ЕТООО МЕЕЕ, СЪРАТНИЦИИ! ЕТО МЕЕЕЕЕ, ТУК СЪМММ, ЗАВЪРНАХ СЕЕ И ИМАМ ЕДНА ГОЛЯМАААА И ХУБАВА (ПОНЕ ТАКА МИСЛЯ) ГЛАВА ЗА ВАС, КОЯТО СЕ НАДЯВАМ ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО МОЖЕ БИ ВЕЧЕ ПРИБЛИЖАВАМЕ СЪЩЕСТВЕНАТА ЧАСТ, А МОЖЕ БИ НЕ, ХД.

ЕНИУЕЙЙЙЙЙЙ ЛОВВВ ЮЮЮЮ

НАУ ЕНДЖОЙЙЙЙЙЙЙ

*Милица*

Проклета да бях, но в момента в който усетих устните му и чух онези две думи всяка друга мисъл излетя от главата ми и в момента съществуваше само той, само аз в тази кола и нищо друго. Не можех да обясня силата, която този мъж имаше над мен. Не знам сродни души ли бяхме, пламъци близнаци ли или нещо друго, но го обичах до болка.

-      Какво-какво означава това? – отдръпна се пръв и беше задъхан.

-      Означава, че те обичам. – гласът ми беше едва по-висок от шепот. Хвана лицето ми с двете си ръце и се взираше в очите ми.

-      Обичам те повече от всичко на този проклет свят, кукло. Чуваш ли?

-      Само да си посмял да скриеш нещо от мен отново.

-      Никога. Никога повече. 

-      Сериозна съм, Бранимире или ще те удуша с голи ръце. Може после да не спра да рева и да не погледна друг мъж, но ще го направя, животно такова.

-      Кълна ти се, няма. – щастливият, облекчен смях раздруса гърдите му. – Обичам те, красавице.

-      И аз теб, животно такова.

-      Само това искам да чувам вече.

-      Само това?

-      Да, само тези две думи. – отпуснах чело върху неговото с широка усмивка на лице.  – И какво ще ме удушиш, а?

-      Мислиш, че не мога да го направя ли? Съмняваш ли се в мен, Бранимире? Внимавай, може и да съм била мутреса в предишният ми живот.

-      За предишният не знам, но в този искам да бъдеш моята Орлица.

-      Орлица?

-      На Орела жена му следва е Орлица. Красива, силна, мила и добра Орлица. – очите му, онези хищни черни очи не изпускаха моите и заедно с докосването му бяха две то нещата без които не можех. Не исках живот, в който нямаше да ги усещам.

-      Обичам те, Брани.

-      И аз теб, кукло, толкова много.

Усмихнахме се един на друг и отново устни в спираща дъха целувка.

...

Имаше нещо магическо в този момент. Не знам дали се дължеше на умопомрачавищият оргазъм,  който ме беше дарил или просто защото бяхме сами в колата на спокойно местенце сред природата или пък може би смесица от всичко, но бях щастлива просто да се излежавам върху гърдите му и да мълчим докато аз рисувам с пръсти по тялото му. Изучавах всяка една извивка, контурите на татуировката му, дори и двата родилни белега на корема му, която бяха почти идентични с моите. Имахме ги още от деца и никой от двама ни не знаеше от къде бяха дошли. В една от статиите които бях чела, че родилните белези показвали смъртта ни от предишен живот и ако това беше вярно то тогава се прибавяше още една точка в графа „Съвпадения", а те бяха много. Освен визуалната прилика, предполагаемите спомени, тоест сънищата за които се казва че са спомени, факта че той и сега се подвизаваше като Орела, имаше почти същата татуировка като Груйч. Освен това и препитанието му беше същото, а аз прохождаща актриса. И като заговорихме за препитанието му аз все така не знаех почти нищо освен това което ми беше казал онази вечер, когато разбрах и това че ме беше уверил че Тамара не е мъртва.

-      Разкажи ми за мафията. – гласът ми наруши приятната тишина, която се бе разпростряла помежду ни. Бях гледала филми и сериали и имах някаква малка идея за какво става въпрос, но ми беше интересно в реалният живот какво беше.

