OП-ОП! ЗДРАВЕЙТЕ, СКЪПИ УАТПАД СЪРАТНИЦИ! КАК СТЕ ДНЕС? НАДЯВАМ СЕ ДОБРЕ. Е, КАКА ВИ Е ОТНОВО ТУК С НОВА ГЛАВА ЗА ВАС, КОЯТО Е ГОЛЯМА И ЗАБАВНА И СЕ НАДЯВАМ ДА ВИ ХАРЕСАААА И АКО Е ТАКА ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО НА БРАНКО УСМИВКАТА МУ ЗАМРЯ, ХД.

ЕНИУЕЙЙЙЙ ЛОВВВ ЮЮЮЮ

ЕНДЖОЙЙЙЙ

*Бранимир*

По-късно през деня се оказа, че с Милица бяхме първите станали. Тя, разбира се беше от намръщена по-намръщена, защото ѝ беше лошо и беше гладна и едновременно с това искаше кафе. Вече пет минути се бореше с машината и блъскаше, трескаше и псуваше и аз вече започвах да се изнервям.

- Ох, върви седни отвън, аз ще ти донеса кафето. – взех чашата, която не можеше да намести и я отпратих, а тя изпуфтя. Взе ми цигарите и нейният телефон и изчезна, а аз въздъхнах. Не ѝ беше лесно...никак при това, а на мен още повече, но нали си я обичах и само аз можех да си я обичам...

Направих кафе за нея и за мен и отидох навън при нея. Оставих ги на масата и я целунах по челото преди да седна до нея на стола.

- Не знам дали имаш идея колко много те обичам. – измуча след първата глътка кафе и аз се засмях докато палех цигара.

- Знам, знам. – снощи много добре ми показа колко точно ме обичаш. Това последното остана само в моята глава, разбира се. – И аз те обичам, кукло.

- Бебе, снощи ставало ли е нещо, защото някои моменти ми се губят?

Добре, знаех че положението беше зле, но не знаех че беше чак толкова.

- Какво помниш последно?

- След четвъртата порция шотове няма никойй.

- Казах ли ти да не пиеш толкова?

- Ама, уиски с Бейлис...То беше сладичко...Боже, главата ми! Умирам, Браниии!

- Ох, ела тук. – разперих ръка и тя не се забави преди да положи глава на рамото ми.

- Не трябваше да пия толкова. – измрънка.

- Аз ли ти наливах случайно?

- Да. – заяви. – Пълнеше ми чашите догоре.

- Снощи не се сърдеше.

- Ама, сега умирам, нали?

- Сега ще мине, хайде изпий си кафето, хапни нещо и ще си като нова.

С Милица пиехме кафе и пушехме в тишина, но това беше докато не чухме гласа на брат ѝ който говореше по телефона до вратата с чаша кафе в ръка. Тя вдигна поглед и махна с ръка на брат си, викайки го при нас и той кимна след като въздъхна.

Дойде при нас на масата след като затвори и се настани отсреща.

- Какви бяха тези снощи?

Това беше нещо, което и аз исках да разбера, защото хич не ми се нравеше това че някакви глупаци докосваха жена ми.

- Хората на Бачо.

- На Бачо? – повторих, вирвайки вежда за се уверя че бях чул правилно.

- И какво правеха тук? Как изобщо се забърка с такива хора?

Такива хора? Вирнах пак вежда в посока на жена си и тя завъртя очи. Това „такива хора" щях да го запомня.

- При нас е различно, не ми се хващай за всяка дума пъти ти.

- Бачо иска да играя за него, но аз отказах. За никакви пари няма да се продам. И той го знае много добре.

- Значи не те притеснява за първи път, така ли, малък?

Дарко кимна в отговор и Милица до мен се напрегна.

- Спокойно де, ще оправим нещата. Няма да ви притеснява повече, обещавам.

- Какво ще го сплашиш ли? – беше скръстил ръце пред себе си, за да изглежда по-заплашителен предполагам.

