*Юрош*

- Ванеса?! – възкликнах, въпреки че беше глупаво защото тя не можеше да ме чуе. Мамка му, мамка, му! Това беше! Извратен кучи син! Знаех си, че има шибана уловка!

Ударих спирачките напълно и дръпнах ръчната без да ме интересува дали ще има време да спре и тя. Трябваше да я измъкна от тук.

Излязох от колата и отворих вратата на нейната. Подадох ѝ ръка и я измъкнах от колата, а тя хлипаше ли хлипаше. Не разбрах кога и моите собствени сълзи потекоха от очите ми.

- Какво стана? Добре ли си? Бебе, моля те кажи ми, че си добре. Не ти направиха нищо нали? Ванеса, моля те кажи нещо.

- Просто ме измъкни от тук. Юрош, моля те. – изхлипа.

- Ще ни измъкна от тук и ще го накарам да си плати, за това което ти причини. Имаш думата ми, Ванеса. Обичам те, толкова много те обичам! Ще оправя всичко, любима моя. Ще оправя всичко, кълна се. – наведох се и слях устните ни. Знаех, че ситуацията не бе от най-подходящите и нямахме цялото време на света, но трябва да я усетя. Трябваше да знам, че тя наистина е в ръцете и най-важното, мислех че тази целувка щеше да подкрепи думите ми. Тя смачка якето ми в шепичката си и ми отвърна със същата мощ. Чувствата които и двамата влагахме бяха като удар в слабините. Устните ѝ бях солени от сълзите, но дори и сега и двамата не можехме да ги сдържаме и се търкулваха една след друга по бузите ни. Тя беше добре и беше в ръцете ми. Това ми беше най-важно.

- Хайде. – отдръпнах се от устните ѝ и без изобщо да се замислям я хванах за ръката и я поведох към колата ми. Отворих ѝ пасажерската врата и ѝ помогнах да се качи преди и аз самият да се кача. Облегнах глава на кормилото. Какво се случваше, мамка му? Главата ми беше каша. Вече нямах представа за нищо. – Знаеше за това нали?

- Знаех. Той ми каза, но и дочух част от разговора му с един от доверениците му...Киро май се казваше. Ставало дума за някакво отмъщение, но не разбрах към кого, а ние сме били просто пионки.

Каза нещо подобно и по телефона, но мамка му, в това нямаше никаква логика! За какво сме му ние на него?

- А какво ти каза?

- Че, ако ти позволя да биеш ще ни пусне и двамата невредими, но не трябва да махам маската докато не стигнем финала.

О, мамицата му! Не си сдържах нервите и ударих с юмрук по кормилото. Не мога да повярвам...мамка му, бях на път да я убия собственоръчно. Боже, ами ако погледите ни не се бяха срещнали? Ако тя не беше махнала маската? Не, не! Не мога да мисля за това. Тресях се от гняв. Това копеле щеше да си плати!

- Сложи си колана! – казах мрачно и бях изключително благодарен, когато тя го направи без да задава излишни въпроси. Включих на скорост и обърнах колата, давайки мръсна газ надолу по каменистия път. Умът ми бе замъглен от жаждата за мъст. Пред очите си виждах единствено сцени, в които го очиствах поне по пет различни начина. Никога не бях желал смъртта на някого, не бях такъв човек. Бях възпитан и от нашите и от леля и чичо да вярвам в доброто, но щях да извърша услуга на целият свят ако просто му видех сметката. Приближавахме ги. Знаех това, заради тупордията която се чуваше. Чуваше се музика, също и псувни, а когато стигнах при тях сякаш кракът ми сам стъпи със всичка сила върху спирачка и с това привлякох вниманието на всички върху нас. Но това, което ме изненада най-много бе факта, че чичо също бе тук. Двойно мамка му!

- Тате е тук. Юрош, защото татко е тук? – Ванеса започваше да се паникьосва до мен.

- Хей, хей, хей, успокой се. – взех лицето ѝ в шепи и я накарах да ме погледне. -  Ванеса, моля те успокой се, Зайо. Всичко е наред. Аз ще изляза, а ти стой тук, окей? Обещай ми, че каквото и да става няма да излизаш от колата. Чу ли?

