*Ванеса*

Да се събудя отново в обятията на Юрош след всичко беше божествено. Отворих бавно очи и плъзнах поглед по него. По челото си имаше бръчки, очите му бяха здраво стиснати, а ръцете му не ме пускаха...сякаш дори и на сън го беше страх някой да не ми посегне или да ме вземе от него.

Събитията от вчера ме разтърсиха, това не беше тайна за никого и имах странната нужда да не се отделям от него въпреки че ми се искаше да му тегля още един бой, че не ми каза по-рано за всичко. Но стореното бе сторено, Емануел вече го нямаше, а тате знаеше за нас и беше пожалил Юрош. Не мисля, че имаше повече за какво да се притеснявам. Юрош се размърда леко, но не даде никакви сигнали че се събужда, а на мен вече ми се ставаше. Омръзна ми да лежа, а и бях гладна. Дали мама ни беше направила закуска? Яяя, да ѝ пиша.

С огромни усилия се добрах до телефона си, който беше на нощното ми шкафче но не го бях пипала изобщо и все още беше изключен.

Веднъж щом го включих видях всичките пропуснати обаждания и съобщения, с които бях буквално зарината. Писах на мама дали е станала и отговорът ѝ дойде почти мигновено и гласеше „С баща ти станахме отдавна и ви правим закуска. Хайде, излюпвайте се вече, че това се яде топло.

Да, то е толквова лесно...

„Щях, ако Юрош ме пусне" беше моят отговор и заключих телефона си.

Е, чудесно...ако заради него изпуснех закуската нямаше да му го простя.

-    Бебе? – прошепнах, ама нищо. А-а! Въздъхнах отегчено и примигах няколко пъти, поклащайки глава. – Юроше? – пак нищо. Оффф! Хванах го за ръцете и се опитах да отхлабя хватката му, ама това нещо беше като капан за мечки Най-накрая обаче успях и се измъкнах преди да щракне отново. Нали знаете в детските как винаги капаните трептяха заплашително преди да щракнат? Е, при този павиан беше същото. Взех телефона си и се запътих надолу, като дори не сложих и възглавница на мое място. Да се оправя.

Слизах надолу малко на тръни, защото ме беше страх невинните ми детски очи да не станат свидетел на нещо, което би ме белязало за цял живот за не знам кой си път. За мое щастие кухнята беше открита и това не им даваше такава свобода и мама и тате единствено пушеха и пиеха кафе.

-    Добро утро! – поздравих ги.

-    Добро утро, слънчице! – мама и тате ме поздравиха в синхрон и имаха широки усмивки.

-    Как спа? – мама ме попита преди да отсърба от кафето си.

-    Амии, добре. Има ли и за мен кафе? – попитах прозявайки се.

- Ако си направиш. - мама отвърна и загаси цигарата си.

-    Сега ще ти направя. – тате стана и отиде до машината. Ето, защо казвах че тати беше по-добър. Взе любимата ми чаша, която беше с моята зодия и ми пусна едно дълго кафе. Загубих бройката лъжиците захар, които сложи и извади бутилката с мляко от хладилника и ми наля почти до горе.

-    Заповядай, Неси-принцеси.

-    Благодаря, тати. – ухилих се широко като малко дете щом чух прякора си и го целунах по бузата преди да отпия от чашата и понеже беше пълна почти до горе имах мустачки. Мама и тате ми се засмяха, но аз им се намръщих. Обичах да се държа като малко дете. Което ми напомня...

-    Какво има за закуска? Гладна съм. Ще умра, ако не ям в следващите няколко минути!

-    Юфката още не е готова. Преди малко я проверих.

-    Ами, провери я пак. Може пък вече да е готова, ама докато си седиш и си пушиш цигарката ниие няма от къде да знаем. И тате е гладен, и Ачи и Юрош също. Ти какво искаш да ни умориш от глад ли.

-    Охх, Ванесищеее....- мама поклати глава и се изправи.

-    Тати ме обича повече от теб. Той никога не ми е казвал така.

Не ми отговори нищо, а просто отвори фурната и от нея ме лъхна божественото ухание на юфката. Ох, майкооо! Подръпна тавата и я огледа старателно преди да я извади от фурната. Най-накрая! Ама, то това беше много малко...нещо не ми излизаха сметките как една тава щеше да стигне на пет човека.

-    То това няма да ни стигне.

-    Два пакета съм сложила, не виждаш ли че това е голямата тава?

-    Много ти гледам аз размера на тавите ти.

-    Пак си се разлигавила.

-    Не я слушай, тати. Майка ти е яхнала метлата. – тате ми подшушна и аз поклатих глава отчаяно. То тя мама кога беше слизала от нея избощо...