- Не си издавам начините.

- И Дарко? Нито дума на нашите.

- Знам, не съм тъп.

- Не, не, те не трябва да знаят нищо. Нито за Бачо, нито за снощи, нито пък Бранко какъв е, чу ли?

- Чух. – въздъхна с досада и се прозя.

- А, много рано сте станали! – към нас се присъедини и сестра и разговорът ни замря . Катарина седна до брат ми и чак сега си дадох възможност да ги огледам и тримата. Милица не приличаше на тях. Ама изобщо. Тя имаше кестенява коса и зелени очи, а те бяха руси и синеоки и дори и да не бяха близнаци си приличаха страшно много докато Милица...тя не изглеждаше като тях. Не беше по-малко красива или нещо подобно просто не изглеждаше като тях. Не приличаше и на баща си. Оставаше само майка ѝ, която нито един от нас не беше виждал никога.

- Кака ти, ти как си?

- Как да съм? – Милица измуча, подпряла чело с ръка.

- Изненадващо жива след количеството алкохол, което изпи снощи.

- Е, колко пък толкова да съм изпила?

Колко ли? Много. Даже не знам как не ми се наложи да те карам към токсикологията.

- Подробен разказ искаш ли? Правихме шотове. – само при споменаването на тази дума Милица измуча пак и скри очите си от нас. – По три на човек се падаха, като ти си изпи твоите три и взе два от тези на Бранко, преди и след това си пи нормално уиски, после от лигавщина реши да глътнеш и три арабски свирки.

- Вие пък цяла вечер само сте ми броили чашите.

- Опитахме, ама след шестата вече се отказахме. – сестра ѝ се засмя, а към нея се присъедини и брат им и двамата започнаха да се смеят като Уди кълвача.

- Много смешно. Ще дойдете и вие на моето и ще ви видя тогава. Не ви е срам да се подигравате на болен човек. Грам човещинка нямате в себе си, еййй. Грам. Спирам алкохола от утре.

- Колкото и аз го спрях толкова и ти ще го спреш. – този път беше мой ред да се засмея.

- Е, мило дее, и ти ли няма да ме подкрепиш.

- Познавам си стоката, бре.

- Хващаме ли се на бас, че мога да издържа не един ден без да пия, ами два?

Хмммм.

- На какво?

- Загубилият трябва да изпълни едно желание на победителят. Без право да отказва.

Каква съблазнителна оферта...мисля, че бях на път да ми пусне отзад тези дни. Ооо, кукло, запасявай се с лубрикант от сега.

- Каквото и да е желание?

- Каквото и да е. – тя потвърди и в очите ѝ видях как моята хищна усмиква се отразява.

- Добре. – подадох палец и тя подаде и нейният и счупихме баса.

- Кога се очаква да ми започне лечението?

- От днес до утре.

- Хубаво.

Ча-чииинг! Кой ще чука Милица отзад? Орелааа. Боже, нямах търпение! Само да ми паднеше...само да ми паднеше и щях да я пристрастя към аналият секс. Щеше да ме моли дори да правим пак.

...

*Милица*

Слава Богу се съвзех малко след второто кафе, което беше и точно преди нашите да станат. Все още ми беше леко мъгляво, но беше поносимо пък и сега имах да мисля за облога ни и желанието ми най-вече, а то...то беше нещо което едва ли щеше да се хареса на Бранимир, но пък и точно заради това го избрах. Първата среща на нашите с Бранимир беше меко казано неловка в първият половин час, но това се промени когато си сипаха ракия.

- Кукло, ти искаш ли? Да стана ли да ти донеса чаша? – Бранимир ме попита с мазна усмивка и аз го изгледах лошо.

Света Петке, прощавай за този грях който бях на път да извърша, но...

- Не, мерси. Добре съм си.

- Ако искаш си кажи.

- Не искам, Бранимире. Добре съм си.

