*Ванеса*

Реших да взема да послушам мама и наистина започнах да вземам нещата в свои ръце, защото то се беше видяло че той няма да поддаде първи. Редовно му изпращах по-така снимки и го карах да избира или пък лепях Полароидчета на огледалото в банята и също го карах да избира обаче с думите „Бих праснал" и „Бих праскал цял живот" и също така всяка вечер си търсех ново оправдание, за да се напъхам в леглото му. Знам, знам държах се жалко, но какво да направя? Чакам го от години насам и той не идваше сам. Исках си го. Той си беше мой...трябваше само да му го набия в дебелата тиквена глава. Замислях се и за другите неща, които ми предложи, ама май щях да ги оставя за някой друг път, че щеше да му дойде в повече.

Нощите, в които той се прибираше в ранните часове на нощта, посинен или пиян зачестяха и вече ми идваше в повече. Знаех, че има неща, които криеше от мен и на няколко пъти се опитвах да подхвана темата, но той се правеше на приятно разсеян и никаква информация не извличах и бях на път да го убия с пистолета, който получих за осемнайстият си рожден ден, ама не казвайте на мама.

Това беше поредният скучен ден в музикалното и ми се щеше да бъда навсякъде другаде, но не и тук обаче нямах особено голям избор. Предпочитах да уча Поп и Джаз пеене вместо нещо скучно, което дори нямаше да ми трябва. И да, нямах търпение да стане един, та да ми свършат лекциите и Юрош да дойде да ме вземе, защото колата ми се счупи и докато не я направеше той щеше да ми бъде личен шофьор, не че се оплаквах де. Даже напротив, екстра си ми беше единствено трябваше да се възпирам да не го хващам за ръката докато тя беше на скоростният лост както правеха влюбените двойки.

...

-         Здравей! – усмихнах се щом се качих в колата му и го целунах по бузата.

-         Как мина днес? – попита, той самият усмихвайки се и едва не прехапах устни. Изглеждаше толкова секси, когато се усмихваше.

-         Скуучно. Цял ден си мечтая за момента, в който ще ме вземеш и големият дюнер който ще ме заведеш да ям.

-         Омръзна ти диетата, май-май – засмя и аз го изгледах тъпо. Той сериозно ли каза това?

-         Първо на първо, цяла пролет и цяло лято се съобразявах какво ям и постоянно бъхтех във фитнеса и сега, когато аз искам да хапна нещо нормално ти ми се подиграваш.

-         Неса, знаеш че не съм го казал с тази цел. Хайде, ще ходим до нашето местенце и ако изядеш един XL с четири фалафела ще ти дам да караш БМВ-то.

Коремче, приготви се нормалната храна идва.

...

-         Ммм, Руши много е голям. Не мога повече.

-         Можеш, можеш или няма БМВ.

-         Ама, и цялата се омазах и лепна, даже по брадичката ми тече.

Посегна с пръст и избърса бялата течност с палеца си, избърсвайки ме.

-         Хайде, хайде две хапки и един фалафел ти остават. Не е толкова много. – засмя се и облиза соса от пръста си. Погледнах към оставащото от дюнера с лек страх. Ако изядех и това имаше голяма вероятност после да се въргалям, но пък щях да карам БМВ-то. Хайде, мамка му още две хапки ми оставаха. И без това не бях яла днес нищо. Дали щях обаче да ни върна живи до вкъщи е въпроса. Поех си дълбоко дъх и доядох каквото ми беше останало и вече готова не можех буквално да си поема дъх. Но щях да карам БМВ-то и това си заслужаваше сигурно после цялото повръщане.

- Хайде, идвай.

-         Чакай малко да ми слегне храната и май ще имам нужда от цигара.

-         Ама, ти не пушиш.

-         Ще направя каквото и да е нужно, за да си облекча храносмилането.

-         Няма да ти дам да пушиш, нали знаеш? Говорили сме си го и преди.

-         А, искаш ли да ходя да попитам ей онези момчета ето там? Сигурна съм, че с радост биха ми услужили даже не с една, а с две.

