ГЛАВАТА ПРИСТИГА ДО ВАС ДНЕС ЗАРАДИ СЪДЕЙСТВИЕТО НА ВАШАТА ЛЮБИМА ПСИХОЛОЖКА Г-ЦА МИХАЛОВИЧ, КОЯТО АЗ ЧАК ВЧЕРА РАЗБРАХ ЧЕ Е МИХАИЛОВИЧ, А НЕ МИХАЙЛОВИЧ ЩОТО ЯВНО НЕ МОГА ДА ПРАВЯ РАЗЛИКА МЕЖДУ J И I И МДАААА ЗАБАВНО НИ Е. 

АКО ГЛАВАТА ВИ Е ХАРЕСАЛА ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО МИЛИЦА НЕ ИСКАШЕ ДА ГЪЛТА

ЕНИУЕЙЙЙЙЙ ЛОВВВ ЮЮЮЮЮ

ЕНДЖОЙЙЙЙ

*Бранимир*

Не бях от мъжете които ходеха по срещи, наистина, не бях но поне веднъж реших да послушам най-добрият си приятел най-вече жена му. Само че имах едни проблем и той беше, че не знаех къде да я заведа. И затова се обърнах към втората най-претенциозна личност, която познавах след Милица и това беше братовчедка ми. Бяха близки по години и споделяха еднакъв вкус за неща, тъй че мислех че нейното мнение ще ми бъде от полза. Знаех, че Милица не беше от типа жени които държаха на петзвездните ресторанти, но пък не би отказала да отиде и там. Беше сложна личност, защото обичаше лукса и бляскавите неща, но не държеше на тях на всяка цена и това ме объркваше адски много, защото от една страна ми се искаше да ѝ дам истински лукс от друга пък нещо ме дърпаше да не го правя. Не можех и да я заведа в хотела, защото вече сме били там. Времето не беше подходящо за разходка със самолета или хеликоптера и вечеря в някой друг град или държава и вече наистина се отчайвах и се молех Наташа да ми даде някой адекватен съвет.

- Имам нужда от съдействие. – влязох в офиса ѝ без да почукам като всеки друг път и я заварих надвесена над бюрото.

- Оф, разкарай тази цигара! – веднага размаха с ръка и се закашля и аз завъртях очи. Мрънкало.

- Обърни внимание на батко си, стига си мрънкала.

- Обръщам. – въздъхна и се облегна на стола си. – Какво искаш, защото имам още работа по анализите?

- Къде би искала мъж да изведе на среща?

- А? – беше като застреляна след въпроса ми и свали очилата си.

- Къде би искала мъж да те изведе на среща? Объркан съм, защото наистина не знам къде да я заведа. От една страна обича лукса и бляскавото, но от друга би се задоволила и плескавици.

- Май май питаш грешният човек, защото аз по принцип с ресторант под пет звезди не се задоволявам. А, това с плескавиците...мисля да си спестя коментара.

Защо ли няма на кого да се метнеш...

- От къде да знам, заведи я в хотела после я изчукай като всяка друга от твоите курви и готово. Ако е от трудните може и разходка с хеликоптера, въпреки че в това време...

- Милица не е курва. – озъбих ѝ се.

- Оу, леле само как я браниш! Да не би големият лош Орел да е влюбен?

- Харесвам я.

- Уау, тази Милица явно трябва да е доста специална. Трябва да ни запознаеш.

- Няма да я запознавам с теб, ти си дразнител.

- От класа. – вдигна лакираният си в червено палец към мен, държейки това „от класа" да се отбележи и аз завъртях очи.

- Много ми помогна, Нати. Да знаеш, много.

- Ми, какво да направя? Казах ти какво да направиш, а ти се дърпаш. Казах ти и моите предпочитания, сега че според теб тя ще се задоволи и с плескавици от някой павилион не е мой проблем. Ти си си я намерил, ти си храни и пои...Хайде, сега ме остави да работя.

- Очаквам анализите до час в такъв слушай.

- Два.

- Един.

- Един и половина?

- Час и петнадесет минути.

- Оффф, ужасен си.

Добре, от тук си тръгвах празен от към идеи и май щях да заложа на сигурно и ще я заведа някъде на хубаво. Само да се надяваме че обича френска и италианска кухня.

...

