(5 години по-късно)
*Ванеса*

- Кое по дяволите от това, че искам да представя дуета си с Цеца не разбрахте? Ще пея каквото аз реша. И тази светлина ме дразни. И искам конфетите да са златни. Казах ви вече. Това е двадесет и пет годишният ми юбилей на сцената. Това е моят концерт и ще бъде както аз реша.

- Но, госпожо Илиева...

- Също така искам и дъщеря ми да открие концерта. Това не подлежи на коментар, а тя пък от своя страна ще представи дуета си с Pedja.

Вървяха трескави подготовки за юбилейният концерт на мама, в който разбира се взимах пряко участие, но през последните две седмици предпочитах да бъда навсякъде другаде, но не и тук.

Не можех да слушам мрънкането ѝ и недоволството ѝ за всичко, а да не говорим че се отнасяше в персонала повече от зле. Критическата не прощаваше на никого.

Въпреки, че в последно време и аз имах подозрението, че ме е навестила преждевременно и нямах право да я съдя.

Вкъщи с мен не се живееше и Юрош вдигаше ръце от мен. Постоянно си намирах за нещо да го захапя и в повечето случаи си изчоплях споровете от ноктите, както се казва, но може би половин час след това Господ ме разкръстваше и започвах да му се умилквам. А, умилкването се състоеше от това да се търкам в него като разгонена котка или да му поднасям извинение под формата на свирка и сандвич. Бях чудесна съпруга. Направо да ме хванеш и да ме утрепаш.

Но както и да е, да се върнем обратно на концерта. Нямах търпение четиринайсти да идваше вече, защото не издържах. И психически и физически. А, и да не говорим че имах подозрение че отново имах киста, защото всички симптоми бяха на лице. През годините бяха направила няколко малки кисти и вече дотолкова познавах тялото си, че нямах нужда от ехограф, за да знам кога имах киста и кога не.  

И, да изключвам вероятността да съм бременна, защото от пет години опитвахме и винаги тестовете излизаха отрицателни; включително и последният. Знаех, че нямаше да стане веднага, но мамка му това бяха пет години. Шибани пет години. Марто и Хриси вече си имаха детенце, Метин и Габи бяха на път да станат родители на малко момченце и бяхме останали само аз и Юрош. Дори Мария беше забременяла. Мария! Мария колежката ми от НМА – Мария!

Това не беше честно просто. Защо не можеше да имам единственото нещо, което някого съм искала? Е, след Юрош де...

А, колкото до него...колкото и да се опитваше да го скрие знаех, че и него го мъчеше това, че все още си нямахме бебче. Никога не ме е обвинявал или нещо подобно, но го забелязвах. Юрош обожаваше деца, особено бебо Емко. Това дете слагаше всички в малкият си джоб. Емко беше сина на Марто и Хриси и вече беше почти на годинка и това дете беше просто У-НИ-КАЛ-НО.

- Ванеса, ти какво мислиш? – гласът на мама ме изведе от мислите ми и аз разтърсих глава.

- Извинявай, каза ли нещо? – разтрих чело.

- Какво мислиш за конфетите? Какъв цвят да са?

- Златни.

- Какво ти е, майче? Нещо не си тук напоследък.

- Пак съм направила киста. Утре трябва да отида на доктор да видим тази какво ще я правим... - въздъхнах, а мама изцъка с език.

- Какво ще кажеш когато свършим да отидем да хапнем сладолед?

Сладолед? Сладко? О, Боже мили! Току-що ми потекоха лиги като на Перко и Пръдльо щом видеха храна. И, да най-накрая взехме другарче на Перко. Всъщност, взехме го малко след като се събрахме отново преди пет години и въпросният Пръдльо всъщност се казваше Херо и вече беше на цели пет години и го взехме чаак от Балчик и ако си мислихте, че Перко е ненормален то тогава не сте виждали Пръдльо в действие. Особено когато беше малък и тъкмо се нанесохме в новият ни дом. С Юрош си взехме къща в Драгалевци малко след това и тези двамата не можехме да ги приберем вътре, въпреки че след това като застудя сами си влизаха и не можеше да ги изкараме след това душичките.

- Искам Буено и детско сокче. Или не, знаеш ли какво, може ли като се приберем да ми направиш макарони на фурна? Много ми се хапват. Също и кекс, но с течен шоколад отгоре. Мисълта за храна ми даде малко енергия, но все пак не беше достатъчна че да живна дори и малко.

- Добре. – мама се засмя, но погледът който ми хвърли беше меко казано странен.

Телефонът на мама иззвъня от чантата, която седеше на закачалката и се обърна към мен.

- Миличка, би ли ми го подала? – кимнах ѝ защото тя беше заета да се разправя с организаторите и се изправих, за което съжалих веднага. Причерня ми пред очите и разтърсих глава и направих още една крачка, защото мислех че ще ми размине, да ама друг път.

- Ванеса? – разтревоженият глас на мама бе последното нещо, което чух преди всичко да потъне в тъмнина.

...

- Къде съм? – събудих се, а главата ми пулсираше. Огледах се наоколо и когато видях депресиращата обстановка около мен видях, че съм в някаква клиника. Чудесно. – Защо съм тук? – тръгнах да се надигам, но мама ме спря.

- Стой мирно. Тъкмо се свести.

- Какво стана?

- Припадна.

- О, мамка му! – разтрих чело. – Искам да си ходя.

- Лекарят след малко ще дойде с резултатите ти. Взеха ти кръв. И няма да мръднем от тук докато не разберем какво ти е.

- Браво на тях. Юрош знае ли, че съм тук?

- Не. Никой не знае.

Мама не беше изклюкарила нещо на тате или Юрош? Ухааа. Това си беше постижение.

- Мамо, най-вероятно ми е паднало кръвното. Нямаше смисъл да ме водиш тук. Искам си вкъщи. Мразя болници.

- Млъкни.

- Ама, мамоо – мрънкането ми бе спряно от докторът, който влезе през вратата.

- А, будна сте. Това е чудесно. – мъжът, който бих определила като Сребърна лисичка се усмихна.

- Докторе, бихте ли казали на мама, че съм здрава като бик, за да мога да се прибера? Знам, че имам имам киста, но просто кажете на мама че няма смисъл да се притеснява за мен.

- Така е, госпожо Илиева. – лекарят кимна. – Дъщеря ви действително е здрава, а вас госпожо Груйч мога да ви уверя, че нямате киста.

- Ама, как? Цикълът ми закъснява, изпитвам болки. Всичко е налице.

- Според кръвният ви тест, госпожо нивата на ЧХГ са доста завишени.

В превод? Ехооо, в случай че не сте забелязали аз съм певица, а не лекар. Не ми стигна бала за медицинския.

- С други думи, госпожо Груйч, честито. Бременна сте.