-      Какво искаш да знаеш?

-      Не знам. Просто ми разкажи нещо. Как започна например?

-      Сигурна ли си, че искаш да знаеш това? – размърда  и кожата на седалката изскърца. От тялото му струеше неудобство.

-      Спести ми кървавите детайли.

-      Добре. – пое си дълбоко въздух и прегърна още по-силно. – В бизнеса съм от шестнадесет годишен. Първоначално бях дребна риба, разфасовах коли и продавах наркотици на кварталните наркомани. Работата не беше нещо особено но ми даде покрив над главата и хляб на масата, така че бях доволен до един момент.

-      А, после?

-      После вече започна да идва времето на Орела. Започна да ми става тясно, не ми се спазваха чужди заповеди и започнах да разчиствам лека полека пътя си до върха. На деветнадесет вече целият град беше в краката ми, а странното беше че никой не смееше да каже нищо, можеш ли да си представиш как възрастни мъже със страхопочитание?

-      Как така?

-      Не мога да го обясня. Просто всички ги беше страх, още ги е. Някои дори се радваха да ме видят.

Добре, можеше и да имам обяснение за това. При това доста логично обяснение.

-      А, защо Орела? Всъщност от къде идва цялата тази мания по тези птици?

-      От фамилията ми, кукло. Ораович* – Орела. Колкото до вторият ти въпрос...не знам, от съвсем малък ги обичам. Карли повлия доста за това. Ти и тя бяхте най-близките ми в дома.

-      Не ти ли е странно от къде тази птица се взе?

-      Ммм, не виждам смисъл да се затормозявам с излишни въпроси. За мен е важно, че я имам. Нищо друго.

-      Хммм.

-      Какво?

-      Какво какво? – вирнах вежда въпросително.

-      Странна си. Задаваш ми странни въпроси и съм почти сигурен, че не ми казваш нещо.

-      Че какво им е странното на въпросите ми?

-      Ами не знам. Сякаш търсиш нещо с тях. Подбираш ги, ако мога така да се изкажа. Какво има?

Добреее, явно и този момент беше дошъл.

-      Онази вечер реших да те погледна в Гугъл.

-      Там няма да намериш нищо, кукло. Крият ме.

-      Не намерих нищо за бизнесът ти, но намерих нещо друго което навързах със сънищата ни.

-      Какво? – свъси вежди.

-      Не мисля, че сме сънували нас, Бранко.

-      Но в това няма логика, кукло. Жената в сънищата ми изглеждаше точно като теб. Ти казваш, че ме сънуваш. Разбира се, че сме ние.

-      Преди двадесет и три години са живели други Милица и Бранимир. Фамилията Груйч говори ли ти нещо?

-      Груйч? В началото ме наричаха така.

Интересно.

-      А, замислял ли си се защо е така?

-      Ммм, не съвсем.

-      Те изглеждат точно като нас, Бранко. По-скоро ние изглеждаме точно като тях и мисля...мисля, че в предишният ни живот сме били тях. - най-накрая го изрекох на глас и притихнах в очакване на реакция от него.

-      За Бога, кукло, какви са тези глупости? Не съществува такова нещо прераждане.

Ииии тя нито се забави нито ме разочарова.

-      Сприи, изслушай ме. И аз мислех така до преди време, но съвпаденията са прекалено много. Сънищата, имената, Юрош дори съще-

-      Спри, не искам да слушам повече.

-      Но Бранко –

-      Ако ще продължаваш се прибираме.

-      Добре. – въздъхнах, предавайки се. Знаех си, че нямаше смисъл, но нали все да слушам Теа. Е послушах я и какво? Нищо. Едно голямо нищо. Отдръпнах се от него и седнах на седалката, за да е обуя. Не очаквах нещо различно от него, ако трябва да бъда честна.

-      Стига де, не ти казах да ставаш.

Не казах нищо в отговор, а просто се надигнах и обух гащичките си.

-      Кукло, наистина ли се сърдиш сега?

Продължавах да го дарявам с мълчание докато се обличах и ясно му давах да се разбере, че бях сърдита.

