ОП-ОП! ЗДРАВЕЙТЕ, ЗДРАВЕЙТЕ, СКЪПИ УАТПАД СЪРАТНИЦИ! КАК СТЕ ДНЕС В ТОЗИ НЕДЕЛЕН ДЕН? НАДЯВАМ СЕ ДОБРЕ. 

Е, КАКА ВИ ИМА НОВА ГЛАВА ЗА ВАС, КОЯТО СЕ НАДЯВАМ ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА, ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАТО КЪЩАТА МИ УХАЕ НА КАНЕЛА, ХД. 

*Милица*

Губех си ума. Това правех. Губех си ума докато гледахме записа от охранителните камери, тъй като скъпите ми приятелки казаха че са видели съмнителни типове пред входа снощи.

- Може да не е бил той, нали знаеш? Знаеш, че отхвърлените мъже са по-злобни от не задоволена жена.

- Саша е ненормален, Кия. Познавам го. Онази вечер, когато разбра че съм му изневерила с Бранимир изперка и едва не ме преби.

- Чакай малко! Онзи мъж, с който си се запознала лятото е същият Бранимир, с който си сега?

- Не това е важното, Мая!

- Не, напротив – точно това е важното, защото ако бившият ти по твои думи е ненормален си нямаш и на идея сегашният ти какъв е!

- Мая! – Кия просъска.

- Моля?!

- Е, браво. – Кия промърмори.

- Какво искаш да кажеш?

- Бранимир не е това, за което се представя, миличка. Съжалявам че ще го научиш по този начин, но не мога повече да го крия от теб. Той е –

- Милица, това ли е той? – Кия прекъсна Мая, сочейки към мониторът и когато се завъртях сърцето ми слезе в петите. Това болно копеле! Не можех да го объркам никога. Това беше той, излизаше от същият онзи черен голф и с него имаше още двама.

- Мамка му, това не е ли...- Мая възкликна и аз накарах охраната на постави записа на пауза. Не!

- Деян. – и двете възкликнаха в един глас, а аз вече треперех от гняв. Лъжлив кучи син!

- Милица, стой! – подвикнаха по мен, но вече беше късно защото набирах Бранимир в движение.

- Ало?

- Ало? Какво има? Звучиш притеснена.

- Бившият ми е в града.

- Е?

- Навърта се около нас.

- Как така се навърта около вас?

- Ей, така! Бранко, страх ме е! Той е ненормален. Онази кола която видяхме одеве е негова. Върнахме камерите, не мога да го объркам.

- Да му е еба майката! – изпсува. – Добре, слушай ме сега внимателно. Тръгнеш ли към университета потърси Кристиян и Милош, те ще те откарат и ако имаш нужда от нещо се обръщаш към тях, чу ли?

- Кой?

- От охранителната ни фирма са. Извиках ги да те пазят. Никакви рейсове, никакви таксита. Чу ли?

- Да.

- И искам да запазиш спокойствие. Всичко ще бъде наред, окей?

- Как ще бъде наред? Кое от бясна съм и побърквам се не разбра?

- Милица?

- Просто не се побирам в кожата си.

- Милица?

- Не мога да -

- Успокой се, по дяволите! Нищо няма да ти се случи докато аз съм зад теб.

- Но –

- Няма но. Слушай ме като ти говоря. Ако онова леке е ненормално, то аз съм не ненормален, ами следващото.

Това пък сега какво трябваше да значи?

- Хайде сега си поеми дълбоко дъх и се успокой като добро момиче.

...

Всички ме гледаха като препарирани, когато се влетях в залата по-бясна от всякога и съзрях Деян. Насочих се право към него, а разговорите рязко замряха.

- Ти си мега наглият тип, знаеш ли?

- Моля?

- Не ми се моли, не съм ти шибана икона! Знам, че си приятел на Саша и знам че той е тук, така че стига игрички! Видях ви на камерите идиоти такива. Само кажи на приятелят ти, че планът му няма да се получи.

- Това, че излизаш с Орела не те прави недосегаема.

Изсмях се. Просто му се изсмях в очите без капка съжаление.

