МУЗАТА СЕ ЗАВЪРНА,АЙ ГЕС, И КАКА ВИ Е ОТНОВО ТУК С НОВА ГЛАВА ЗА ВАС, СЪРАТНИЦИ ПРИ ТОВА Е ДЪЛГА И ХМММ ВЛИЗА РЕЗКО. 

НАДЯВАМ СЕ ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО ПАК НЕ ЗНАМ КАТО КАКВО ГИ ИСКАМ, АМА ЗНАМ ЧЕ ГИ ИСКАМ В ГОЛЯМО КОЛИЧЕСТВО ЗАЩОТО ИНАЧЕ НАРОЧНО ЩЕ ЗАБАВЯ НОВАТА ГЛАВА.

#БЛЕКРОУЗЕЗЛА #ЛОШАОТДЪНОТОНАДУШАТАСИ

ЕНИУЕЕЕЙЙЙЙЙ ЛОВВВ ЮЮЮЮ

ЕНДЖОЙЙЙЙЙ

*Бранимир*

Ако външно изглеждах напълно адекватен, то вътрешно не беше така. Не исках да вижда това. Не исках да разбира по този начин, а мамка му, вече нямаше мърдане. Пъхнах пистолета в отзад в панталона си.

- Бран-имире? – гласът ѝ се пропука, а в очите ѝ виждах страх. Опита да надникне над рамото ми, но реагирах бързо и ѝ попречих.

- Хайде да се махаме от тук. – сложих ръка на гърба ѝ и я тя изненадващо се остави да я изведа навън. Беше разтърсена и шокът беше прекалено голям, за да каже каквото и да е. Мълчеше – ето това ми показваше колко сериозно беше поражението върху нея.

Взех ключовете за колата ми от ръцете ѝ и отключих. Отворих ѝ вратата и я качих вътре, а тя все така мълчеше. Качих се и аз самият и побързах да запаля и да потегля. Карах нервно през цялото време. На моменти си позволявах да ѝ хвърлям по няколко погледа, но тя не гледаше към мен. Взираше се през прозореца и виждах сълзи в очите ѝ. По дяволите. Не исках да се стига дотук.

- Закарай ме вкъщи. – това бяха първите думи, които изрече след като ме видя вътре и аз нямах друг избор освен да ѝ изпълня желанието. Поех в посоката на квартала ѝ без да казвам нищо. Чух я да ровичка нещо и с крайчеца на окото си я видях да се обслужва с моите цигари и отвори прозореца си. Въздъхнах и направих същото. Наистина ми се искаше да не беше всичко загубено. Наистина ми се искаше да намери място в сърцето си да ме приеме такъв, да не позволим на това да застане между нас. Можеше да беше лошо, но не мислех да я пускам. Щях да ѝ дам време ако се наложи, но нямаше да я пусна. Не и отново. Не и толкова скоро след като си я върнах.

Спрях пред блока ѝ и тя просто отвори вратата си и слезе без да каже нищо.

- Да му еба майката! – натиснах копчето на ръчната и слязох и аз. – Кукло, почакай!

Изтичах до нея и изненадващо и за мен самият тя ме изчака.

- Какво? – подсмръкна и избърса сълзите под очите си.

- Не ми обръщай гръб.

- Ти си убиец.

- Това не променя кой съм аз и какво значиш ти за мен.

- И кой си ти? Не знам нищо за теб, Бранимире. Ти отдавна не си онова петнадесет годишно момче, което обичах.

- Аз пак съм твоят Бранимир. За теб съм него. Ще ти кажа всичко просто не ми обръщай гръб отново.

- За мен си него, а за другите? За другите какъв си, а?

- За другите съм Орела - мутра, престъпник, убиец. Но те не ме познават така както ти ме познаваш, кукло. Другите нямат това влияние над мен, което имаш ти.

- Искаш прекалено много от мен.

- Съжалявам че не ти казах по-рано, но ме беше страх. Страх ме беше, че именно това ще се случи.