-    Калояне! – мама се обърна и ни изгледа на въпреки през рамото си докато тършуваше из шкафовете за чинии.

-    Ето, казах ли ти?

-    Лелее, какъв ще ти забия след малко...

-    Не се карай на горкия човечец!

-    А, ти приказката за Непослушната Ванеса искаш ли да ти разкажа?

О-оу! Тази приказка беше всичко друго, но не и приказка. Заради нея години наред страдах от психозата да не би мама наистина да ме изостави. Знам, че бях някаква долна адова гад, ама чак пък толкова...Тази приказва ме беляза за цял живот напред.

- Хайде, стига сте се джафкали. Сутрин е, по дяволите. – тате сложи край на каквото и да беше това. Всъщност, то това си беше съвсем нормално за нас.

-    Ти точно не се обаждай, защото ти го започна. – мама му се озъби. Тате тръгна да ѝ отговаря, но мама беше по-бърза и го прекъсна. – Шът, не се обаждай. – погледна го с онзи гадния поглед и тате веднага млъкна. Не е честно, въртеше го на малкият си пръст. Исках и аз така с Юрош, ама нее...той трябваше за всяка една дума да ми опонира. Въпреки чеее...ако започнех да му прилагам техниките на мама...Хммм. Това беше идея, страшно добра идея. Ооо, скъпи, внимавай че спокойствието ти е напът да свърши.

И като говорехме за вълка...Юрош се довлече в кухнята, все още спящ и посинен. Сложих отново картофи, обаче не бяха помогнали много-много. Щом мама го видя хвърли и ръкавици и всичко и дотърча при него.

- Божичко! Какво ти се е случило?- инспектираше го внимателно, а той се извръщаше. - Юроше!

- Лельо, нищо ми няма. - опита се да я увери, но мама не му се върза. - Лельо, моля те...искам да си направя кафе.

- Стой, аз ще ти направя, ти отивай да седнеш. Сега ще ти и сервирам.

Моляяяяя?!

- Ако не знаеш и аз съм ти дете. - изгледах я сърдито, а Юрош просто седна до мен и ме целуна по челото, но аз не реагирах. Не беше честно това, никак даже.

- Зайо?

- Стой, извинявай...Добро утро! - за най-голямо съжаление на тате го целунах по устните. Беше просто леко докосване, но беше достатъчно че тате да изръмжи и Юрош веднага да се отдръпне. Бъзльо. Отдръпнах се и аз от него и се облегнах пак на стола.

- Мамоо, хайде слагай ни да ядем.

- Чакаме брат ти.

- Абе, чакаме пет братя. Хайде, че всички сме гладни.

- Знаеш правилата. Хайде, отивай да будиш брат ти.

- Оффф. - изправих се с досада и излязох от кухнята. Така и така съм станала, поне да отида да се облека. Запътих се първо към стаята ми и бутнах вратата, понеже ме мързеше да я затворя напълно. Съблякох горнището на пижамата си и в точно същото време Юрош влезе в стаята все едно си беше вкъщи.

- Какво? - закрих се.

- Нищо. - сви рамене и аз вирнах вежда. Окей, нещо се случваше тук. Постави ръце на ханша ми и ме притегли по-близо до него. - Днес не съм те целунал за "Добро утро".

- Е, целуни ме де. - засмях се, гледайки го право в черните очи, в които сега бяха лумнали огньове. - Само внимавай тати да не те види, защото ще ти тегли още един бой.

- Не говори сега за баща ти, ако обичаш.

- За онзи същият баща, който е само на етаж под нас и може да те премаже от бой?

- Същият. Искам само една целувка за "Добро утро".

- Целувай на воля в такъв случай. - подсмихнах се.

- После. Сега ще трява да се задоволя само с една малка целувка.

- Ами, давай. - той пое лицето ми в шепите си и се приближи. Сля устните ни и не губи време в нищо. Езикът му се подаде навън и погали долната ми устна, а аз веднага го пуснах вътре. Едната му ръка се премести до тила ми, а другата чак до ханша ми. Нежна въздишка се изтръгна от мен, но той я погълна когато започна да движи ръце по мен. Увличхаме се, мамка му! Ужасно много при това...но беше толкова хубаво. Ужасно много хубаво. Сякаш целувките му ме караха да забравя за всичко, сетивата ми усещаха само него и бяха блухи за всичко друго, което се случваше около нас. Не можех да го опиша. Не можех и да го разбера, но знам само, че беше така. Не чувах нищо освен накъсаното му дишане, не помирисвах нищо друго освен прекрасният му мъжки аромат, не усещах нищо друго освен него.