Изведох Милица на пазар, като до последно си мълчах и сега я чаках пред тях за да се оправи. Вече минаваше почти час, бях изпушил пет цигари и тъкмо допушвах петата, когато видях вратата на входа да се отваря. И този път не беше фалшива тревога, мамка му. Дъхът ми секна когато я видях, а виждах само бежово палто и черни велурени чизми. Метнах фаса си през прозореца и излязох от колата.

- Хей! – усмихна ми се.

- Хей. – усмихнах ѝ се и аз самият преди да я дръпна към мен за една бърза целувка. Първото нещо, което усетих не беше естественият ѝ вкус, ами и червило и направих физиономия, но не казах нищо.

- Развали ми червилото.

- То е затова. – намигнах ѝ. – Хайде, милейди, каретата ви чака.

- Имаш предвид кораба. – засмя се, поправяйки ме докато се качваше и щом беше вътре затворих вратата и побързах да се мушна вътре и да тръгнем.

- Е, къде отиваме?

- Тайна.

- И няма да ми кажеш?

- Не. – поклатих глава непоколебимо и тя просто въздъхна. Подсмихнах се докато чаках да се включа в движението и най-накрая един ме пусна и аз му вдигнах ръка.

- Какви са тези тъпи песни?

- Телефона ми е пред теб, пусни си каквото поискаш.

Не каза нищо, ами просто спря песента и чувах как ноктите ѝ тропаха по екрана на телефона ми.

...

- Хайде, гълтай. Не е толкова страшно. Абе, глътни го, бе. – засмях се докато я гледах как се бори.

Тя единствено поклати глава и само по погледа ѝ разбирах, че беше готова да повърне.

- Глътни го просто, не е отровно. – засмях се. – Не, не, не го дъвчи. Ето виж. – взех една стрида и я изсипах право в устата си, а тя ме гледаше сякаш бях извънземно. – Ох, добре, стига се мъчи. Плюй го.

И тя сякаш чакаше само това защото съвсем дискретно го изплю в салфетка и веднага надигна чашата вино, за да промие устата си.

- Повече такова нещо няма да хапна. Не знам как ти се навих на акъла просто.

- Добре давай да поръчваме основно. – засмях се.

- Може ли поне то да е сготвено? – очите ѝ пробляснаха умолително към мен и просто нямаше как да ѝ кажа нещо различно от „Да".

- Може. – засмях се отново и взех менюто, което ни бяха оставили. За себе си избрах телешки рибай стек с гарнитура от картофено пюре със сос Бордолез и печен костен мозък, а тя си избра някакво пилешко, тъй като научих че не яде телешко.

...

- Защо отиваме към вас?

Отделих за момент очи от пътя и се взрях в нея питащо. Имаше ли смисъл изобщо да пита?

- А, защо не?

- Защото това е първа среща и не е прието да нощуваме един у друг на нея. Пък и плюс това не съм от жените, които правят секс на първа среща.

Примигах и едва спирах надигащият се смях у мен. Не знам дали го казваше наистина или се шегуваше.

- Не гледай така, караш ме вкъщи и ти си отиваш у вас.

- Сигурна ли си?

- Напълно.

- Мдоообре. – провлачих и лека полусмивка се появи на лицето ми и сложих ръка на бедрото ѝ. Познавах я. Щеше да ме извика първа.

Направих обратен при първа възможност и спрях пред блока ѝ, като дори угасих двигателя защото исках да я изпратя до горе.

- Не е нужно да ме изпращаш до горе.

- Напротив. Аз съм кавалер. – натиснах копчето и извиках асансьора. – А един истински кавалер винаги изпраща дамата си до тях, все пак трябва да се увери че се е прибрала благополучно.

- Ама, как, моля ти се. Ти си еталона за кавалер.

- Виж как знаеш. – ухилих се и в това време асансьорът дойде и вратите се отвориха. – След вас, милейди. – махнах с ръка и тя влезе пред мен, а аз прехапах устни. Причината да дойда с нея догоре беше чисто егоистична и това се подразбираше. Все пак аз, Милица и тясно пространство беше равно на оргазъм. Мушнах се вътре, като не пропуснах да се отрия леко в нея и тя хвана това. Натиснах копчето за етажа ѝ и ръката ми се отри в гърдите ѝ, което ми спечели един доста неодобрителен поглед от нея.