-      Добре, защо го правиш това сега? Просто не вярвам, какво толкова? Звучи налудничаво.

-      Значи сега съм луда, така ли?

-      Не ми извъртай думите, не съм казал нищо подобно.

-      Но го намекна.

-      Милица, за Бога, спри! Караме се за глупости в момента, а тъкмо се събрахме.

-      Ти го започна.

-      Напротив, ти и налудничавите простотии които говориш.

-      Когато изпиташ нещата, които аз съм изпитала тогава можеш да говориш кой е луд и кой не е. – озъбих му се и вече бях напълно облечена. Преместих се до другият край и скокнах вън от джипа и той направи същото.

-      Стига де, защо правиш така сега? Знаеш, че те обичам.

-      Това няма нищо общо. – завъртях очи.

-      Напротив, има. Има защото за мен съществуваш само ти, не ме интересуват предишни или следващи животи, защото искам да изживея този с теб. Само с теб.

...

-      Сигурна ли си, че не можеш да се прибереш с мен?

-      Не. Братчето има рожден ден. Нужна съм тук, защото вечерта ще има двадесет говеда които ядат и пият като за световно.

-      Не трябваше да ми казваш това последното. Мисълта да си около толкова много мъже не ми харесваше.

-      Бранко, те са деца...

-      На осемнадесет не си дете, кукло.

-      Добре, ела и ти тогава. Да ти е спокойно.

-      Да дойда? На семеен празник?

-      Е, все някога трябва нашите да се запознаят със зетя.

-      Със зетя? Харесва ми как звучи.

- Оставаше и да не ти харесва. – разсмях се и го целунах още веднъж през прозореца.

-      Ще се видим преди това, нали?

-      Ще опитам да те вмъкна в графика.

-      Ей. – плесването по задника ми ме накара да подскоча. – Ще ти дам един график на теб.

-      Аз съм заета жена, господин Ораович.

-      Знам те аз теб колко си заета. Хайде влизай вътре преди да съм те натоварил в колата и да те водя вкъщи.

-      Обичам те.

-       И аз те обичам, кукло. – усмихна и отново споделихме една кратка, но гореща целувка.

-      Лека нощ.

-      Лека нощ. – усмихнах се, прехапвайки устни.

Чух го да тръгва едва след като вече бях влязла вътре. Отключих входната врата колкото се можеше по-тихо и пристъпих прага още по-тихо.

-      Я, виж тиии, кой хващам аз да скита посред нощите? – глуповатата ми влюбена усмивка замръзна на лицето ми щом чух гласа на мама. Мамка му!

-      Не е каквото изглежда. – побързах да се оправдая.

-      Какво е тогава щом не си излизала навън? Да беше миналият век можеше да мине, че си била до тоалетна навън, ама....Признай си просто, че си била с момче, не крий от майка си, не е сякаш ще те накажа или нещо подобно.

-      Мамо, спи ми се. Може ли да говорим утре?

-      Имай късмета само да не ми разкажеш и ще изкопча информацията от Теа, да знаеш. А, тя е лесна...трябва само да сготвя нещо.

Мамка му, защо все на мен?

...

На сутринта станах последна. Дори и онези двете кокошки не ме бяха изчакали за закуска и ги намерих всички строили се на масата.

-      Ооо,  някой най-накрая се излюпи.

Не казах нищо, а просто ги изгледах лошо и отидох да си пусна кафе, защото преди първата глътка кафе не бях за разговор. Преди първите две всъщност. Поосвестих се малко и отидох до масата, като се спрях на Блондинка номер две и той знаеше какво щях да направя, защото веднага тръгна да се дърпа.

-      Честито пълнолетиеее, малко братче! Да си ни жив и здрав, по-малко да ни ядосваш, да си намериш една хубава жена, която да те ядосва така както ти нас и да си останеш все същия бузест заеккк! – хванах бузите му и ги ощипах, а той горкият викаше за помощ нашите, но те просто се заливаха от смях.

-      Мицооо! Мамооо, татееее, кажете ѝ да спреее!

