*Юрош*

Стигнахме. Слава Богу, стигнахме. Още малко и щяхме да я спасим. Киро щеше да ни чака на входа на селото, чието име дори не запомних, но това не беше важно в момента. Единственото важно бе да я измъкна от там. Само още малко.

-         Къде е Киро, мамка му? Нали трябваше да ни чака?

-         Ще дойде. Тате му звънна като влязохме и каза, че ще ни чака на църквата. Запази спокойствие.

Да запазя спокойствие? И как по точно, да му се невиди?

-         Ще запазя спокойствие, когато тя е добре и в ръцете ми. И онова болно копеле е накълцан на парченца собственоръчно от мен.

-         Ето го. – Алекс ми посочи приближаващия червен Нисан Патрол. Слава Богу! С чичо бяхме спряли един до друг и Киро ни направ знак да го последваме. Обърна колата и тръгна в посоката, от която дойде и ние тръгнахме след него. Изкачвахме се по павираните улици и с всяка бяла къща, която подминавахме оставах с все по-малко и по-малко търпение. Спряхме пред последната бяла къща и всичко около нас беше гора. Спряхме малко по-далеч, защото не искахме да ни види и извадих пистолета си. Добре, беше пълен. Освободих предпазителя и издърпах плъзгача и когато погледнах към Алекс видях, че той правеше същото. Добре, това беше. Момента, който очаквах с нетърпение.

Слязохме от колите и тръгнах направо към къщата, когато Киро ме дръпна.

-         Не бързай толкова. Не можеш просто да нахлуеш.

-         Напротив, мога. – излаях. – Жена ми е с този изверг сина ти и да не се казвам Юрош Груич, ако не вляза и не го убия с голи ръце.

-         Не ни задържай, Киро. Юрош е прав. Дойдохме чак до тук и бленуваме този момент от два дни. Ти ако искаш стой тук, защото те уверявам че няма да е красиво. Това копеле трябва да умре. И ще умре днес. – чичо застана до мен, а след него и другите.

-         От моите ръце. – изтръгнах се от него и се затичах към къщата. Минах от към страната без прозорци се доближих до вратата. Странно, беше много тихо. Подозрително тихо. И това не беше на добре. Чичо и другите ме настигнахме, като чичо дори застана до мен с вдигнато оръжие и си кимнахме един на друг, разбирайки се само с поглед. На три...едно, две...

-         Три. – и разбихме вратата. И когато го направихме останах стъписан. Очаквах да заваря всичко друго, но не и това.

-         Ванеса? – чичо възкликна, а на мен погледът ми шареше между нея и тялото на пода. Тя беше на леглото с опряни в гърдите колена и се люлееше, а лицето ѝ бе обляно в сълзи докато той...той лежеше на страни и от кръста му стърчеше нож, но беше жив. Това, което накара кръвта ми да закипи обаче беше факта, че бе със смъкнати панталони. Копеле! Метнах оръжието си и му се нахвърля. Бях заслепен от ярост. Извадих ножа и го обърнах по гръб. Юмрукът ми се заби в лицето му и той изкашля кръв, но въпреки това негодникът се усмихваше. Ударих го още веднъж, два, три...безброй пъти. Бях заглушил всичко наоколо. Кръвта бушуваше в ушите ми и не чувах нищо, нито риданията ѝ, нито това че ме молеха да спра. Гърдите му свистяха, изпитваше затруднение с дишането си, но аз не спирах.

-         Н-не- опитваше се да говори, а очите му постепенно губеха блясъка си. Гаснеше. Живота го напускаше. – Вер-р-оятна е.

Разяреният вик, който се изтръгна от мен бе животински. Хванах го за косата и с двете ръце и разбих главата му в цимента, а когато това стана той остана неподвижен в ръцете ми. Адреналинът бушуваше в мен и се тресях от гняв. Ръцете ми бяха целите в кръв, а когато се обърнах всички погледи бяха вперени в мен. Включително и този на Ванеса, въпреки че баща ѝ в момента в успокояваше. Стоварих се на колене пред нея и я погледнах с плувнали в очите сълзи. Чичо се отдръпна и аз не чаках повече; обгърнах я с ръце и зарових лице в косата ѝ. Цялата се тресеше от плач и преди да се усетя и моите собствени сълзи бяха спукали преградата и в момента мокреха косата ѝ. Стегни се, Юроше. Трябва да я успокош, а не да рониш повече сълзи и от нея. Това си казвах на ум. И наистина беше така.

-         Шшш, всичко е наред вече. Него го няма. Няма го. – целунах я по косата и я погалих.

-         Искам...искам да се махам от тук. – проплака и аз не изгубих нито секунда повече. Взех я на ръце и се изправих и тръгнах към колата си и чичо и другите тръгнаха след нас. Киро наистина беше останал навън и когато ни видя си отдъхна.

-         Никола? – попита.

-         Мъртъв е. Аз лично се погрижих за това. – отвърнах. Тъкмо бях на път да я кача в колата си, когато чичо ни спря.

-         Вие двамата сте при мен и Алекс. Не си в състояние да караш. – заповяда и изненадващо не спорих с него. Отправих се джипа, който беше наел и я качих отзад преди и аз самият да се кача при нея.

-         Благодаря ти за всичко. Без теб нямаше да успеем, дължа живота на дъщеря си на теб. Наистина ти благодаря.

-         Това е най-малкото нещо, което можех да направя. Надявам се Ванеса да се възстанови бързо. Пред мен не си позволяваше да ѝ посяга или нещо подобно, но не знам какво се е случвало докато ме нямаше. Вие тръгвайте, аз ще поразчистя тук и ще се видим в София.

-         Сигурен ли си? – чичо го попита.

-         Да.

-         Благаря, братле. – думата се извъртя по езика на чичо.

-         За нищо. Радвам се, че успях да помогна.

-         Съболезнования. – това беше последното нещо, което чичо му каза преди да се качи в колата при нас, а след него и Алекс. Чичо се обърна към нас и очите му се насълзиха щом видя Ванеса, която лежеше в скута ми но поглъдът ѝ беше в нищото.

-         Хайде да се прибираме.

-         Искам да я прегледа доктор. Цялата е в синини и ме страх онзи да не ѝ е направил нещо.

Начинът, по който ги заварих все още ми беше пред очите. Не знаех дали наистина се беше опитал да я насили или тя го беше спряла преди да успее, но Божичко молех се с всичко в себе си да е второто.

-         Ще минем през болницата, не се тревожи но искам да я разкарам от тук колкото се може по-бързо. Ачо, ти звънни на майка ви и ѝ кажи, че Ванеса е при нас и е добре.

Ванеса наистина беше при нас, но едно знаех и то е, че тя не беше добре.