- Мица, ти как така отказваш алкохол, бре майко?

- Хванаха се на бас, че издържи един ден без алкохол, мамо. – сестра ми побърза да я освободи и всички се засмяха на мой гръб.

- Никакъв шанс това да стане.

- Даа, вие сега ме изкарайте най-голямата пияница на света.

- Не си пияница, мамо, просто си обичаш чашката, ама то ти е генетично предадено, тъй чеее...

- Абе, ти знаеш ли че ми изглеждаш познат. – баща ми се обърна към Бранимир и той свъси вежди, а пък аз му метнах озни красив „Казах ти" поглед. Разбира се, че му изглеждаше познат. Беше жив по времето на Груйч все пак и го е виждал.

- Така ли?

- Виждал съм те някъде, убеден съм.

- Може, не е изключено. – Бранимир, бивайки конят с капаци който беше просто сви рамене и аз въздъхнах. Чудя се какво ли трябваше да се случи, за да вземеше да ми повярва това животно?

Прибирането ни в Белград бе предвидено да бъде чак довечера, но на Бранимир му се обадиха по работа и се наложи да тръгнем по-рано, като разбира се информирах и Теа че ще се прибера с него. Леко се отклонихме от вкъщи, защото работата беше в Борча и спряхме пред някакъв склад.

Бранимир изключи двигателя на джипа и взе пистолета си. Провери го дали е зареден и го пъхна в кобура под сакото си. Добрее, знаех че бяхме тук заради незаконната му работа, но това изобщо не ми хареса.

- За всеки случай е. – увери ме и аз си поех дъх. – Заключваш се и не мърдаш от тук, чу ли?

- Да. – кимнах.

- Ама, наистина не мърдаш от тук, а не като миналият път.

- Добре де.

- Хайде, кукло, след малко се връщам. – целуна ме по устните набързо преди да слезе, а зад нас чух ревовете на друг двигател. Обърнах се и видях друго черно Ауди зад нас. От него слязоха четирима, като единият от тях носеше черен сак и с Бранко определено се познаваха. Не се притеснявах да гледам, защото всички стъкла бяха затъмнени и никой не можеше да ме види. Бранимир запали цигара и ги видях да се насочват към входа докато напълно не изчезнаха от полезрението ми и затаих дъх. И сега започваше чакането. Какво се правеше в ситуации като тази? Имам предвид как се очакваше просто да седя в колата и да го чакам да се върне сякаш беше влязъл в бензиностанция например или просто вършеше някаква нормална работа? Какво се очакваше да правя, мамка му?

Някак си, необятно и за мен самата как, успях да запазя толкова спокойствие че да седя сама в колата цели тридесет и три минути докато на тридесет и четвъртата той не се върна с доволна усмивка и друг сак в ръка. Хммм, това беше нещо ново.

Подсвирваше си развеселено и дори озадаченият ми поглед щом отвори шофьорската врата не беше в състояние да помрачи веселото му настроение.

- Боже, Боже, как така сте толкова щастлив?

- Ако знаеш колко има в сака и ти ще си подсвиркваш. Даже един кючек ще завъртиш. – метна сака отзад и се качи вътре.

- Ооо, нима?

- Мъжът ти току-що сключи сделка за милион и половина.

- Динара?

- Евро. – засмя се. Запали двигателя, а усмивката така и не слизаше от лицето му. Потеглихме по калният път и той заобикаляше дупките с лекота.

- И сега какво?

- Сега....сега, кукло, си избираш някоя топла дестинация и заминаваме за уикенда.

О, е, добре не очаквах такъв отговор. Все още ми беше странно как приемах всичко това с такова спокойствие.

- И на какво дължа това?

Ръката му потърси моята и я намери. Поднесе я към устните си и роякът пеперуди в стомаха ми както винаги изпърха при този малък жест. Бях безнадежден случай, Господи...влюбена, та напълно загубена.

