*Юрош*

Аз съм най-големият глупак на света. Мамка му, мамка му, мамка му!

Не съм с всичкият си, мамка му! Как можах?

Опитвах се да се свържа с нея с часове, но или ми затваряше или направо не ме и отразяваше докато накрая не можех да осъществя какъвто и да било контакт с нея, а най-лошото...започваше да се стъмва и си нямах и на представа къде. Веднага след разговора ни отидох до университета ѝ, но без успех нямаше я никъде и вдигнах охраната ѝ във въздуха, за това че я бяха изтървали от поглед. Обадих се на Хриси, обадих се дори и на близнаците, но нея я нямаше. През цялото време се молех тя да е добре и да не е била сериозна за това, което каза защото мамка му, нямаше да понеса противното Проверих вкъщи, но и там я нямаше. А, апартамента...беше си взела всичко. Беше ми оставила и ключа на масата. По дяволите!

Защо бях такъв глупак? Сам съм си виновен. Не трябваше да ѝ говоря така, не трябваше изобщо да се държа така с нея, но по дяволите опитвах се да я предпазя, а скандалите изобщо не влизаха в плановете ми. А, сега? Нямах си и на идея къде е или какво прави. Ами, ако Емануел ѝ беше направил нещо? Да му се невиди, трябваше да говоря с чичо. И трябваше да го направя веднага.

- Хайде бе, хайде, бе, караай! – натиснах клаксона. Този пред мен хем изобщо не си даваше зор да кара хем беше в крайна лява лента и ми идеше да го залепя за мантинелата, защото на всичко отгоре и беше смотаняк, който не ми даваше да го изпреваря и ме засичаше постоянно. Кой му даде книжка на този имбецил?

Телефонът ми иззвъня и когато видях името и номера се ококорих. Слава Богу! Плъзнах зелената слушалка моменталически.

-    Зайо, къде си? Цял ден те търся, моля те, кажи ми че си добре.

-    Зайо Байо в момента е при Кумчо Вълчо. Нещо да му предам? – самодоволен мъжки глас избуботи в слушалката и кръвта ми се смразил. Не, не, не, мамка му, не!

-    Емануеле, кълна се само и косъм да падне от главата ѝ, ще те убия! Ще те убия и ако трябва ще те излежа, но не я докосвай, чудовище такова. Тя няма вина.

-    Така е, няма, но пък е ключа е нещо, което желая от години насам.

-    Тя къде е? Искам да говоря с нея, трябва да знам, че е добре.

-    В момента малко не може да говори, заета е да прави тръби.

Юроше, спокойно! Трябва да си спокоен, за да я намериш. Спокойствието е ключа към – Какво ти спокойствие, бре? Ще се успокоя, когато жена ми е до мен и се уверя че е невредима.

-    Къде си, копеле такова? Кажи ми къде си и ще дойда, но по дяволите не я докосвай. Тя не е виновна!

-    Знам, но пък е толкова красива. Тези нейни кафяви очи...този уплашен поглед, възбуждат ме...

Откачам. Откачааам! Трябваше да отбия някъде, защото иначе щях да се блъсна в някоя кола. Отбих в първата уличка, която видях и се опитах да си поема дълбоко въздух.

-    Емануеле, моля те. Ще направя каквото искаш, само не я докосвай. Остави я на мира, тя няма никаква вина. – бях на ръба на отчаянието. Бях и готов да срина целият град, за да я спася. Бях готов да убия всички дръзнал да ѝ стори нещо.

-    Всичко, а? – от развеселената нотка в глас му ми се догаждаше. Добре. В такъв случай имаш половин час да стигнеш до Герман. Перкаш само по околовръстното и завиваш във втората в дясно. Ще го видиш. Веднага след Панчарево е. Чакаме те на мостчето, ще ни видиш. И Юроше, в твой интерес е да дойдеш сам.

...

Никога през живота си не съм си представял, че в ръката си ще държа пистолет, че ще бъда готов да отнема нечий живот ако се наложи. Но за Ванеса...за нея бих минал дори и през Деветте кръга на Ада, при това колкото пъти се наложи. Щях да го лежа ако се наложи, но щях да го убия това копеле.

Отдавна бях научил, че в този живот няма място за скрупули, но тогава...при това до преди няколко дни мисълта аз да се разхождам със заредено оръжие в панталоните ми се струваше далечна. Но, ето че се случи. Ето, че вече пистолетът се беше превърнал в неизменима част от мен и дори спях с него под възглавницата. Бях параноичен, но кой може да ме вини като се има и на предвид, че най-големите ми страхове се сбъднаха.

Намерих мястото с лекота. На едно мостче близо до един голям орех и една поляна бяха наспряли няколко коли. Изгасих двигателя, но оставих фаровете светещи и излязох от колата по-бързо и от светкавица.

-    Къде е тя?

-    Шшшшш, спокойно, пази тишина ще събудиш хората. – сложи пръст върху устните си. Болно копеле!

