*Никола*

Тате ме мразеше. Искаше да ме убие. За него аз бях грях. Грешка. Знаеше и за Марина и за връзката но. Обичахме се. При това много, но тя забременя от тате и не искаше да го махне. Наговори ми и страшни неща. Нарече ме „чудовище", че никога не ме е обичала и съм я бил отвращавал. Това бяха тежки думи за преглъщане и просто превъртях. Дори не знаех и от къде тате знаеше. Трябваше да бъде нашата малка тайна.

Думите му кънтяха в главата ми цял ден, но поне едно разбрах и то беше, че Ванеса я нямаше. Онзи смотаняк ми я беше взел. Как смееше? Тя беше моя. Моя! Поне разбрах къде е. Е, да Румъния беше много обширно понятие, но щях да преобърна цялата държава, за да си я върна ако трябваше.

Влюбих се в нея още щом я видях на снимката в офиса на баща ѝ. Беше нахилена до уши, без да ѝ пука за нищо и изглеждаше поразително. След това се поразрових и разбрах, че това всъщност беше дъщерята на Илиев. Започнах да я следя отдалеч и разбрах къде учи.

Не можах да разбера повече, заради тоновете охрана, с която ходеше но ми беше достатъчно. Онзи ден за пръв път говорих с нея и я видях на живо и през цялото време имах пеперуди в стомаха. Имах чувството, че я познавам от години, а истината бе че просто ми напомняше на Марина. Марина....беше такава прекрасна жена и все още не разбирах какво правеше с баща ми.

Днес ходих на гроба ѝ, за да ѝ разкажа за Ванеса. Чувствах се гузно, за това че продължавах напред, но не можех да го спра. Ванеса беше единствена по рода си.

Първата ми работа щом се прибрах бе да отворя компютъра и да започна да търся информация. Трябваше да пише нещо, да има снимки, поне малко нещо колкото да разбера къде е.

Ванеса Илиева по-секси от всякога. Показва завидно тяло по Констанските плажове.

Заглавието хвана окото ми. Беше на английски и качено преди няколко часа от някакъв румънски сайт. Бинго.

Каранджа значи, а? Не можеш да избягаш толкова лесно от мен, любима.

Трябваше да започна да си стягам багажа и да тръгвам. Не исках тя да ме чака. И без това кой знае онзи изверг какво ѝ причиняваше.

Само още малко и съм при теб, любима.

Скочих от стола си и отворих гардероба си. Извадих един сак и го метнах на леглото. Метнах вътре първите дрехи, които ми попаднаха и се заех да търся паспорта си.

- Никола? Кога успя да се прибереш? – баща ми влезе вътре и аз спрях каквото правех. Шибан предател.

- Преди малко. – отвърнах грубо.

- Сине, какво има? Отиваш ли някъде?

Какво ми имаше? Той сериозно ли ме питаше това? И най-важното, аз изобщо имах ли баща?

- Tи ми кажи, тате. Все пак ти си този, който работи с врага. Ти си този, който искаш да ми отнемеш любовта! – изкрещях в лицето му. – Знам всичко. Чух всичко. Чух какво каза на Илиев за мен, но ти благодаря защото сега поне знам къде е Ванеса и отивам да си я взема.

- Направих го само и само, за да разбера къде е и да ти помогна да я намериш! – тате изкрещя. – Не разбираш ли, че всичко което правя е за теб, опитвам се да ти помогна.

- Значи не съм грях от, който искаш да се отървеш? – очите ми плувнаха в сълзи и тате побърза да ме прегърне.

- Не, сине, не си. Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало в този живот. И затова аз ще ти я доведа. Чу ли? Аз.

...

*Юрош*

Въпреки потенциалната заплаха Ванеса не позволяваше това да ѝ развали почивката. Възползваше се от слънчевите дни и прекарваше по цял ден на плажа и разбира се ме мъкнеше и мен. Единственото хубаво беше, че ми позволяваше да ѝ мажа гърба и разбира се дупето ѝ беше на бяло. Няма да казвам защо. Днес обаче избра да вали и тя не можеше да преглътне факта, че беше заставена да прекара цял ден, в къщата за гости, която бяхме наели.

- Искам си плажа. – гледаше нацупена през прозореца и въздъхна. Понякога имах чувството, че пъпа ѝ беше хвърлен на някой черноморски плаж. Имаше логика, като се има предвид че е родена в началото на юли. Съвсем възможно беше.

Днес обаче ми се щеше да отидем някъде другаде, да се разкараме от тук. Нещо просто ме човъркаше от вътре да го направим. Беше странно чувство, което не можех да опиша но сякаш един глас ми нашепваше, че не бива да седим повече тук.

