*Ванеса*

- Какво? Как...как така? Но как? – лицето му се изопна с объркване. Присвиваше очи и вежди сякаш се напъваше да измисли нещо, а аз единствено плачех. След като изтърсих тези думи невидимата бариера се спука и сълзите потекоха от очите ми, а риданията ме раздираха.

- Бебе..

- От кога знаеш? – объркването отмина и гласът му излезе груб. Точно от тази реакция се страхувах най-много.

- От...откакто съм на седемнадесет.

- Заедно сме от почти шест месеца и ти никога не намери за нужно да ми кажеш. Мамка му, Ванеса, нали уж не криехме неща един от друг?

Беше прав, беше ужасно прав. Бях отвратителна лицемерка. Ядосвах му се, че премълчаваше неща от мен докато аз самата криех това от него в продължение на месеци, но в моя защита не мислех, че е толкова важно. Нямах си никаква шибана идея, че той иска деца или още по-малко, че ги иска от мен.

- Юрош, моля те...  - гласът ми беше умолителен, погледнах го право в очите и поклатих глава. Той въздъхна и прокара ръка през лицето си, проклинайки.

- Мамка му, защо не ми каза, зайо? Трябваше да ми кажеш по-рано.

- Беше ме страх. Съжалявам, толкова много съжалявам. Знам колко много го искаш, но аз не мога да ти дам това. – зарових лице в шепите си. Не можех да го гледам повече в очите.

- Ела тук. – за моя най-голяма изненада гласът му се смекчи и ме придърпа отново в обятията си, позволявайки ми да облегна глава на гърдите му. – Искам да се успокоиш, чуваш ли? Хайде, зайо, успокой се за да си поговорим. – шепнеше в ухото ми, но това не караше сълзите ми да спрат, ако трябва да съм честна, мисля че дори ги усилваше. Бях грешна пред него. Криех тази информация от него в продължение на месеци и в момента трябваше да прави всичко друго, но не и да ме утешава. Трябваше да ми вика, да крещи, да псува, дори и да ме остави и да отиде при друга, която можеше да му даде това, което аз не можех въпреки, че бях сигурна че болката щеше да бъде ужасна.

Не знам колко време се мина докато най-накрая дишането ми не се успокои и сълзите ми не пресъхнаха. Все още бях в обятията на Юрош, а той разтриваше нежно гърба ми и седяхме в пълна тишина.

- Мразиш ли ме? – аз бях тази, която разчупи леда. Наруших разтлалата се тишина по между ни и както се беше замислил нещо – разтърси глава и ме погледна невярващо.

- Никога не бих могъл да те мразя. Никога не бих могъл да изпитвам нещо различно от обич към теб. Не го ли разбра досега? Вярно, вбесяваш ме, някой път ми иде да ти извия вратлето, но това е от любов и се задоволявам само с душене по време на секс.

- Юроше! – цапнах го през гърдите. Сега не беше момента за това.

- Мисълта ми е такава, че колкото и много да ме ядосваш понякога просто не мога да го намеря в себе си да спра да те обичам. Ти си моят живец, ти ме поддържаш жив, винаги си го правела. Разбираш  ли какво се опитвам да ти кажа? – говореше с такава охота, очите му дори блестяха. Явно прие мълчанието ми за отрицание, защото въздъхна и заплете нежно пръсти в косата ми. – Това, което се опитвам да ти кажа е, че макар и това, че скри нещо о толкова голям калибър от мен не може да промени чувствата ми към теб. Все още те обичам и все още си моята жена. И не мисля това да се променя скоро. Сега искам да ми разкажеш всичко без да ми спестяваш каквото и да било. Ясно?

Ясно. Поех си дълбоко въздух и легнах в скута му. Това беше нещо, което и двамата обичахме да правим когато имахме много на главите си. Който беше напрегнат лягаше в скута на другия и си разказваше всичко докато другият си играеше с косата му или пък го милваше по лицето. Юрош ме погали по едната скула и аз затворих очи.