- Съжалявам, тясно е просто.

- Мхммм. – вирна вежда по онзи нейният начин и аз застанах до нея с изправени рамена и ръце пред тялото ми докато се возехме нагоре. Добре бяхме минали вече два етажа, но тя не предприемаше никаква действие. Хм, странно.

Приближих се до нея, уж ненадейно но тя се обърна и ме погледна странно.

- Какво правиш?

- Нищо, защо?

- Буташ се в мен.

- О, така ли? Извинявай.

- Странен си. – отбележи и аз избухнах в пристъп на смях щом тези две напуснаха устата ѝ.

Асансьорът спря внезапно и аз с тъга на сърцето излязох от него след Милица. Токчетата ѝ тракаха по пода и аз бях плътно зад нея. Стигнахме до последната врата и тя спря и се завъртя.

- Е, благодаря за вечерята, господин Груйч. Прекарах си страхотно.

- Радвам се, госпожице Адемович. Бихме могли да повторим?

- С удоволствие. – прехапа устни и дяволити пламъчета светеха в зелените ѝ очи. Мамка му! Проклех наум щом видях как зъбите ѝ притеглиха апетитната, пухкава устна оцветена в цвета на виното. Исках да обагрят и оная ми работа отново. Боже, как само исках. В момента се проклинах и в червата, че не пи повече. Обичах палавата Милица каквото ставаше след като пийне.

- Е?

- Е?

- Лека нощ предполагам...- бръкнах в джобовете си.

- Лека нощ, господин Груйч. – фамилията ми се извъртя еротично по езика ѝ и целият настръхнах. Мамка му!

Направих крачка по-близо до нея и очите ѝ не ме изпускаха. Не помръдваше. Сякаш ме чака.

- Целувките как се приемат за първа среща?

- Добре.

- Добре. – прошепнах и се приближих. Тя разтвори устни. Цялата се изпълни в очакване. Приближих се още повече. Устните ми докоснаха нейните. Изтръпнах. Както всеки път с нея. Тя притисна също нейните в моите, коремът ми сряза в сладко-болезнени спазми. Божичко, защо всеки път с нея се усещаше като първи? Не трябваше ли вече да съм ѝ свикнал?

Тя раздвижи устни заедно с мен. Едната ми ръка пое лицето ѝ в шепа, а другата се обви около тънката ѝ талия и я дръпна по-близо до мен. Изръмжах щом я усетих и проклинах късната есен за това че бяхме с толкова дрехи по себе си и не можех да я усетя както ми се иска.

Тръшнах я до стената. Тя простена. Аз погълнах стонът ѝ и се притиснах колкото можех в нея. Свършено беше с нея. Бях я приклещил точно където искам и го знаех. Бях едно хитро, подло същество.

Да се отдръпна от нея беше по-трудно отколкото очаквах, но въпреки това го направих. Тя беше шокирана от това ми действие. Дишаше тежко, лицето ѝ беше зачервено, челото запотено и ме гледаше влюбено.

Приближих се отново до нея и тя навярно очакваше отново устните ни да се срещнат, защото остана разочарована когато ги залепих за ухото ѝ. Миришеше толкова хубаво.

- Лека нощ, госпожице Адемович. Сънувайте ме. – прошепнах и целунах мястото точно до ухото ѝ преди да се оттласна от нея.

- Л-лека нощ. – заекна и аз не съумях да скрия самодоволната си усмивка. Наблюдавах я докато се мъчеше да отключи и едно финално лека нощ беше това което ни раздели. Сега беше моментът на истината. Разходих се наоколо, исках да звучи така сякаш си тръгвам. Не я чувах да заключва. Добре, това беше напредък. После спрях. Застанах на едно място и зачаках притихнал. Изминаха няколко секунди. Минута дори, но аз не губех вяра. Знаех, че съм я заковал. Беше само въпрос на време тя да отвори.

Видях бравата да отива надолу и вътрешно ликувах. Открехна се и вдигнах поглед.

- Искаш ли кафе? – нямаше и следа от палтото. Нито от роклята, която бяхме взели. Беше само по червеното бельо, което бяхме избрали заедно. Господ беше сърбин, мамка му!

- Да, дълго и силно. – изръмжах и побързах да си докопам ръцете до нея.