- Ей, смешко, ще го кажа за пръв и последен път – със Саша скъсахме още преди месеци. Да си избие болните амбиции от главата и да се връща там откъде е дошъл, защото нито ще успее да ме натовари в багажника, нито да ме върне там.

- Абе, не ти ли е поне малко гузно че му изневери и развали годежа, а? Ама, какво ли се учудвам, та ти се ебеш за пари. Скрупули отдавна нямаш.

Не, край, това беше!

Главата му се завъртя с посока на шамара, който му отвъртях и всички в залата ахнаха. Той се съвзе бързо и присви светлите си очи към мен, а аз се тресях от нерви.

- Виждам, че се имаш за много велика откакто имаш гърба на Орела, но спокойно, скоро ще клекнеш пак, боклук такъв.

- Колеги? Прекъсвам ли нещо? Да се върна по-късно ако искате, колежке Адемович?

- Не, доцент Павлович. Всичко е наред, съжаляваме.

Хвърлих един последен гневен поглед на Деян преди да се настаня на обичайното си място до Кия и Мая.

Денят се изниза изключително бавно. По заръка на Бранко гледах да не излизам много и телефонът все така не биваше пускан от мен, но този път защото фанатично следях часа. Исках да става пет, а имаше още цели два часа до тогава. Дори не успях да се зарадвам на факта, че ще имаме второ представление на „Фолк, секс и пищови". Днес нищо друго освен новината, че онова лайно е пребито и лежи в някоя канавка не можеше да ме зарадва. Имаше и едно друго нещо, което не ми даваше покой, а именно начина по който Деян го нарече. „Това че излизаш с Орела не те прави недосегаема." Разбирах, че с това име той визираше Бранимир, но мамка му, защо този прякор ми беше толкова познат? Не бях чувала друг да го нарича по този начин. Вукашин и Ксения го наричаха по име. Къде го бях чувала да му се не види и защо имах лошо предчувствие?

Слава Богу стана пет и още в пет без две си бяхме събрали нещата и излизахме от залата, като с Мая и Кия както винаги се бяхме хванали под ръце и вървяхме дружно, а онзи негодник беше на няколко метра от нас и трите бяхме заети да правим дупки в главата му, Ей, Богу колко ми се искаше да имам лазерно зрения и просто да го изпържа ей тук да е храна на гълъбите.

Бранимир както беше обещал ме чакаше долу, а момчетата от одеве бяха до него и разговорът им замря щом ни видяха. Кристиян и Милош бяха близнаци, не по-малко застрашително изглеждащи от Бранко, но очевидно много по-малки. Не че той изглеждаше стар или нещо подобно, просто те изгледаха като момчета, а той...като истински мъж и мисля че веднъж след като бях опитала един истински мъж не бях способна да се върна към момчетата. Това беше една изключително неподходяща за момента мисъл, но пък мамка му, не можех да си изкривя душата.

- Хей.

- Хей. – усмихнах му се и се надигнах, за да го целуна.

- Хайде ние да тръгваме. Момчета, вие оставете момичетата у тях. И без да правите глупости.

- Да, шефе.

Изреченото от Бранко накара приятелките ми да зяпнат насреща ни и в очите им виждах нежеланието им.

- За ваша собствена безопасност е. Нищо няма да ви стане. – завъртях очи.

- Не можем ли да си вземем такси? Или с градския? – Мая започна да се пазари, а Кия завъртя очи.

- Хайде качвай се, да те ебе дявола! – задърпа приятелката ни към колата, чиито задни врати вече бяха отворени и държани от момчетата.

- Яо! Пусни ме, бре! – Мая изпищя, а ние всички други се изпогледахме странно.

- Ти поне няма да пищиш, като те товаря в колата нали? – Бранимир се обърна към мен.

- Ти имай късмет да ме товариш и тогава и по теб ще викам. – направих физиономия и се качих в колата без да чакам той да ми отваря или нещо подобно. Сложих си колана докато той вървеше към вратата и най-накрая се качи и той. Една опакована кутия с червена панделка прикова вниманието ми и се взрях питащо в него. – Какво е това?