- Какво се случва тука?! - гласът на брат ми беше това, което ни раздели. Отдръпнахме се един от дру по едно и също време и и двамата го погледнахме. Ачо стоеше на вратата и да кажа, че беше бесен щеше да бъде огромно недоразумение. Беше не бесен, ами следващото. Още малко щеше да почервенее и да се подуе преди от ушите му да излезе пушек.

- Ачо..

- Искам някой веднага да ми каже какво се случва, защото ще полудея!

- Заедно сме. - Юрош шокира и двама ни, като го изтърси и застана пред мен, скривайки ме напълно от полезрението му.

- Какво?!

- Чу ме. Аз и сестра ти сме заедно. - О, мамка му имах нужда от подкреление. Това хич нямаше да е красиво и някой трябваше да ми помогне да спра всичко това. - Обичаме се.

- Това е някакъв ташак, нали? Няма как да си сериозен.

- Напълно сериозен съм.

- Значи искаш да ми кажеш, че ти..- млъкна и си пое въздух. О-оу! Това не беше на добре - Спиш със сестра ми? СПИШ СЪС СЕСТРА МИ?! - Адът се освободи щом Ачо му се нахвърли.

- Алекс, не! - писъкът ми отекна из стаята и в същият момент Юрош хвана летящият към лицето му юмрук.

- Снощи си изядох боя и повярвай ми, братле хич не съм в настроение за втори.

- Малко ти е било, копеле! Малко! - втори юмрук полетя към него, но този път не успя да го блокира и това го вбеси. Присви очи, а юмруците му се свиха и той пристъпи крачка напред. Не, мамка му, не! Настана калабълък. Юмруците и псувните летяха, а на мен ми идеше да заплача от безсилие. Трябваше да направя нещо. Но какво? Ако застанех между тях най-много да вземеха да ме фраснеха.

- Какво се случва тук?!

- Алекс, Юрош, спрете веднага! - мама и тате се улетяха в стаята.

- Ванеса ела тук! - тате кресна щом видя колко близо стоях до тях при това почти гола. Изтичах покорно при тях и тате сложи пръсти в устата си и свирна.

- Спрете веднага, тъпаци такива! Плашите Ванеса! - щом тате спомена името ми Юрош веднага застина, но Алекс използва това моментно разсейване, за да го изрита в корема. О, мамицата му! Юрош едва не изкрещя от болка, но се стовари на колене на земята. Коремът му беше от снощи в окаяно състояние. Изтичах при него без да се замислям и коленичих.

- Хайде сега някой от вас двамата смотаняци да ми обясни какво се случва преди да съм откачил!

- Шибаняка спи с дъщеря ти, ей това се случва! - Алекс изплю, а аз присвих очи към него докато прегръщах Юрош.

- Знам, че са заедно.

- Всички знаем. - мама допълни.

- И вие сте окей с това?! - възкликна.

- Знаеш ли какво, братле? - Юрош надигна поглед. - Писна ми. Писна ми да се чувствам виновен за чувствата ми. Обичам я, винаги съм я обичал и нито ти, нито който и да било друг можете да промените това. Да, сетра ти е, да ти си мой най-добър приятел. Да, знам че сме израснали заедно. Знам всичко това, но не мога спра да я обичам.

- Защо да не сме? Юрош е най-хубавото, което може да се случи на сестра ти и същото се отнася и за нея. - мама отвърна в негова защита.

- Сериозно ли? - Ачо се изсмя подигравателно. - Мамо, нямаш си и на идея скъпоценният ти Юрош с какво се занимава. - Не! Поклатих глава към него, молейки го с очи да не казва нито дума.

- Алекс! - тате каза предупредително през стиснати зъби.

- Какво бе, тате? Хайде, вярно ти знаеш, че се бие ама си нямаш и хал хабер за това какво друго той прави. Участва в улични гонки, ама хайде това не е нищо особено. Искаш ли да ти кажа капака на всичко? А, ти, мамо, искаш ли?

- Направи нещо. - прощепнах на Юрош и той ме изгледа сякаш бях невменяема.

- Скъпоценният ви Юрош също така се занимава и с порно. - мама остана шокирана, а тате...тате беше бесен. Повече от бесен. Погледнах към Алекс с поглед, който крещеше "Никога няма да ти го простя". Трябваше да знае границата. Имаше едни неща, които просто родителите не биваше да научават за децата си или за техните половинки и това бе точно едно от тях. - Какво искате сега? Дъщеря ви да вземе да лъсне в някое домашно порно ли какво?

- Алекс!

- Юроше, вярно ли е това? - тате попита хапливо.