- Излъга ме. Кой знае за още колко неща си ме лъгал.

- Не съм те лъгал за друго, кълна се.

- А, Тамара?

- Казах ти истината, тя е проститутка

- И ти знаеш това защото? - не издържах под настоятелният ѝ поглед. 

- Работи за мен. – признах, въздъхвайки.

- Значи си и сводник, чудесно. Просто чудесно.

- Кукло, не искам това да променя нищо между нас.

- Малко е късно за това, не мислиш ли?

- Милица, моля те. Тъкмо си те върнах, не мога да те загубя пак. Отказвам. Не искам това е краят.

- Не мисли, че ми е лесно и на мен. Аз съм тази която разбра, че спи с шибан убиец и сводник. Също не искам това да променя нещата между нас, но не можеш да очакваш от мен да го приема просто така. Имам нужда от време, Бранимире. Главата ми е каша в момента.

- Добре. – кимнах смирено. – Мога да ти дам цялото време на света. Ще те чакам колкото трябва.

Говорех истината. Щях да я чакам колкото трябва. Нямаше да пипна друга жена повече. Само нея.

Пъхнах ръце в джобовете си обезоръжено. Изнервях се под погледа ѝ. Гледаше ме преценително, но какво се опитваше да прецени само един Бог знаеше. Не знаех и как да се държа. Беше уплашена и не исках да я плаша повече, а в момента не исках нищо повече от това да я прегърна или целуна. Беше ми толкова лесно до преди малко, защото можех да се държа както поискам, а сега се държах като преди години когато не смеех и да я пипна. Дали някога повече щях изобщо да я целуна? Или държа в ръцете си? Какво ако не искаше да има повече нищо общо с мен? Можех ли да я съдя изобщо, ако това станеше? Мамка му, тази мисъл остави горчив вкус в устата ми. Не, нямаше как да позволя това да се случи. Не, не, нямаше да го позволя. Приближих се до нея, а на нея краката ѝ бяха залепени за асфалта. Лицата ни бяха на дъх разстояние едно от друго. Не се отдръпваше. Добре, това ми вдъхна доза надежда. Затворих очи и доближих устни до нейните, а тя потрепна и се отдръпна съвсем леко, но достатъчно че да ме накара да спра.

- Съжалявам. – прочистих гърло и отново пъхнах ръцете си в джобовете, а тя обви нейните около себе си. Глупак. Това бях аз – един глупак. – Лека нощ, Милица.

Отговор от нея така и не дойде, а аз направих кръгом и тръгнах към колата си но спрях едва на крачки от нея. Съжалявах ли настина? Съжалявах ли, че целунах жената която обичах?

Обърнах се към нея, а тя все още стоеше на мястото си. Ха.

- Всъщност, знаеш ли какво? Ако ще съжалявам за нещо то нека поне да бъде за това. – крачките ми обратно бяха големи и решителни. Поех лицето ѝ в шепи и разбих устните си в нейните преди да съм се разубедил. Позволих ѝ да усети всичко. С тази целувка оголвах душата си пред нея. Устните ѝ бяха солени от сълзите ѝ, сълзи които и в момента ги мокреха. Шепите ѝ стиснаха ризата ми, мачкайки я, но не ми отвръщаше. Просто плачеше докато я целувах – нищо повече.

Отдръпнах се от нея и избърсах сълзите ѝ с пръсти.

- Имаш цялото време на света, когато решиш че си готова с отговора си знаеш къде да ме намериш или просто ми звънни, имаш номера ми. Искам само да знаеш, че съм тук и те чакам. Лека нощ, кукло.

Да си тръгна беше най-трудното нещо, което бях правил.

*Милица*

Каша. Така се чувствах. Като една каша. Не знам дори как успях да се кача до горе. Убиец. Спях с убиец. Със сводник, мутра, убиец. Ето това беше Орела.

- Мица, ти ли си?

Не казах нищо, а просто подсмръкнах докато се събувах. Правех всичко възможно да звуча нормално и да не чуе в какво състояние бях, но май не ми се получаваше особено.