- Отвори го и ще видиш. – усмихна ми се, а аз вирнах вежда подозрително.

- Но аз нямам рожден ден. Или имен ден. Или какъвто и да е празник.

- Задължително ли и е да имаш празник, за да ти подаря нещо? – вирна вежда и той самият, а аз въздъхнах. Имаше право предполагам. Поех тежката кутия в ръка и дръпнах единият край на панделката и възелът се освободи. Събрах я на топка и сложих на барчето. Изчоплих тиксото, което държеше опаковъчната хартия и когато надникнах вътре зяпнах. Не! Не! Неее! Щях да го убия! Отново преместих погледа си върху него.

- Защо?

- Какво защо? – засмя се, правейки се на ударен.

- Взел си ми телефон. Не какъвто и да е телефон, ами скъп телефон. Защо?

- Защото имаш нужда от такъв, искаше го, а и предпочитам винаги да имам връзка с теб. И го искаше. – отново натърти на факта, че го исках.

- Но –

- Няма, но. Хайде сега ми дай целувка и да тръгваме.

Шокът още ме държеше, все още исках и да го фрасна, но не можех да възпра чувството на радост което напираше у мен. Не бях свикнала да получавам неща просто така и ми беше странно, но пък мамка му, беше ми и страшно мило.

- Ти си невероятен! – не удържах порива и изпищях щастливо, мятайки му се на врата. Смехът му огласи колата и той ме стисна и с две ръце, а аз притиснах устни в неговите. И после пак. И пак. И пак. И пак докато накрая езикът му не раздели устните ми и не ме целуна дълго и настоятелно, а сърцето ми пърхаше щастливо в гърдите. Господи, този мъж...този мъж ми въртеше глава здраво.

...

- Някакви новини от Саша? – намалих радиото, за да го попитам докато бяхме заседнали в задръстване.

- Глупаците са ни видели одеве и са си обрали крушите. Момчетата казаха, че цял ден е било спокойно.

- Аха. – кимнах. – Все още не мога да си обясня от къде знае къде живееш при положение, че дори не е идвал насам и сте били скъсали много преди това.

Мамка му. Май трябваше да му кажа, нали? По дяволите, наистина трябваше да му кажа.

- Брани? – гласът ми беше колеблив и прехапах долната си устна. Начинът по който го нарекох го накара да се обърне рязко и да ме погледне съмнително.

- Какво си направила?

- Обещай да не се ядосваш, но –

- Милица, имаш точно две секунди да ми кажеш каквото и да е, защото иначе нещата няма да свършат зле.

- Деян е приятел на Саша и той му е казал къде живея.

- А, Деян е?

- Колега от университета. Вчера го видя.

- Онзи зализаният?

- Да.

- Как разбра

- Видях го на камерите сутринта.

- Да му еба майката! И ми казваш чак сега? – избухна.

- А, кога?

- Сутринта! Като говорихме по телефона!

- Съжалявам.

Вдигна ръка, казвайки ми да спра да говоря и аз затворих уста.

- Къде живее?

- Какво?

- Къде живее това лайно?

- Не знам! Не знам, по дяволите!

- Добре, по трудният начин ще бъде тогава!

Смени скоростта гневно и настъпи газта, местейки се в следващата лента точно навреме за да светне зелен светофар. През това време набра някого под името Йован на телефона си и го притисна към ухото си, без да му пука за това че нарушаваше закона.

- Ало?

- Искам да ми намериш информация за Деян... - обърна се към мен, питайки ме с поглед за фамилията му.

- Янюшевич.

- Янюшевич. Учи в Университета по изкуства, ако това помага. Добре, мерси. – и с това затвори и продължаваше да свива в неизвестни за мен улички.

Пътувахме в пълна тишина, като дори не знаех накъде отивахме, защото този маршрут беше непознат за мен.

- Къде отиваме? – накрая любопитството ми и най-вече безпокойствието надделяха над мен и се престраших да го попитам.

- У нас. Ще останеш там докато не ги намеря тези двамата.- измуча сърдито в отговор.

- Окей. – отвърнах смирено и се загледах през прозореца. Слънцето вече залязваше и се стъмваше над града.