- Бях на седемнадесет. Когато направих първата киста дори още не ги бях навършила. Беше малка, но мамка му как болеше. Когато се спука бях на училище и едва не припаднах от болка. Лепнаха ми диагнозата и ми изписаха хормонално лечение, но уви не ми помогна особено. Още тогава ми казаха, че това ще повлияе на фертилността ми, но не беше толкова сериозно.

След няколко месеца направих и втора. Бях си вкъщи сама, когато се спука. Превивах се от болка. Болката беше отвратителна, а най-страшното беше, че бях сама. По едно време даже мислех, че ще умра. Болеше и да дишам, цялата ми коремна кухина се беше сковала. Накрая мама и тате ме намериха ни жива, ни умряла на пода в хола и ме закараха в болница. Кистата, която спуках беше с размерите на тенис топка и се стигна до операция. И след всичко това шанса ми намаля още повече докато не стигна до тринайсет процента.

- Тринайсет процента пак са нещо, Зайо. Какво те накара да изгубиш всякаква надежда.

- Когато ходех на прегледи в чакалнията беше пълно с жени и момичето колкото или по-малки от мен. Имаше много от тях, които страдаха от същото заболяване като мен и с всяка една, която излизаше от кабинета на гинеколога ми плачеща започвах да губя надежда. Краят беше, когато бяхме само аз и една жена, най-вероятно набор на мама и мъжа ѝ. Бяха ѝ открили диагнозата, когато е била едва на четиринадесет, а с мъжа ѝ бяха заедно още от гимназията и от тогава опитвали за дете. Би ли питали какво ли не. Ин витро, лечения с кломид, метформин, но нищо не помогнало. Тогава осъзнах, че трябва да спра да се залъгвам и да приема действителността каквато е. – дори не осъзнах кога съм започнала да плача отново. Всичко отново изплува в съзнанието ми. Покачването на килограми, болката свързана със всичко. Беше ад

- Зайо, това не означава безплодие. Все още има шанс, при това не е никак нищожен. Всичко е възможно стига да го искаш достатъчно силно. Щом мама само с единият си яйчник е успяла да ме износи и роди, значи и ти ще успееш. Само не губи надежда. Ще си имаме и ние дете, ще видиш.

- Наистина ли мислиш така? - взрях се в очите му и той се усмихна. Не спираше да гали косата ми и да ме гледа любящо.

- Ще се справим и с това. Ще видиш.

- Обичам те!

- Нямам си и на представа колко много!

...

*Юрош*

-    О, Боже! Юрошшш! – лицето ѝ беше забито във възглавницата, ръцете приклещени на гърба ѝ от мен, а аз бях безмилостен с нея. Крещеше ли, крещеше но всичко беше от адското удоволоствие, което изпитваше с лекият примес на болка. Пуснах ръцете ѝ и обвих леко шията ѝ с моите, а реакцията от нея бе мигновена изскимтя и ме засмука сякаш целият. Много обичаше да ми прилага този номер. Изръмжах и освободих едната си ръка, за да я плесна по дупето. Обожавах начина как подскачаше като желе при контакт с ръката ми.

Телефонът ми зазвъня за пореден път, но не го отразих. Имах много по-важна задача. Пък и да не говорим, че не бяхме правили секс от миналата седмица, понеже беше в цикъл.

-    Бебе, телефона. – изстена.

-    Заеби го. – изръмжах и засилих темпото си, карайки и двама ни да забравим за телефони и тем подобни. Усетих познатото чувство за тяга в слабините си. Коремът ми сякаш бе вързан на милион възли, които се стягаха все повече и повече. – Мамка му, Зайо! – избуботих. – Volim te!

-    Ooo! Говори ми на сръбски, мо-ля те. – задави се върху собственият си стон и аз се приведох над нея, не оставяйки и косъм разстояние между потните ни тела.