-      Нищо ти няма, стига се превзема. – завъртях очи и го плеснах леко по бузата, ей така като за честит рожден ден. Седнах до Теа и се присъединих към закуската, която беше специална заради рожденикът и се състоеше от палачинки, а мама мразеше да ги прави и ни ги правеше само на рождени дни. Жертвата която правеше за нас...на моят пък наистина беше жертва защото на първи юни обикновено беше неистова жега при нас и дори ми ставаше жал като се сетя че стои до печката на тази жега толкова време.

-      Е, какъв е планът за днес? – Теа попита докато си сгъваше още една палачинка, а аз тъкмо мажех моята обилно с шоколад.

-      Какъв да е плана? – обърнах се към нея с лъжица висейки от устата ми, понеже обрах шоколада останал по нея.

-      Кога ще ходим до баба ни Дора?

-      След закуска например. – свих рамена.

-      Къде ще ходите? – мама веднага наостри уши.

-      Щерка ти иска да ходим на гледачка. – Теа побърза да я осведоми и аз я погледнах лошо.

-      Милица, от кога започна да вярваш, бре майко?

-      От както научи, че е преродена.

-      Не е сигурно на сто процента. – завъртях очи. И наистина ли водехме този разговор точно сега пред всички?

-      Преродена. Миличка, моля те, кажи ми че не си започнала да вземаш наркотици. – тате ме изгледа зорко докато отпиваше от кафето си.

-      Не друсам, тате. – завъртях очи отново.

-      Вие сте били живи по това време и няма как да не помните фамилия Груйч.

-      Дето ги убиха на сватбата им ли? Няма жив човек, който да не помни. Все още не разбирам цялата тази скръб за тези престъпници.

-      Дени, хайде да си мерим думите, защото госпожа Груйч в момента седи до нас и не знам за вас, но на мен ни се умира.

-      Милица, маме, как ѝ позволи да ти напълни главата с тези глупости?

Е, хайде де, и аз това се чудя.

-      Чакай малко, искаш да ми кажеш че ти мислиш, че сестра ми е преродена мутреса? При това не коя да е на покойният Груйч жена му? Сменете си дилъра, моля ви, Бачо продава по-качествена стока от тази която вие двете купувате.

-      Дарко, ти пък от къде знаеш Бачо какво продава?

-      Ооо, хайде моля ви, целият квартал знае Бачо с какво се занимава.

-      Можем ли да сменим темата? – намесих се въздишайки. Не си представях началото на деня така определено.

Закуската определено беше доста странна и всичко започна след като Теа повдигна темата с прераждането. Побързах да се изнижа още преди да съм нахранила напълно и най-вече преди темата да е продължила или мама да е започнала с разпита си, защото ми беше крайно неловко и влязох за бърз душ. Когато влязох в стаята видях, че Теа вече беше там и я заварих да се преоблича.

-      Ей, видях от къде си наследила този скептицизъм.

-      Ти си виновна. Как можа да го кажеш на масата?

-      Моля-моля, вашите трябва да знаят  коя си.

-      Ти си ненормална. – преметнах очи с досада и съблякох хавлията си. Извадих си чисто бельо от багажа и се намъкнах в прашките. После дойде ред и на сутиена и накрая се намъкнах в едни бели дънки с висока талия.

-      Каза ли на Бранимир снощи?

-      Казах. – въздъхнах.

-      Ииии? Давай, разказвай. Как реагира? Помни ли нещо и той самият?

-      Каза ми, че съм луда.

-      Ох, е...очаквах това.

И май беше прав. Наистина бях луда, за да я вярвам в това и да се оправям за да ходя на врачка.

-      Oko moje plakalo je, što je moje, sad je tvoje, pakuj i suze u kofer jedan – едно доста фалшиво пеене достигна до ушите и аз се обърнах моменталически. Това...това ми беше познато от някъде.

-      Какво пееш?

-      Една  песен. Защо? Да не би да ти звучи познато?

Всъщност, да, звучеше ми познато но това навярно се дължеше на факта, че може би съм я чувала по радиото например или нещо подобно. Оф, не знам, вече нищо не знаех. В главата ми беше прекалено голяма каша, за да знам каквото и да е.

-      Песента е твоя, от миналият ти живот. Наистина ли не си прегледа творчеството? Срамота.

