https://youtu.be/U81YMzPTx3o

*Юрош*

- Дами и господа, в червеният ъгъл висок цели сто осемдест и пет сантиметра, тежащ осемдесет килограма, моля посрещнете Касапина!

Чуха се многобройните овации на привържениците на Касапина, който беше външен но явно беше добър. – А, сега в синият ъгъл. Висок цели метър деветдест и осем и тежащ сто и осем килограма, моля посрещнете сръбското чудо на Дупката "Орелаа"! – реферът изкрещя името ми в микрофона и цялата зала се разтресе в бурни аплодисменти. Пристъпих извън ъгъла си и чукнах юмруци.

- Знаете правилата, момчета. Може да не сме професионални, но без мръсни номера. Играем честно с три рунда, който е на земята за повече от десет секунди губи.

С опонента ми чукнахме юмруци и се отдалечихме един от друг няколко крачки.

- Едно, двее, три и започваме! – реферът се махна и една тъмна мацка по бельо и боксьорски плитки обиколи ринга показвайки огромната табела с единица на нея.

- Приготви се да се разпердошина, Орле!

- Слез мало на земята, аматьорче че да не взема да те счукам като някоя пържола.

- Пожелавам ти успех в това. – изсмя се подигравателно и нападна, но веднага го избегнах и използвах момента му на откритост да стоваря един силен удар в челюстта му и веднага след това заех защитна позиция. Първа грешка: Никога, ама никога не започвай с атака. Заех обратен гард и зачаках. Не ме разбирайте погрешно, не бях привърженика само на защитата, но обожавах да залъгвам опонентите си. Особено онези младите, нахакани келеши като този тук. И техниката ми винаги работеше. Скоро той се измори и отново атакува, отново го избегнах и направих един лъжлив удар към лицето му, което той незабавно покри и остави тялото си незащитено. Възползвах се от това и забих юмрука си в слънчевия му сплит, което го накара мигновено да се привие да две и забих коляно в брадичката му. Главата му отлитна назад и той изплю кръв. Но това не трая дълго. Избърса устата си и ме погледна настървено. Отново атакува, но този път не му дадох изобщо такава възможност. Един прав десен му отне, за да му залитне главата в посока удара и да изплюе предните си зъби. Не му давах почивка. Последва един яростен Хуук в корема му и той и той отлитна няколко крачки назад. След това последва и един Раундхаус ритник в ребрата и той беше по гръб на земята.

...

- Мамка му! – стонът, който излезе от устните ми беше фалшив..Пръстите, устните, които в момента се плъзгаха по мен не ме караха да изпитам абсолютно нищо. Като всеки друг път.

- Изправи се! – изръмжах и изправих червенокоската обратно на крака. Бутнах я по гръб на дивана и правех всичко възможно да не я гледам в очите. Никога не ги гледах в очите или пък ги целувах. Беше като писано правило: чукаш, снимаш, изпращаш.

Настаних се между краката ѝ  и проникнах в нея. Очите ми се затвориха сякаш от само-себе си и в главата ми изплува нейният образ. Кестенявата ѝ коса беше разпиляна върху възглавницата ми, меките ѝ кафяви очи се взираха в мен и в тях виждах абсолютно всичко, което исках да виждам. Плътните ѝ устни бяха разтворени и от там излизаха нежни шепоти на името ми и тихи въздишки, а когато започнах да се движа по-бързо и по-грубо те се превърнаха в силни стонове.

В главата ми тя се беше вкопчила здраво за мен, беше ме обгърнала здраво с крака, за да не избягам, а ноктите ѝ дращеха по гърба и раменете ми. Крещеше за още, шептеше в ухото ми, срещаше всеки мой тласък. Беше заровила лице в шията ми и целуваше кожата ми преди да се надигне и да слее устните ни в изгаряща целувка. Тя ухаеше на шоколад и ме пристрастяваше. Начинът по който се притискаше към мен, сладките звуци на удоволствие които поглъщах, те ме подлудяваха но като всеки друг път знаех, че не бяха реално. Бяха измислица, фантазия, толкова прекрасна фантазия. Исках тя да беше под мен, тя да ме е обгърнала с ръце и да ме притиска с краката си, за да не мърдам никъде, тя да ме гледа и да ме моли с очите си. Всичко бих дал тя да бъде на мястото на тази, чието име дори не знаех. Или дори да знаех не си бях дори и направих труда за запомня.