- Защо толкова рано, бебче? Нали уж с него щеше да се виж- Чакай! Защо плачеш?

- Теа! – проплаках и прост изритах обувките и се сринах до стената. Тя веднага дойде до мен и ме прегърна, а аз потънах в топлата приятелска прегръдка и дадох воля на емоциите си. Толкова много вече ги сдържах, че вече сили нямах да продължавам да го правя.

- Какво става? Бранимир е, нали? Какво направи пак този глупак?

- Престъпник. Той е престъпник. – проплаках.

...

Разказах ѝ всичко. Нямаше как иначе. Теа беше единственият човек, в който можех да се закълна. Прие го изненадващо добре, не изпадна в истерия като мен или нещо такова или поне не го показа.

- Какво да правя, по дяволите? Какво се очаква да направя в тази ситуация? – поредната цигара димеше между пръстите ми, а очите ми пареха от рев и от цигареният дим.

- Не знам. – тя въздъхна. – Не мога да ти кажа какво да правиш. Помисли си предполагам. Помисли си много добре дали можеш да живееш с това какъв е той. Ако го обичаш толкова силно и той те обича също какво пък. Няма да си първата, която излиза с мутра.

- Той уби човек, Теа. Уби човек секунди преди да вляза там.

- Видя ли го?

- Не, но това не го прави по-малко убиец. Той сам ми го каза какъв е. Не знам днешният ден става все по-малоумен и по-малоумен. Откачам. Не мога повече.

- Какво е станало?

- Пак сънувах.

- Какво сънува?

- Мен и него, Теа. Имахме и дете. И знаеш ли кое е по-странното?

- Кое?

- И той сънува.

- Какво?! – очите ѝ се разшириха от шок.

- Онази нощ ме беше сънувал бременна и сме били избирали имена за бебето. Тази нощ аз сънувах бебето вече родено и то носеше името, което той каза че сме избрали за момче.

- Уау.

- Първият ми сън помниш ли?

- С колата?

- Каза че е сънувал същото.

- Мамка му, тя беше права! Казах ти, че съществуват!

- Какво?

- Ама, разбира се!

- Би ли споделила защо се радваш толкова?

- Мисля, че намери твоят пламък близнак и това което сънувате и двамата са предишните ви животи. И аз понякога сънувам моят, но определено не е толкова забавен колкото твоят.

- Пак ли започваме?

- Помисли само. Милица, вече достатъчно много неща ти се случиха за да продължаваш да го отричаш. Съвпаденията са прекалено много.

- И като повярвам какво? Не помня нищо. Каква е ползата от това да повярвам, като не помня нищо? Днес ме срещнаха две жени, очевидно ме познаваха от някъде.

- Какви жени?

- Не знам, изглеждаха около четиридесетте, може би малко по-стари. Едната, Мая, помня че се казваше, така я нарече приятелката ѝ ми каза че съм приличала много на някоя. Която и да е тази някоя. Странното беше, че знаеше името ми. Нарече ме по име.

- Може би в предишният си живот пак си се казвала така. Милица е доста широко разпространено име. – прозя се. – Ох, доспа ми се. Мисля да лягам. Съветвам те и да го направиш. Два часа минава вече. – загаси цигарата си в пепелника и се изправи.

- Ще опитам. Лека.

- Лека, беб. – целуна ме по челото.

- Лека.

...

Какво се очакваше не можех да мигна. Въпросите в главата ми не ми даваха мира. Въртяха се един след друг като на лента и от тях се раждаха по още поне сто. Беше ли лежал в затвора? Какво точно правеше освен, че беше сводник и убиваше? Занимаваше ли с наркотици? Беше ли някоя важна клечка? Ами онези двете лудите от одеве? И за тях не спирах да мисля. По дяволите дори за онзи парцал Тамара се притеснявах. Ами, ако нещо ѝ се беше случило? Ако кръвта по ризата на Бранимир беше нейна? Ами онзи човечец? Какво ли беше направил, че да заслужи смъртта си? Мамка му, откачах. Откачах дотолкова, че дори се реших да направя нещо, което никога не съм подозирала че ще правя.