-    Емануеле, не си играй игрички с мен, а ми кажи къде е. – изръмжах.

-    Кротко! – един от главатарите му, онзи който ме държеше ме ръгна с дулото на пистолета си с бедрото. Да ти го начукам!

-    Каза, че ще направиш всичко, нали така? – не пропуснах дяволитата искрица, която проблясна в окото му. Мамицата му, това не вещаеше нищо добро.

-    Да.

-    В такъв случай имаме една леека задача за теб. Не е нищо сериозно, а просто едно леко състезание, в което ако победиш печелиш свободата ѝ и аз повече никога няма да ви безпокоя. – отвърна просто и сви рамене. Сините му малки очи блещукаха палаво.

Тук ставаше нещо. Не можеше да е толкова просто. Трябваше да има някаква уловка.

-    Каква е уловката? – изстрелях и той се засмя.

-    Знаеш ли, Юрош едно нещо винаги съм харесвал в теб и то е, че загряваш доста бързо. Разбира се, че има уловка, но не мисля че тя ще те притесни, все пак си тук за да измъкнеш момичето си.

-    Просто ми кажи каква е тя, мамка му!

-    Победиш ли, опонента ти умира.

-    Добре.

-    Добре?

-    Добре. – кимнах. Не ме интересуваше нищо друго освен това тя да е добре. Ще сваля, който и да стига само да я измъкна от тук невредима.

-    Много добре тогава. – садистична усмивка изгря на устните му. – Момчета, по колите. Имаме състезание за гледане.

Всеки се качи по колите, а аз бях най-отзад и карах по тях. Минахме някакви паркинги с камиони и се изкачвахме нагоре по един тесен, прашен планински път, а това хич не ми харесваше. Първо, че бяхме в гъза на географията ами и пътят беше стръмен и тесен. Спряхме някъде по средата. Емануел слезе от колата си и заедно с него слезе още някой. Не можах да разбера кой е защото носеше маска и беше забил поглед в земята, но ми приличаше на жена. Жена? Сериозно, жена? Щях да се състезавам с жена? Е, и по-странни неща ми се бяха случвали.

Копелето ми направи знак да изляза от колата и го направих, но без да гася двигателя. Нямаше смисъл, за това само дръпнах ръчната като преди това изключих от скорост.

-    Виждаш ли този път? – сочеше пътя пред нас. – Карате само направо докато не стигнете манастира. Там обръщате и обратно тук. Въпроси? Нещо не ясно? Да обясня пак като на бавно-развиващи? – мълчание от двете страни. – Не? Добре тогава. Какви сте ми само послушни, мамини златни. – чудя се как само още малко не ни беше ощипал за бузите. Болно копеле. – Хайде тогава по колите. – плесна с ръце. – Живо, живо нямам цяла вечер. – свих юмруци и стиснах зъби, въздържайки се да не го напсувам или да му изкривя и без това противната физиономия. Не бях в позиция да го правя....все още и затова просто се качих в колата си и наблюдавах как той буквално натика момичето вътре предполагам в нейнатa Honda. Направи ни знам да се изравним на стартовата позиция и щом колите ни застанаха една до друга н можех да се въздържа да не я огледам. Беше стиснала волана здраво с две ръце, а от нея струеше напрежение. Коя беше тя? И тя ли беше просто невинна пионка в ръцете на Емануел или пък работеше рамо до рамо с него?

-    Готови...на старта....- и двете коли форсираха, а аз едвам удържах черният звяр. – Старт! – само това и чакахме. Сякаш като по команда, като на куче казали му дръж освободих леко съединителя и потеглих с бясна скорост. Honda-та отначало вървеше рамо до рамо с мен, но някъде по пътя я изоставих. Днес нямаше да загубя. Щях да направя всичко възможно, за да измъкна момичето си от тук.

Honda-та отново ме настигна и се препотих. Мамка му! Натиснах газта още повече, не отделяйки очи от огледалото за обратно виждане. Откажи се мамка му, откажи се! Трябваше да бия!

Изкачвахме се все по-нагоре в планината и не виждах нищо повече от шубраци. Нямаше никакво осветление и се молех някой да не вземе да ми изскочи, защото тогава горях. Емануел не беше с всичкият си да избере подобно място, но като го знам какъв е при всички положения го беше избрал нарочно. Този път със сигурност бе отнел животите на поне няколко човека. Нямаше как да ме убедите в противното.

Отново погледнах в огледалото за обратно виждане и този път момичето вдигна очите си към мен и ме погледна. Очаквах да видя някой настървен за победа поглед. Очаквах да видя всичко друго, но не и това, не и плувналите ѝ в сълзи очи. Тя намали и несъзнателно аз правех същото, все още не отделяйки очи от огледалото. И в един момент тя просто махна маската и щом го направи кръвта ми се смрази. Не! Не! Не, не, не и не! Това не можеше да е истина!