*Ванеса*

Още с първата глътка български въздух спомените ме заляха; и хубавите и лошите и катастрофалните, но поклатих глава. Аз съм силна.

Вървях надолу по стълбите на самолета с високо вдигната глава и когато видях мама, тате и Алекс да ме чакат долу цялата засиях. Е, доколкото можех. Щом стъпих на последното стъпало се затичах и се метнах на врата на тате и той ме улови веднага. Тялото му се тресеше и можех да се закълна, че изглеждаше сякаш плаче, но избрах да не казвам нищо. Не исках да развалям момента.

- Толкова много ми липсваше, Неси-Принцеси.

- И ти на мен, тате. Всички ми липсвахте. – задавих през сълзи. Божичко, беше се минало толкова много време от както бях за последно в прегръдките на тате.

Когато мама се дореди до мен ме дръпна в онези нейните прословути прегръдки – стискаше те докато не можеш да дишаш. След това дойде ред и на брат ми и мамка му, бях забравила колко много обичах прегръдките му.

- Липсваше ми, идиотче.

- И ти на мен, малко братче. – зарових нос във врата му.  Никога не спирах да му натяквам, че аз бях по-голямата и когато бяхме малки много се дразнеше, защото обичаше да казва как той бил по-големият.

- Къде е Юрош? Не му ли казахте, че си идвам? – наистина се надявах да е тук. Въпреки, че кой заблуждавах? Защо му е да бъде тук след всичката тази болка, която му причиних?

- Звъняхме му, но не вдигаше. Нещата...нещата не вървяха много гладко с него през последните седмици, скъпа. Баща ти казва, че дори не е идвал и в Дупката.

Кимнах и облегнах глава на рамото на мама. Тате взе багажа ми от частният самолет и тръгнахме към паркинга.

- Искам да отида да го видя. Ще ме метнете ли до Младост? – попитах мама щом двете с нея се качихме отзад в колата.

- Знаем това, но тъкмо се върна. Нека хапнем някъде четиримата както преди и след това те пускаме да ходиш където искаш. Става ли?

- Доообре. Искам някъде на домашно готвена храна обаче. Тия Малтийците не разбират от храна. Добре, че леля на няколко пъти ми направи мусака и баница, че иначе щях да си остана гладна. – щом казах това всички избухнаха в смях. Е, предполагам някои неща не се бяха променили.

...

Обяда с нашите беше изненадващо разтоварващ. Имахме толкова много за наваксване. От мама разбрах, че Зандър си беше намерил приятелка и беше здраво хлътнал и само брат ми и Адриян бяха единствените останали необвързани женкари в компанията. Постоянно ръчках брат ми да вземе да си намери някоя, но не и днес. Днес си замълчах. Коя бях аз да го кажа сега? Преди бях обвързана и можех, но сега....

Тате ни заведе на Камелот и да гледам водата и птиците в нея ми действаха успокояващо, ако трябва да съм честна.

По време на обяда повече си говорихме за престоя ми в Малта, разказвах на мама за леля и братовчедите ми, а тя пък от своя страна отново ми разказа за нещата, които се бяха случили тук. Не че не се чувахме и не ми ги беше казвала по телефона, но сега се виждахме на живо и имаше разлика.

Прибрахме се вкъщи и спомените ме заляха отново. Навсякъде виждам мен и Юрош. На дивана, в кухнята, а когато влязох в стаята си едва на се строполих на колене. В тази шибана стая беше първата ни целувка. При това и на леглото ми. Гърдите отново ме стегнаха, а очите ми плувнаха в сълзи, но отказвах да ги пусна. Нямах полза от тях. Никаква.

Преглътнах и ги пропъдих надалеч, макар и с трудност. Взех си един бърз душ и се преоблякох.

Бях повече от щастлива, когато заварих колата си вкъщи. Обичах Аудито си най-много на света след Юрош и нашите. Даже и ключа ми и документите на колата си бяха там. Точно както си я бях оставила.

Днес дори и обичайното задръстване не ми направи проблем.. Нарочно минах първо през сервиза, за да видя дали не беше там, но вече беше затворил. Насочих се към Младост и докато пътувах натам си тананиках някаква весела песничка, която бяха пуснали по радиото.

Паркирах колата преди блока ни и излязох от колата ни. Доближих чипа до входната врата и тя се отвори. Веднага щом го направих ме лъхна познатият гаден аромат във входа, но сега дори и той не ми пречеше. Качих се в асансьора и натиснах копчето за шестия етаж. Етажите се сменяха и накрая щом стигнах отворих вратата и завих надясно по коридора. Доближих добре познатата ми черна врата, а отвъд нея се чуваше радостен лай и грухтене. И това, ако не беше Перко.

Дообре, сега какво правя? Просто чукам? А, след това какво?

Добре, ясно ще го мислим в движение.

Почуках на вратата преди да изгубя смелост и зачаках. Нечий стъпки пролетяха из коридора и щом вратата се отвори бях посрещната от някаква червенокоска. Перко само това и чакаше. Мушна се до нея и ми се хвърли целия и ме събори на земята. Засмях се и го прегърнах, а той не спираше да грухти и да ме целува.

- Ъъъм, здравей. – мацката каза сконфузно.

- Здрасти. – отвърнах. – Юрош къде е?

- Юрош е в банята. Тъкмо се канехме да излизаме. Ако искаш влез вътре и го почакай. – предложи и ми кимна с глава да вляза. Куджо най-накрая благоволи да стане от мен и аз се изправих, но той така и не се отделяше от мен.

- Какво се случва, каква е тази цялата дандания? – дълбокият му глас долетя по коридора. Боже, не бях чувала този глас от толкова много време. – Ванеса?! – възкликна щом ме видя. И ето го и него. Изненадан и по...по хавлия. Застанал до тази червенокосата. Всичко ми беше от ясно по-ясно. Трябваше...трябваше да се махна от тук.