-    Ti voliš kad jebem tvojo malo pičicu, a? Mmm, voliš, voliš znam da ti volis. Ti si moja mala prljava devojka. Voliš kad te jebem jako? Volis kada lomim оvo malo picicu? – шептях мръсно в ухото ѝ, а тя стенеше ли, стенеше. Знаех, че думите ми достигаха надълбоко в нея. – Nesto sam te pitao, Vanesa. Odgovori mi!

(Обичаш като чукам това малко котенце, а? Мммм, обичаш, обичаш, знам че обичаш. Ти си моята малка мръсница. Обичаш ли като руша малкото ти котенце? Питах те нещо, Ванеса. Отговори ми!)

-    Обичам! - изскимтя.

- Znam da ti voliš. - затегнах хватката си около косата ѝ забързах още повече. Бедрата ми се клатеха бързо, мощно, с всеки един тласък изпращах и двама ни все по-далеч и далеч докато възлите в стомаха ми просто не се пръснаха. Освобождението ни заля и свършихме заедно - тя с висок писък на името ми, а а с дълбок гърлен звук, който отекна из стаята.

Пулсираше и се затегна толкова силно около мен, че имах усещането ме изсмукваше алчно всичко от мен. Извъртях се от нея и легнах по гръб, като я взех със себе си и тя се сгуши в мен. Дишаме тежко. Известно време просто си мълчахме и се гушкахме, разбира се докато телефона ми не започна да звъни бясно отново. Проклех и се пресегнах. Сбръчкаха вежди щом видях, че беше чичо, но му вдигнах.

- А-ло? - отвърнах заедъхано.

- Къди си го заврял тоя телефон бе, идиот? Цял час се опитвам да се свържа с теб.

А, сега де. Това ми подейства отрезвително.

- Тренирам. - излъгах.

- Киро е жив! Взимай Ванеса и ви чакам вкъщи. Веднага.- и с това линията шрекъвна преди да успея да кажа каквото и да било. Мамка му! Хвърлих телефона на леглото и скочих от леглото.

- Какво има? - Ванеса ме попита разтревожено.

- Ставай и се оправяй, баща ти ни чака. Важно е.

- Ама, какво е станало?

- Киро е жив. Зайо, моля те, просто ставай и се оправяй, за да не ни чака баща ти повече. И бе това е достатъчно бесен.

...

- Хайде, бе колко трябва да ви чакам? Знаеш ли изобщо какво означава "веднага"? - чичо ни насоли веднага щом влязохме.

- В Младост беше някво страшно мазало. Двама неграмотници се бяха ударили. - въздъхнах и с Ванеса седнахме на дивана, където бяха всички. - Казвай сега какво се случи? Къде го видя?

- Дойде в холдинга заредно с някво келеме, сигурно му е син. Искаше да строим заедно.

Това не беше добре. Киро трява да има някаква изгода от всичко това. Той не вървеше просто ей така да предлага на някого да работят заедно. Дано само чичо да му беше отказал.

- Ти отказа нали?

- Разбира се, че да. Да не съм идиот? - леля го ръгна с лакът в корема в знак да се държи по-добре, но чичо ни приемаше ни предаваше.

- Добре. Какво правим от тук нататък? - Алекс взе участие. Това беше добър въпрос.

- Обичайното. Засилваме охраната над сестра ти, майка ти и баба ти. Въпреки, че дойде с добри намерения ми се стори съмнителен и безопастността им е нещо, което не искам и няма да рискувам. Юроше, ти си неотлъчно до Неса, чу ли? Не искам дори и за секунда да се отделяш от нея. - кимнах в съгласие. Това дори и да не ми го беше казвал пак щях да го направя.

- А, ти млада госпожице. - обърна се към дъщеря си и Неса вдигна ръце във въздуха. - Само да съм чул, че си хукнала на някъде без да кажеш на Юрош или на някой от охраната ти просто си нямаш и на идея какво ще ти се случи. Ясно ли е?

- Ай, ай, капитане! - направи моряшкия поздрав и аз и леля се засмяхме докато чичо се намръщи, а пък Ачо остана неотрален.

- Ванеса! Напълно сериозен съм!

- Живнете малко, де. Мамо, давай да ядем!