Натиснах „търси" и загризах устни докато гледах резултатите. Не знам какво точно очаквах да намеря освен хотела, разни статии и автосервизите. Бранимир Груйч „Орела" и Бранимир Ораович – като две капки вода. Възможно ли е подземният бос на миналото да е имал таен син?

Груйч...Груйч...това ми беше познато. Кликнах върху линка и скорлнах надолу. Не ми трябваше увода. Спрях когато двете снимки изпълниха екрана. Не, това нямаше как да е възможно. Бяха взели просто две различни снимки на Бранко и ги бяха сложили една до друга.

Години след смъртта на босът се спекулира, че той не е имал само един син от брака си с актрисата Милица Груйч.

Милица Груйч? Механизмите в главата ми започнаха да работят. Отворих нов раздел и написах само първото име и веднага излезе. Натиснах „търси" и очите ми блуждаха между всички резултати. Отворих снимки и дъхът ми спря щом видях приликата между нас. Бях я видяла още в деня, в който отидох да запиша, но сега...при това с толкова много снимки беше различно. Бях се въздържала да правя такива проучвания точно заради това. Наистина бяхме като две капки вода, както аз и тя, така и Бранимир с него. Приликата беше плашеща. Дори се занимаваха с едно и също нещо, а аз можеше да се каже че вървях по нейните стъпки.

„Иска ми се Милица и Бранимир да бяха живи, за да видят в какъв прекрасен мъж се превърна сина им." Българската певица Дарина Ковачева-Илиева с откровения за Орлите.

Отворих линка и той ме отведе към Ютуб. Пуснах клипа и превъртях началото. Нямах нерви да гледам всичко.

- Те не бяха лоши хора. С ръка на сърцето мога да кажа, че бяха най-забавните, най-сърцатите и най-добрите хора, които познавам.

- Но Бранимир беше престъпник.

- И какво? Първият ли е бил? Последният ли? Престъпници винаги е имало и винаги ще има и затова са виновни тези които ги развъждат. Ще ви помоля за починали да говорим или само добро или нищо. – чернокосата жена оправи роклята си. Поставих видеото на пауза и отворих още един раздел. Милица и Бранимир Груйч смърт.

Двадесет и три години от Кървавата сватба. Близки и почитатели се събраха да отдадат почит на мафиотското семейство от десетте.

Кървавата сватба ли?

Кървавата сватба (01.06.2021) е сватбата на подземният цар Бранимир Груйч „Орела" и актрисата и певица Милица Груйч, на която над сто души намират смъртта си, включително и те. Датата остава като една от кървавата в съвременната сръбска история. Масовото убийство е сметнато като предумишлено, но заподозрян така и няма до преди смъртта на Цвеле Лазич по прякор „Белязания", когато до тялото му е намерена бележка „Аз убих орлите". Любопитно е, че до тялото му са намерени разпръснати врабчови пера, което беше запазена марка на „Орела".

Повдигаше ми се. Наистина ми се повдигаше. Усещах как стомахът ми се надигаше, а киселият вкус изпълни устата ми. Затворих този раздел и се върнах на предишният, където едно заглавие хвана окото ми.

Синът на Орела чака първото си дете от българската красавица Ванеса Илиева-Груйч.

Отворих го и се спряха на снимката. Приличаше на Бранимир. Определено приличаше на Бранимир.

Юрош и Ванеса чакат момченце до края на месец юни тази година, научи rsdanas, но все още не е ясно как ще се казва.

Юрош? Погледът ми бе забил в едно конкретно име и не мърдаше от там, а вече наистина ми призляваше. Усещах как гърдите ми се свиват и притокът на кислород ми беше ограничен. Юрош. Беше ми трудно да си поеха хубаво въздух. Главата ми се въртеше. Какво се случвашe, господи?