- Искаш ли днес да отидем някъде другаде? Така и така сме тук.

- Ако има плаж. – сви рамене и аз вътрешно завъртях очи. Как го имаше това желание да седи на слънце по цял ден? Аз за половин час изгарях, слънцето ми дразнеше очите и обикновено седях на плажа за да се наливам с бира и мента и да ям промишлено количество цаца. Това е когато сме си в България, а тук вече бях сериозен мъж и дебнех за всякаква опасност.

- Ако се откажеш от плажа ти обещавам, че няма да си починеш от мен. И ще ти сготвя аз. – целунах онова местенце на врата ѝ и тя се сгуши веднага.

- Дообре, това звучи примамливо. Но също така искам....- дъхът ѝ секна, защото продължавах да я целувам по врата, веднъж щом той се върна в нормалната си позиция. – Да ме по целуваш долу.

Щом чух това очите ми светнаха, езикът ми се втвърди, вече готов за завоевания, а онзи долу...пффф, надигна се от раз и блъскаше за свободата си. Разбира се, носех спортно долнище, от онези сивите, които бяха слабост на жените и Ванеса не беше изключение. Притиснах се към нея и знаех, че се подсмихваше и без да я виждах. Познавах си момичето до болка и знаех, че беше доволна винаги щом бях надървен. Ванеса обичаше секса макар и да го практикуваше само от няколко месеца насам. Смея да твърдя, че беше по-добра и от жени, които го практикуваха от години, а и няма да лъжа това че аз бях единственият ме възбуждаше още допълнително много. Никой мъж не обичаше да бъде първа пушка, но когато знаеше че е първа и последна пушка вече нещата се променяха. Харесваше ми да знам, че никой досега не я беше докосвал така както аз, че никой досега не я беше докарвал до оргазми или пък е имал честта да целува тези сочни устни пръв. Бях най-големият късметлия бродел по тази земя, мамицата му!

- Отново си в бойна позиция. – погледна ме през рамото си и видях доволната полу-усмивка.

- Винаги съм в бойна позиция щом става въпрос за теб. – раздвижих таз и се отрих в нея. – Знаеш, че не мога да ти се наситя.

- Знам. – подсмихна се. По дяволите! Колкото и да исках да отведем нещата по-нататък се опасявах, че ни чакаше път. Имах ужасната нужда просто да се разкараме от тук.

Тръгнахме от Каранджа малко след това и с Ванеса се спряхме на малък остров в окръга, на име Овидиу или както също бе известен Канара. Беше идеално изолиран и не мислех, че някой би могъл да ни намери там. Отново ме бе обзела параноята и Ванеса го усещаше, но не казваше нищо. А, обаждането от чичо докато пътувахме хич не ми помогна. Никола беше разбрал, че сме в Румъния и даже знаеше и къде сме.

Добре, че тръгнахме на време и чичо го беше хванал и в момента биваше измъчван. Чичо каза да не се връщаме още, защото не било безопасно и искал да разбере дали този изрод не работел с още някого, а когато ми разказа и за срещата му с Киро и за това, което той му е казал ми се догади.

Пристигнахме на острова малко преди седем вечерта и с триста зора успяхме да си намерих къде да отседнем, но слава на Бога една старица, която държеше къща за гости се смили над нас и ни я предотстъпи.

С Ванеса хапнахме и легнахме да спим почти веднага след това, защото и двамата бяхме уморени от пътя и се гушнахме и заспахме.

През нощта бях събуден от болезнени стонове и нечленоразделни звуци.

- Не, не. Моля те, недей. – Ванеса бълнуваше и мяташе глава на ляво и на дясно. Очите ѝ бяха стиснати, но от тях се стичаха сълзи. Кошмар. Сънуваше кошмар.

- Зайо, събуди се. – опитах се да я разръчкам, но не помагаше.

- Не, Никола, не! Не го прави, моля те! НЕ! – събуди се с писък и веднага я поех в ръце. Тя зарови лице в гърдите ми и зарида, а на мен с всяка сълза сърцето ми се късаше. Този изверг бе обсебил и съзнанието ѝ. Дори и в съня си не можеше да си почине от него. Само да го пипнех. Само да си докопах ръчичките до него. Щях да го накарам да съжалявам, че някога я бе видял и щях да му пикам на гроба.

- Шшш, беше само сън. Само сън, Зайо. Никола го няма и никога няма да стигне до теб. Чуваш ли? Никола го няма. Няма го. – повтарях нежно и я целувах по главата.

