*Ванеса*

Мамка му, защо главата ме болеше толкова? Защо тялото ми беше толкова сковано и сякаш не можех да мръдна? Защо беше тъмно? Къде бях? Май все още спях. Къде е Юрош? Искам си Юрош. Не ми харесваше да бъда на тъмно, но защо дори и от опитът да отворя очи ме болеше?

Хайде, Ванеса, ти си мъжко момиче! Заповядах си на ум и отново опитах...и съжалих. Слънцето проблясна в очите ми агресивно и отново ги затворих. Поседях още малко така и се обърнах с гръб към прозореца. Отворих очи и подскочих. Не бях при Юрош. Това не беше стаята ни. Нито пък къщата, в която бяхме отседнали.

Къде бях? Защо не си спомнях нищо?

Окей, полудявам. Вече официално съм луда.

Нечие подсвиркване хвана вниманието ми и вратата срещу мен се отвори и щом видях кой влезе през нея всичко придоби реалност. Не! Мамка му, не! Не, не, не, не! Това не можеше да бъде истина! Това беше поредният кошмар. Трябваше да бъде.

- А, станала си. – възкликна весело, а на мен ми се догади и просто затворих очи. Хайде, Ванеса, събуди се! Това е поредният сън, събуди се. Събуди се, по дяволите, кучко такава!

- Нося ти закуска, мислех че си сигурно си гладна. – отворих очи отново и го видях да клечи до мен на леглото и да ми подава нещо в пликче. О, не мамка му! Всичко беше реално. Трябва да се шегуваш с мен. Как изобщо се случи всичко това?

- Не съм гладна. – казах хапливо.

- Хапни. Трябва да се храниш. – набута ми плика в ръката

- Казах ти, че не искам. – изблъсках ръката му и плика и съдържанието му изхвърчаха на пода. Това го разгневи, защото присви очите си и челюстта му заигра. Ноздрите му се разшириха и в следващият момент беше хванал ръцете ми в здрава хватка.

- Ще ме слушаш! Сега аз съм ти мъж и знам най-добре какво е добре за теб и не е! Щом казвам, че ще ядеш значи ще ядеш. – изкрещя в лицето ми и аз потрепнах. Щом видя това на лицето му веднага се изписа съжаление и ме пусна. – Любима, извинявай. Не исках. Повече няма да ти викам. Обещавам, само моля те не се страхувай от мен.- гласът му беше пропит с отчаяние и сякаш беше на секунди от това да се разплаче. Болно копеле!

- Върви по дяволите! Не си ми никакъв! Моят мъж се казва Юрош. Разбра ли? Юрош. И този същият мъж съвсем скоро ще ме намери.

- Ще те намери? – изсмя се болно. – Та ние сме по средата на нищото, в някакво забутано селце в Румъния, защото нямаш нито лична карта, нито паспорт и не мога да те изведа от страната. Вероятността да бъдем изядени от някоя мечка е по-голяма от това този твой мъж да те намери. Юрош го няма, Ванеса. Сега аз съм твоят мъж. А, да и това. – хвана лявата ми ръка и измъкна пръстена ми, който така и забравих да махна от безименният пръст. Всъщност, изобщо и не исках защото ми харесваше да виждам пръстен там. – Изчезва. – зяпах със зейнала уста как го метна зад рамо и халката с камъка издрънча по дървеният път преди да се скрие някъде.

Юрош, моля те намери ме час по-скоро.

*Юрош*

С всяка изминала секунда положението ставаше все по-зле и по-зле. Пробих десет дупки в стената,  обърнах кухненската маса и съборих завесите и това всичкото докато чаках чичо и другите да пристигнат. Трябваше да използвам телефона на Апостолос, който слава Богу дойде в съзнание заедно с Клаудия и ми разказаха всичко преди той да ги удари и да изпаднат в безсъзнание. Нахълтал е малко след като съм излязъл, което ме наведе на мисълта че точно това е чакал и е направил удар. Апостолос се е опитал да го спре, но не е успял и от там нататък вече не знаят.

Когато влязох в стаята я заварих празна и в нея цареше пълен хаус, а единственото останало нещо от нея беше герданчето ѝ. Златно кръстче.

Чичо, Алекс, чичо Иван, Мартин и останалите дойдоха малко по-късно, а този който ме изненада най-много беше Киро. Още щом ме видя той ме погледна тъжно.

- Чичо... - не знаех какво да кажа. Нямаше какво да кажа. Какво се очакваше да кажа? Съжалявам, че бях достатъчно тъпо, че да оставя единствената ти дъщеря и любовта на живота ми сама и я отвлякоха? – Съжа-съжа...