- Казах ти нещо, ще те направя най-богата и най-глезената жена. Ще те къпя в пари и любов. Ти си моята Орлица и заслужаваш всичко красиво на този цвят.

А, когато ми говореше и така беше просто неизбежно да не се влюбя в него за проклет хиляден път.

...

Удържах на обещанието си и цяла неделя и цял понеделник не бях близвала дори и капка алкохол и противно на надеждите на Бранимир аз щях да спечеля басът. Лошото беше, че мислех в това вместо да си уча репликите за новата постановка и професор Радонич хич не беше доволен от това, но ми прости тъй като нямаше какво да се залъгваме нямаше на кого другиго да повери главна роля в толкова голяма постановка като тази. Взе пак това беше „Портретът на Дориън Грей".

Спомените, които ми се губеха взеха че се върнаха и се хванах за главата щом си спомних какви глупости съм говорила щом си легнахме, а глупакът Бранимир ми ги беше спестил.

След лекции хванах Теа под ръка и отидохме на пазар, защото желанието ми включваше специално облекло и няколко други нещица, които бяха изненада.

- Света Петке, никога не съм и подозирала че ще доживея да дойда с теб на пазар за такова нещо.

То пък защото и аз го бях подозирала...ако с Бранко не се бяхме видели онази вечер сигурно още щях да съм си сама и нещастна.

- Сигурна съм, че господин мафиозо ще полудее щом те види в тях.

Ооо, в това и аз бях сигурна. Също така и бях сигурна, че животното щеше да се инати до последно, но това бях риск който бях готова да поема. И също така май нямаше да е зле да хапна нещо преди това. В крайна сметка се нуждаех от цялата си сила.

- Жено, ти гладна ли си?

- Не, особено.

- Е, гладна си вече. Хайде, отиваме да ядем. – хванах я за ръката и я завлякох към ескалаторите, а тя горката просто въздъхна в отговор.

С Теа хапнахме набързо и си тръгнахме. Тя ме остави и пред Бранко, в длъжеството си на моя най-добра приятелка и подсвирна на къщите в квартала.

- Хайде, малката, весело и да се пазите.

- Благодаря ти за превоза, любима моя. Обичам те!

- Да, да, и аз теб, подмазвачко. Хайде бягай сега при твоят жребец.

Скокнах от колата и колата се закандилка надолу по павираната улица. Извадих ключовете, които Бранимир ми беше дал и отключих желязната врата. Влязох вътре и бях посрещната от Карли, а собственикът ѝ заварих да излиза от кухнята, гол до кръста, по черен панталон и с чаша уиски в ръка. Ооо, ето това беше посрещане.

- Ооо, как мина пазарът? – усмихна се щом ме видя.

- Идеалнооо. – усмихнах се също и се надигнах на пръсти, за да го целуна. Той се приведе и усмихна още повече и обви свободната си ръка около мен, дърпайки ме по-близо до себе си и аз усетих уискито по устните му.

- Взе ли каквото ти трябваше?

- Мхмм.

- Може ли да видя?

- После. – прехапах устни. Той пък се накриви озадачено и аз прокарах ръце по гърдите му. – Изненада е. За басът който ти загуби.

- Не съм го загубил.

- Напротивв, издържах един ден без алкохол.

- Има време до довечера, кукло. Може да те стегне шапката и да решиш да си сипеш. – засмя се и аз присвих очи злобно. Глупак. Откъснах се от него и влязох в кухнята за да си сипя нещо безалкохолно за пиене, а той стоеше срещу мен с чашата си и отпи от нея възможно най-нагло.

- Пийни си, ако искаш. Няма да го зачета това. – очите му блестяха палаво и ми идеше да избия самодоволната усмивка от лицето му. Глупак.