- Спря с това още преди да се съберем. Тате, кълна се, не те лъ-

- Никога не бих направил подобно нещо с нея. - Юрош вдигна поглед отново от земята. Все още бяхме във същата поза на земята. - Тя е моя, само моя и никой не заслужава да я вижда по този начин. Щом мислите, че наистина бих направил подобно нещо значи не ме познавате изобщо. - изправи се на едно коляно преди да се изправи сякаш едвам-едвам и излезе от стаята без да каже нищо повече. Тръгнах след него без да им кажа нищо, а само изгледах злобно Алекс и влязох в стаята му понеже го видях да влиза там. Беше с обърнат към мен гръб и гнева и безпокойството струяха от него, като някакъв вид аура. Ужасна аура. И най-гадното? Не можех да направя нищо, за да му помогна. За всичко беше виновен Алекс.

- Не се и опитвай, няма да се извинявам на брат ти.

- Да съм казала нещо подобно?

- Да ти кажа ли аз какво знам? - приближих се към него и поставих ръце на раменете му. - Знам, че те обичам. Знам и че ти ме обичаш, но най-вече знам че назависими от всичко ние никога няма да се откажем един от друг.

- Аз те обичам и няма да се откажа от теб... - постави ръце на ханша ми и се наведе, за да ме целуне нежно по челото, носа и накрая устните.

- Искаш ли да слизаме долу за закуска? И после можем да някъде, ако не ти се седи повече тук.

- Не, спокойно. Виж си се с вашите и без това последно време не си ги виждала. Ще изтърпя Алекс, но започне ли отново няма да пестя юмруци, да знаеш. Наистина мислех всичко онова, което казах. Омръзна ми, Ванеса. Омръзна ми да ни карат да се чувстваме виновни, не е като да имаме някаква роднинска връзка или да съм повече от десет години по-голям от теб. Дори не сме израстанали с мисълта, че сме брат и сестра. Още от малка знаеш истината, също и Алекс.

- Знам, че го мислеше. - този път бях аз тази, която го целуна. - Хайде. - хванах го за ръката и го изведох от стаята.

...

- Мамо, стана авария! - развиках се докато тършувах из чантата си. Не, не,не! Мамка ти, трябва да си тук. Трябва да си тук!

- Какво има? - мама дотърча веднага.

- Няма ми хапчетата, а трябва да пия вече. - хвърлих чантата ми на дивана и седнах на него и прокарах ръка през косата си.

- Как така ги няма?

- Ей, така мамо. Няма ги.

- Вчера къде ги остави след като пи.

- Там е проблемът, не помня да съм пила а и не съм си отбелязала никъде. - показах ѝ календара на телефона ми, където си отбелязвах цикъла и приема на хапчетата. Да си призная не се шашвах за това, че съм пропуснала едно хапче, колкото за това че ги нямаше никъде.

- Ела с мен.

- Ама..

- Мисля, че имам нещо предвид. Просто ела. - изгледа ме строго и аз се изправих. Последвах я до горе и седнах на леглото ѝ. Мама отвори нощното си шкафче и извади чисто нова опаковка от хапчетата, които и двете с нея пиехме. - Взимай я и внимавай вече. Не ги пиеш от вчера, не си малка.

- Мислиш ли, че с тази дандания вчера ми остана време да пия хапче?

- Ванеса, това си е твоят организъм. Освен теб няма кой друг да се грижи за него.

- Мамо, знам това но си нямаш и на представа какво се случваше вкъщи през последната едва седмица. А, вчера ми беше такъв хубав ден, че просто.... - изправих се и тръгнах към банята им с тате, а мама ме последва. Отидох до мивката и отворих опаковката. Взех едно хапче и го глътнах с малко вода.

- Вчера не си правила секс нали?

- Не? - примигах насреща ѝ. Къде и кога само ми беше интересно? Не бях от тези, които правеха секс в дома на родителите си когато и те са си вкъщи. Нека не се залъгваме, първо че беше супер неуважително и второ, предпочитах да не бъда на клада заради това.

- В такъв случай днес никакъв също.

- Мамо, не мислиш ли че това е излишно? И без това хапчетата ги пия единствено, за да не правя нови кисти.

Не е сякаш мога да хвана, заради или едно пропуснато хапче...че то сигурно и с повече няма да мога.

- Не го ли минахме вече това? Имаш шанс, Ванеса, макар и малък пак го имаш. Просто не се отказвай.

Да не се отказвам. Да бъда оптимист. Това бяха неща, които слушах от две години насам и честно казано вече ми беше писнало. Това не променяше нищо, защото колкото и да си казвах "Ще стане, ще стане" щях просто да се самозалъгвам и да правя нещата по-зле.

Отдавна бях свикнала да живея с тази мисъл, не беше нищо ново за мен.

- Мамо, бях на седемнадесет когато приех този факт, твой ред е да приемеш че от мен внуци едва ли ще видите с тате.