- Аз...аз...аз.

- Обещай ми! – казах по твърдо и това я сепна.

- Обе-обещавам.

- Обичам те, зайо.

- И аз теб. – и двамата се въздържахме от това да се целунем, но аз я дарих с една тясна усмивка и слязох от колата след като дръпнах ръчната.

- Юроше? – чичо възкликна. Стрелнах му един кратък настървен поглед, но веднага го преместих към Емануел който щом ме видя се усмихна болно и заръкопляска бавно. Шибан извятеняк!

- Ти! – пресегнах се и извадих пистолета си, насочвайки го към него. – Ще си платиш за всичко, което ѝ причини, копеле болно токова! Ще си платиш за всичко!

- Някой ще ми обясни ли какво става тук? Защо дъщеря ми беше при този палячо и какво общо имаш ти с него, по дяволите? Започвам да губя търпение вече.

- После ще говорим, чичо. Първо имам да си кажа няколко думи с Емануел. – махнах предпазителя.

- Не бързай толкова, Орле. Киро. – кимна с глава на някой зад мен.

- Махни си ръцете от мен, копеле такова! – Ванеса изписка и се обърнах моменталически. Това ме накара да се разконцентрирам и Емануел успя да ме удари в корема. По дяволите, това заболя.

- Ако съм на твое място бих си махнал ръцете от дъщеря ми на секундата. – чичо вече беше с насочено оръжие към него, както и Психото и всички други. Ванеса буйстваше в ръцете му, а копелето бе опряло пистолет в главата ѝ като я ползваше и като щит.

- Мръднете ли и е мъртва!

Чичо изпсува под нос, а аз обмислях всяка една възможност. Не можех да стрелям

- Май си в неизгодна позиция, а, Илиев? – Емануел се изсмя. – Знаеш ли? Чакам този момент още от двайсет и една години насам. Едва ли ме помниш. Всъщност, няма как....тогава бях просто тийейджър... - пристъпи крачка към него и извади пистолета си. – Онзи ден, не Жорж трябваше да умре, а ти.

Не отделях очи от Ванеса. Изолирах всичко друго около мен, а тя ме гледаше уплашено и ме молеше за помощ с очите си. Тропнах леко с крак и тя проследи движението ми. Умницата ми. Това беше единственият ѝ шанс. Отмести поглед от мен и в следващият момент заби токчето на ботуша право в крака му. Шибанякът изсъска и я пусна достатъчно, че Неса да го ръгне в корема с лакът с всичка сила и да се дръпне на страна, откривайки го. Действах бързо и смело. Натиснах спусъка и го уцелих в рамото, а от там насетне настана суматоха.

- Петре, заведи Ванеса вкъщи, веднага! – чичо изкрещя.

...

- Искаш ли да ми кажеш какво се случва?

Вече нямаше отърване. Бяхме останали само аз и чичо насред нищото след като с момчета бяхме натоварили и последният труп. – Чий кур диреше ти при тази отрепка? Осъзнаваш ли, че с това рискува не само твоят, но и нейният живот?

Мълчах. Нямаше какво да му кажа. Беше прав да ми вика, беше прав да е ядосан.

- Юроше, не ми мълчи! Искам да знам какво ти правеше при него и още повече защо си беше докопал ръцете на дъщеря ми! За това ли телефоните и на двама ви бяха изключени? Затова ли намериха колата ѝ по средата на Младост? Говори момче, защото изкопча ли информацията сам ще бъде много по-зле!

- Направи го, защото...защото спрях да работя за него.

- Да работиш за него? - чичо повтори.

- Аз...състезавах се, но исках да спра, но той не ми позволяваше. Започна да ме заплашва, в последствие....впоследствие започна да ни следи с Ванеса.

- Да ви следи? Вас двамата? Заедно? И защо? - присви очи и преглътнах.  О, мамицата му!

- Защото...защото сме заедно. Излизаме.