненадах се, когато вместо да я махне я премести по-надолу докато не лежеше собственишки върху задника ѝ. Ухилих се самодоволно и отново целунах същото местенце.

-      Две порции суфле. И оргазъм щом се приберем.

-      Имаш ги. – ухилих се още повече и целунах и бузата ѝ.

...

Вечерята беше странно приятна и спокойна най-вече. Все още не бяхме повдигнали темата с парите, а и честно казано чаках да останем сами с него поне за минута, тъй като се съмнявах на него да му бъде удобно да говорим за това пред сестра му. Пък и да говорим пред нея щеше да повдигне допълнителни въпроси.

-      Отивам до тоалетната. Поръчай ми суфле.  – и сякаш бях предизвикал съдбата, защото го каза веднага след като си го помислих.

-      Добре. – усмихнах ѝ се и изчаках да стане от сепарето и да се отдалечи. Извадих нова цигара от кутията си и я запалих.

-      Разбрах, че от банката са ти отказали кредит.

-      Сестра ми ли ти каза? – разшава се неудобно на пейката. – Виж, каквото и да ти е казала, няма да взема пари от теб.

-      Добре, а да ги изкараш искаш ли? – бях сигурен, че това ще привлече вниманието му. – Колко ти трябват?

-      Два милиона.*

-      Добре. Ела утре в офиса и ще се разберем.

—————-
* - сумата е в сръбски динари.