Той все останалото разтояние до мен и ме прегърна.

- Шшш, не си ти виновен, синко. Ако някой трябва да бъде винен – то това съм аз. Аз го оставих жив.

- Исках просто да намеря телефона и да ѝ взема нещо за закуска. Аз съм виновен, не трябваше да я оставям сама. Ако нещо ѝ се случи – то ще е заради мен.

- Не е време да се вайкаме! Време е да намерим дъщеря ми и да накараме онзи негодник да си плати. – потупа ме по гърба и се отдръпна от мен. Поздравих се вяло с Алекс и Мартин, но никой от нас не му беше всъщност до това.

- Ще я намерим лесно. – чичо остави чантата си на масата и извади лаптопа си.

- Нима? И как по точно? Защото си нямаме никаква шибана идея къде е? – Алекс се намеси.

- Бяхте на няколко дни, когато инсталирах тракери във вас. Първоначално бяха като гривни, които носехте на краката ви но после се наложи да ги променя Твоят е под формата на уж семейният пръстен, а този на сестра ти беше една златна верижка с кръст.

- Като тази тук? – разтворих шепа и му показах какво открих. – Само това остана от нея.

- Мамка му! – чичо изпсува и затвори лаптопа.  – Е, тука вече се насрахме.

- За един час не може да са стигнали далеч.

- Аз мога да помогна. Никола все още ми вярва.

- И мислиш, че няма да се усъмни щом изпише, че го търсиш от Румъния?

- Ето, точно за такива случаи имам това. – извади от джоба си една Нокия с фенерче и я размаха пред нас. Как се работеше изобщо на такова нещо?

Щракаше там нещо по копчетата и сложи телефона до ухото си докато аз обикалях нервно в кръг.

- Ало? Сине, какво става? Къде си? Прибрах се вкъщи, но те нямаше.

Беше добър актьор. Признавах му го.

- В Румъния си? Как така? Добре, добре хващам първият полет от България и съм при теб. – свали телефона от ухото си ивъздъхна.

- Какво стана? Каза ли ти къде?

- Някъде около Браила. Каза, че ще ми каже с точност къде е щом кацна.

- Значи тръгваме за Браила. – чичо каза и след това погледна към мен. – Взимай ви нещата и паспортите и да се махаме от тук.

*Ванеса*

Бях загубила представа за времето. Имах чувството, че съм тук от цяла вечност и единственото нещо, което правех бе спя или по-скоро да се правя че спя. Така се спасявах и от някой друг шамар или пък песница.

А, и тогава спокойно можех да си представям че това не е истина и никога не съм напускала обятията на Юрош. Юрош...ужасно много ми липсваше това будало. (идиот)

Това беше поредната сръбска дума на която ме беше научил. Една сълза се търкулна по бузата ми и всячески се опитвах да не заплача с цяло гърло. Исках да се махна от тук. Молех се Юрош да ме намери час по-скоро или да се случи чудо и да избягам. Но и да избягам къде щях да отида? Бях в чужда страна и в гъза на географията.

Затворих очи и си спомних времето времето, в което с Юрош бяхме безгрижни и щастливи. Последните няколко месеца след всичките тези скандали бяха истински бриз. Най-накрая получихме малко спокойствие и разбира се, трябваше да ни бъде откраднато. И защо? Заради шибанякът Никола и неговите болни чувства към мен.

- Бебчо, ставай. – разръчка ме „нежно", но не поддадох. – Баща ми ще дойде след малко. Искам да се запознаеш с него. Хайде, моля те. – от нежният тон в гласа му ми се догаждаше. – Казах да ставаш! – дръпна ме за косата и аз изохках от болка. – Ще ме слушаш, курво! Ще ме слушаш или ще ти се ебе майката. Като ти казвам, че ще станеш значи ще станеш. К'во е т'ва нещо? Проспа си живота.

- Предпочитам...да спя отколкото да ти гледам грозната мутра.

- Такаа лиии? – провлачи. – Е, сега ще видим кой е грозен и кой не. – бутна ме по гръб на леглото и аз закрих лице с ръцете си, защото не знаех какво ще направи. – Много си смела, ама тая уста....тц, тц...- изцъка с език и плъзна палец по долната ми устна, а аз възстрисах от ужас и погнуса. – Вярвам, че всичко това е заради онзи Юрош. Обаче, съвсем скоро няма и да си и спомняш за него. – болната усмивка процъфтя на устните му и цялата замръзнах от ужас щом го видях да посяга към колана си. Не!