Картината започваше да ми става позната, когато навлязохме в Савски венац и точно тогава и телефонът му иззвъня. Изненада ме, когато видя кой е и затвори, но после отби в страни на пътя, дръпна ръчната и остави колата на аварийни.

- Какво става? – попитах го, но той единствено вдигна пръст и излезе навън докато набираше някого.

Изпуфтях и облегнах глава на облегалката. Ама, че ден само.

Наблюдавах Бранимир докато говореше люто с някого по телефона. Без да искам съзрях кал по чантата си. Изпсувах и веднага я отворих в търсене на мокри кърпи, но ударих на греда. Добре, план Б. Отворих барчето между шофьорската и пасажерската седалка, но и там нямаше. Добре, план В. Проверих и в джоба на вратата, но и там ударих на греда. Изпуфтях и отворих жабката и бръкнах вътре на сляпо. Вцепених се, когато напипах нещо голямо, метално и студено. О-оу! Това определено не бяха мокри кърпи. Преглътнах и опипах предметът по-добре. Сърцето ми пропусна удар, когато пръстите ми се обвиха около него и го издърпах.

Пистолет. В ръцете си държах зловещ, черен пистолет, който беше ужасяващо тежък. Хиляди въпроси се блъскаха из главата ми. Не знаех какво да го правя. Една горчива топка ме беше стиснала за гърлото и не ми позволяваше да дишам. Ръцете ми трепереха. Защо това нещо беше в колата му? Кой беше той всъщност?

Взрях се в него през стъклото. Изглеждаше все така нервен. Дори жестикулираше, а жестовете му не вещаеха нищо добро. Поех си дъх.

Не знаех защо реагирах така. Много хора имахме пистолети. По дяволите дори баща ми имаше, той беше и ловец, но да открия такъв у Бранко не очаквах и нещо ме подтикваше да мисля, че този пистолет не беше просто така. Не беше и газов. Този тежък Валтер далеч не беше газов. Мозъкът ми сам започна да връща лентата назад. Първата ни среща, когато ми каза че би могъл да убие без да му мигне окото, резервираността от страна на приятелките ми, охраната, всичко. Всичко е било пред очите ми. 

Не знам как успях да отворя вратата си и излязох от колата при него.

- Какво е това? – попитах, показвайки огнестрелното оръжие и той се обърна към мен. Замръзна. После издиша през носа си.

- Ще ти звънна после. – побърза да затвори. – Къде го намери?

- Отговори ми на въпроса!

- Шибан пистолет, Милица. Това е шибан пистолет.

Не думай!

- Защо е у теб?

- Дай ми това! – успя да го грабне от мен без грам усилие и го пъхна в панталона си отзад.

- Защо ти е шибан пистолет, Бранимире! Отговори ми на въпроса, защото започвам да си губя ума! Не знам какво се случва и се побърквам.

- Ще говорим вкъщи. Хайде, качвай се. – и той самият беше неспокоен. Отвори ми врата, но аз отказвах да се кача.

- Не, ще говорим тук!

- Качвай се в шибаната кола преди да те кача аз! – изкрещя в лицето ми.

- В мафията ли си? – най-накрая събрах смелост да изрека въпроса, който напираше в главата ми и всъщност даваше най-логично обяснение на всичко случващо се около мен в последно време.

- Зададох ти шибан въпрос и очаквам отговор! – запънах се.

- Не! Не съм в мафията! – изкрещя в лицето ми и си отдъхнах. – Аз съм мафията!

- К-какво?

Затвори очи. После ги отвори отново и прочисти гърло.

- Качвай се в колата, Милица. – от избухването му нямаше и следа. Гласът му беше спокоен и равен. Прекалено спокоен и равен, за да е на добре. Подчиних се. Влязох вътре и вратата се затвори. Той се качи вътре също и си сложи колана.

- Заведи ме вкъщи.

- Както пожелаеш. - това беше последното нещо, което си казахме преди да потеглим. 

______________________________

E, MИЛИЦА РАЗБРА, А КАК ЩЕ ГО ПРИЕМЕ ПРЕДСТОИ ДА РАЗБЕРЕМ