-         Офф, взимай. – набута ми кутията с Парламент в ръка и аз извадих една. Ей, сега или щеше да ми стане по-добре или щях да се нокаутирам. Едно от двете щеше да е и можех да се надявам да е първото. Взех запалката му и доближих пламъчето до края на цигарата. Дръпнах си и трябваше да потисна позива за кашлица, които се опитваше да напира в мен. Трябваше да съм силна пред него, а то мамка му ми задираше на гърлото. Не, ако не вземех да пукна след това чудо щеше да бъде повече от добре.

-         Хубаво ли е? – тонът в гласа му беше подигравателен и на всичко отгоре и той беше запалил и правеше кръгчета и ми се фукаше. Абе, като ти завъртя един шамар ще видиш ти.

-         Аз после обаче направо те оставям у нас и излитам, защото имам работа.

О-оу! Е, ами...не ми стана особено хубаво. Щеше ми се поне тази вечер да прекараме заедно. Не че нещо, но можехме да си пуснем някой филм, да пием вино и да вечеряме двамата, е добре де и Перко, но мисълта ми беше такава че колкото повече време прекарвахме заедно, то толкова вероятността той да се влюби в мен беше по-голяма.

-         Няма да се бавя, надявам се но наистина е неотложно.

-         Разбирам. – кимнах, преглъщайки дима. Опитвах се да не показвам, че виждах ясно през лъжите му и че това ме натъжаваше. Никога не сме имали тайни един от друг, е освен факта, че съм влюбена в него още от трети клас сигурно. Но аз щях да разбера какво се случва с него.

Поседяхме още малко преди да потеглим обратно към вкъщи. Не се шегуваше, когато каза че ме оставя и излита, защото наистина щом излязох от колата той завъртя гуми и вдигна прахоляк до немай къде. Кога този човек щеше да се научи да шофира не ми беше ясно.

Както и да е, изведох Перко, изкъпах го и си легнахме да гледаме филм и до средата някъде вече ме беше цъкнало.

Нечий телефон завибрира и аз сбръчках вежди. Не беше моя; той си седеше заключен до мен. Изключих звука на телевизора и се заслушах. Звука идваше от коридора. Изправих се и отидох да проверя. Точно щом бръкнах в чантата си той спря да звъни и щом го извадих видях, че това всъщност беше телефона на Юрош. По дяволите! Значи искаш да ми кажеш, че единствената му връзка с мен и с който и да било друг в момента беше в ръката ми? Чудесно. Направо върховно. Отключих го и се загледах из хилядите съобщения и известия. Пропуснатото му обаждане беше от непознат номер и същият този номер му беше и писал по WhatsApp.

Прехапах устни. Не беше редно, знаех, но пък мамка му ами ако пък беше нещо важно? Добре, на три....едно, две, три...

Сериозно ли? Имаше ПИН? Добре, може да се каже че го очаквах.

Хайде, Ванеса напъни си красивата главица какво може един мъж да си сложи като номер? Номера на колата, естествено. Дообре, 1354. Какво? Как така не? Добре, значи рожденият му ден. Как така пак не? Доообре, последен опит. 0807. Иии Бинго! Добре, определено не очаквах това да проработи. Защо имаше рожденият ми ден за ПИН? Ооо, Рушии, любов моя.

Добре, сега я да видим.  Какво?! Не! Не можех да повярвам. Гледах снимката и отказвах да повярвам Това нямаше как да бъде вярно. Имаше и съобщения дори. Погледа ми се плъзгаше из редовете, а от прочетеното ми се догаждаше.

Здравей, жребецо! Помниш ли ме? Ударихме два милиона гледания, ако искаш да повторим? Пиши ми, като можеш и даже може да си донеса играчката. Смятам, че ще бъде адскии горещо и за двама ни, а на феновете ще им се хареса.

Затворих телефона и го хвърлих на дивана като попарена. Имаше ли шанс да халюцинирам? Не. Беше невъзможно. Не бях приемала никакви медикаменти. Имаше само един начин да разбера дали това беше вярно. Взех Макбука му от под масичката и го включих. Тропах нервно с крак докато го изчакам да зареди. Отворих браузъра и написах името на сайта, който видях от снимката. Моля те, нека щом отворя да не ме изпрати директно в профила му. Моля те, моля те, моля те!

Ето го и него – съдбовния клик. Не! Мамка му, не!