- Не, мерси, на сок си ми е добре. Дори съм свалила един килограм. – озъбих му се и отпих от портокаловият сок. – Поръчай нещо за вечеря, ако обичаш. – минах покрай него отново и се запътих към дневната като крайната ми спирка беше диванът. Настаних се удобно и опънах крака. Извадих цигарите си от чантата ми, която бях оставила на дивана и запалих една. Облегнах глава назад и затворих очи в пълно блаженство. Е, щеше да е пълно ако вместо портокалов сок пиех нещо алкохолно, но беше за добра кауза.

- Поръчай нещо за вечеря, моля! – провикнах се.

- Какво ти се хапва? – мислех, че е още в кухнята, но пък той се оказа че върви насам и чух гласът му зад мен.

- Не знам, нещо различно от скара да е само.

- Окeeей.

*Бранимир*

Категорично не очаквах тя да спечели басът, признавам си го. Още не можех да го повярвам дори. Имам предвид онази простотия за прераждането ми се струваше по-възможна от това жена ми да изкара един ден без дори да близне алкохол, но това пък взе че се случи и все още не можех да повярвам че бях загубил. Чао-чао дупе, предполагам...А, не е сякаш не опитах всичко възможно да я накарам да си сипе. Дори и чашата си оставих при нея и отидох уж до кухнята за още ядки, като през цялото време хвърлях по едно око, но това инато животно дори не поглеждаше към чашата. Гадно. Наистина гадно. Наистина ми се искаше да ѝ чукам дупето. Много при това.

- Я, виж колко е часа! Спечелихххх! Спечеелиххх! – Милица изпадна в еуфория и дори се качи на дивана и започна да скача на него, а аз гледах лошо. Определено не бях доволен от този развой на събитията, още повече че не знаех и какво да очаквам. Кой знае този зеленоок дявол какъв мръсен номер ми беше скроила.

- Какво си ми приготвила? – въздъхнах.

- Изненадааа! –приземи се на дивана върху мен и аз изохках.

- Колко е зле и унизително по скалата от едно до десет.

- Такова желание имам, че чак други биха ти завидели. – усмивката ѝ беше широка и аз вирнах вежда. Това не вещаеше нищо хубаво. – Отивам да се оправям. Ще те извикам като съм готова. – лепна ми една бърза целувка и офейка, а аз просто седях и мигах на парцали не знаещ какво се случва. Божичко, какво ли ме очакваше?

Минаха се пет минути, но тя така и не ме викаше. Минаха и десет, после петнадесет, а на двадесетата загубих търпение. Загасих цигарата в пепелника и станах. Не ме свърташе на едно място. Тръгнах да я търся из къщата и я намерих в стаята ми. И Божичко как само я намерих. Това ли беше желанието? Мамка му, олекна ми.

- Еййй, какво правиш тук? Не съм готова още.

Не можех да обеля и дума. Бях прекалено зает да я зяпам. Беше само по секси, дантелено черно бельо, което не вършеше абсолютно никаква работа в това да прикрива частите, които уж трябваше да прикрива. Не че се оплаквах де...оплакванията дори не фигурираха по никакъв начин в ума ми, защото той беше зает с картинки как късах това бельо от нея. О, майко мила, ако това беше желанието което трябваше да изпълня щях да губя облози по-често. После обаче ненадейно погледът ми бе прикован от нещо друго. На тоалетката до нея имаше чифт белезници. С червено пухче. Опаааа, ей сега стана забавно. Ухилих се и запристъпвах до нея бавно, а тя се обърна и скръсти ръце.

- Защо гледаш така? – вирна една красива вежда в моя посока.

- Знаеш ли, ако просто си искала да те вържа за леглото и да те чукам можеше просто да кажеш...не беше нужно да се хващаме набас, но желанията ти определено ми харесват. Май по-често ще губя.

Смехът ѝ огласи стаята. Вече бях на един дъх разстояние от нея и ръцете ми се обвиха около тънката ѝ талия, а червените ѝ устни бяха разтегнати в подла усмивка.

- Глупако, белезниците не са за мен, за теб са. – в момента в който изрече това моята усмивка замря.