-      Нямах много време, Теа, защото бях заета да мисля че полудявам, което навярно е така.

-      Спокойно, ще поправим тази твоя грешка. Знаеш ли, че дори имаш песен с Цеца? Дори и прероденият ти любим е в клипа. Знаеше ли, че в предишният ви живот той е бил цели четиринадесет години по-голям от теб?

-      Знам това.

-      Кое от двете?

-      На колко е бил. Четох, Теа.

-      И все пак имаш доста пропуски за попълване. Имаш късмета, че си била известна и заради това разбрахме доста неща. Хей, имам идея, защо не отидем до България и да видим сина ти?

Не, тук вече прекали! И то много!

Не, Теа, не сме сигурни все още дали това е така, спри. Не можем просто да отидем там и да им кажем, че има вероятност с него да сме преродените му родители. Спри да говориш глупости, защото започва да ми писва! Искаш да ни пратят в лудница ли? Кой нормален човек би повярвал в това? Просто се оправяй и да тръгваме и ме остави намира, защото вече наистина всичко ми е дошло до гуша!

...

Пристигнахме до селото и Теа угаси двигателя, а мен отново ме беше натегнало онова гадно, странно, задушаващо чувство и този път то беше много по-силно. За момент се зачудих какво изобщо правех тук освен още повече да се объркам, но предполагам ситуацията не можеше да стане по-зле.

-      Ей, добре ли си? Пребледня като призрак.

Откопчах предпазният колан и си поех въздух или поне опитах да го направя.

-      Всичко ще бъде наред, стига, знам че ти идва изнанагорно. На мен също.

Наистина ли? Не го бях забелязала, ако нещо тя дори се забавляваше с цялата тази ситуация.

-      Милица, погледни ме. Дишай, точно така, поеми си дълбоко въздууух, да, точно така, браво. – дори не разбрах кога се бях вслушала в думите ѝ и бях започнала да дишам дълбоко. – Хайде, да слизаме. Колкото по-бързо го направим толкова по-добре.

Имаше право. Хайде, Милица, можеш. Сега е моментът. Отворих вратата си и излязох от колата в същото време в което и тя го направи и отзад Тойотата изпилка в знак, че беше заключена. Погледнах къщата пред нас и си поех още веднъж въздух. Можех. Можех да го направя. Този път дори не опитах да игнорирам онова тегаво чувство у мен, защото беше прекалено голямо, ами просто с малки крачки се запътих натам. Натиснах бравата на железният вратник и той се отвори. С всяка следваща крачка, която правех чувството у мен се усилваше дотолкова че пак имах затруднения с дишането. Теа, разбира се, усети това и ръката ѝ потърси моята. Дори не осъзнах каква нужда имах от някаква упора, дори и малка, и хванах ръката ѝ. Тя я стисна и аз затворих очи и опитах да си поема дъх, но той беше накъсан. Заедно ръка за ръка взехме трите стъпала до входната врата, която този път беше затворена и спряхме пред нея. Погледна ме, а в очите ѝ прочетох един единствен въпрос „Готова ли си?". Готова ли бях? Поне така мислех. Хайде, Милица, не бъди бъзла. Можеш да го направиш. Можеш. Кимнах в отговор, въпреки че бях готова всеки момент да побягна в обратна посока и да се заключа в колата или да я подкарам и повече да не се връщам тук. В крайна сметка всичките ми неволи бяха тръгнали именно от тук. От тази къща и врачката, която първа започна да ми промива главата с тези неща. Можех да се откажа, все още не беше късно.

Тръгнеш ли си няма да получиш отговори, скъпа ми. Хайде, можеш. Чух почукване и отново си поех дъх. Вратата се отвори и пред нас застана млад мъж. Добре, това определено не беше бабката от миналият път.

-      Мога ли да ви помогна, момичета?

-      Търсим баба Дора. Не се обадихме предварително, но се надяваме че не е проблем.

-      Оу, съжалявам, но баба ми почина преди месец. Аз съм внукът ѝ, ако мога да ви помогна с нещо...

Е, дотук с получаването на отговори предполагам...

————
Orao от сръбски - орел