Не знам колко време се мина докато дишането ѝ не се успокои, но когато това стана тя просто се отпусна в прегръдките ми, а аз ни обърнах така че и двамата да лежим.

- Какво се случи? Защо повтаряше „Не" и го молеше да спре? – не се стърпях и попитах. Исках да знам какво тормозеше зайчето ми.

- Бях отвлечена от него и той ме...той ме насилваше системно, а когато се появи ти и ме спасяваше той те застреля.

- Знаеш, че няма да му позволя да стигне до теб, нали? По-скоро бих умрял преди да го направя.

- Знам, но мозъка ми е решил да си прави ебавки с мен. – въздъхна и се обърна на страна. Докосна устните ми с нейните за един кратък, много кратък момент и се отдръпна от мен. – Имам нужда от теб. Заличи образа му от съзнанието ми, моля те. Моля те, Юрош, дори и да не се случило наистина имам чувството, че съм омърсена.

Накарах я да спре да говори по най-добрият начин, който знаех; слях устните ни в изгаряща целувка. Тя изстена тихо, а аз ни преобърнах така че тя вече беше по гръб под мен и беше гола. Беше ме обгърнала с крака, голата ѝ цепчица беше притисната в мен а аз милвах ханша ѝ с ръка докато я изпивах с устни. Отдавна не бяхме изпадали в такава нежност, но Ванеса го заслужаваше. Тя заслужаваше всичко добро на този свят. Отделих се от устните ѝ, позволявайки ѝ да си вземе глътка въздух и прокарах пътечка от изгарящи целувки надолу по шията ѝ. Тя яхна и прокара нокти по скалпа ми и дълбок гърлен звук избяга от мен.

- Моля те, искам те, Юрош. Имам нужда от теб. Накарай ме да забравя за всичко. – промълви с изопнат глас.

- След мъничко, Зайо. Потърпи още мъничко и ще ти го дам. Обещавам. – подухах студен въздух върху едно от розовите ѝ топченца и прокарах една ръка надолу по тялото ѝ. Разтрих я нежно и реакцията от нея бе мигновена; изстена и се притисна към пръстите ми. Обвих устни около другото ѝ топченце и я гледах право в очите, които бяха потъмнели от възбуда. Хапеше устни и стенеше името ми. Обрах с пръсти от хлъзгавината ѝ и приложих повече натиск върху малкото и кълбенце от нерви. Тя изплака и езикът на тялото ѝ крещеше, че беше на път да свърши. Да, ама не. Изхленчи щом махнах пръстите си от нея, но това бързо се промени щом видя че го бях поел в ръка и се нагласях при входа ѝ. Прокарах главичката си няколко пъти нагоре-надолу, за да обера малко от соковете ѝ и натиснах. Слях устните ни отново докато навлизах в нея и веднъж щом бях целият вътре просто потънахме в нежност.

Тласках се бавно, ръцете ми бяха навсякъде по нея, и нейните също. Гризеше меката част на ухото ми и името ми се отронваше от устните ѝ като някаква молитва. Беше ме стиснала здраво с крака, за да не избягам, а ноктите ѝ деряха гърба ми. Беше вълшебно. Както всеки друг път с нея.

Залепих устни за шията ѝ, а ръцете ми бяха от двете ѝ страни, бях я барикадирал и нямаше мърдане. Тласъците ми бяха по-дълбоки и това ѝ харесваше. Знаех го поради начина, по който дишането ѝ се учести, а стоновете станаха по-чести и по-силни. Беше близо. И аз бях също. И беше само въпрос на време да се пусна по течението и да я взема със себе си.

- Юрошш.. – името ми се отрони от нея отново по същият начин; въздишка, пропита с желание за още. Молитва.

- Samo trenutak, mala.. Još jedan trenutak. – прошепнах на сръбски, а отговорът ѝ бе нечленоразделен.

(Само момент, малката. Още един момент.)

Усещах напрежението в тестисите си, а възлите в стомаха ми бяха станали нетърпими. Оргазмът ми беше само на косъм разстояние. Усещах го. И беше само въпрос на време да се пусна. А, това щеше да бъде след едно, две... заврях лице в сгъвката на шията ѝ и се пуснах в същото време, в което го направи и тя. Викът ѝ от удоволствие огласи помещението. Беше толкова нежен и в същото време първичен, в пълен контраст с моето сумтене и беше толкова красиво. Тя беше красива. Толкова красива, че чак не вярвах че такова нежно и красиво създание може да съществува. Но ето, че съществуваше и името ѝ беше Ванеса Илиеа и тя беше моя.