Стенеше. Но стоновете ѝ бяха толкова дразнещи. Нямаха нищо общо с тези на Неса или поне, тези които си представях, че бяха нейни. Във фантазиите ми неините стонове бяха нежни и гърлени, перфектна симфония от екстаз и любов, а не като тези които огласяха стаята ми - дразнещи.

Излязох от нея и се отдръпнах колкото, за да успея да я превъртя. Обърнах я по корем и отново се настаних вътре в нея бързо и грубо, като се стараех всичко да се вижда най-добре в камерата, която държах. Затворих очи и отново си я представих. Не ми отне дълго, за да извикам образа ѝ в съзнанието си и когато това стана си я представих на мястото на червенокосата. Сладкото ѝ, апетитно дупе беше вирнато във въздуха и в момента грабех него. В съзнанието ми Неса викаше името ми докато нахлувах в нея безмилостно и нейните меки и естествени коси бяха сграбчени от мен, а тя си дереше гърлото от викове и стонове.

В гърлото ми напираше едно единствено име докато се изкачвах по гребена не вълната сякаш бях сърфист. Топките ме се свиха, коремът ми се преви в болезнени спазми, а бедрата ми се разтрепериха.

- Ванеса! – гърленият звук се изтръгна от мен преди да успея да го спра и вече яхнал гребена на вълната аз се понесох по нея докато тя не ме изхвърли и не ме връхлетя с цялата си мощ. Носех се по течението и съзнанието ми се изпразни докато не беше просто една празна, черна дупка.

- Коя по дяволите е Ванеса? – раздразненият вик бе това, което ме върна обратно в реалността. Коя е тя ли? Всичко, за което мислех и мечтаех. Тя е първата ми и единствена любов. Тя е моя, дори и без да го знае. Тя е всичко. Тя е света ми. Тя е въздуха, който дишам. Всичко. Моето всичко. Но разбира се, всичко това остана само в мислите ми.

- Никоя, за която трябва да знаеш. – отвърнах раздразнено и излязох от нея. Изхлузих пълният презерватив и го завързах на път към банята и веднъж там заключих вратата и го метнах в кофата за боклук. Влязох под душа и го пуснах на най-топлата температура, защото имах нужда да усетя парещите струи по кожата си. Опрях глава на стената и ударих с юмрук.

Защо не можеше тя наистина да бъде тук? Защо трябваше да използвам всяка друга като неин заместител вместо да имам нея? Защо не можеше тя да погледне с други очи на мен? Да се случи чудо и тя да се влюби в мен? Защо трябваше да бъда наказан по този начин? Не стига, че израснах без майка си и баща си, а трябваше да изпитвам тази вечно незатихваща, несподелена любов към нея. Искаше ми се просто някой да сложи край на страданието ми. Минаха се толкова много години, а аз не спирах да я обичам. Не спирах да си фантазирам, че съм с нея когато бях с всяка друга, но не и нея. Не спирах да се надявам на чудо; че някой ден ще се появи, че може би ако има Бог той все някога ще сбъдне това мое единствено желание.

Бях жалък. Господи, бях толкова жалък, но уви никой не можеше да промени. Бях се опитвал да накарам тази любов, това неспиращо и буйно желание, този копнеж да спре но никога нищо не помагаше. Отказах се да се боря за нея, защото след последният път се уверих че тя явно няма да погледне с други очи на мен.

По дяволите, та тя ме помоли да бъда нейната първа целувка, за да не изглежда нелепо пред гаджето си тогава и аз като пълният глупак се съгласих.

А, тази целувка...макар и на мен самият тогава да ми беше за първи път и да си нямах абсолютно никаква шибана идея какво правех, се почувствах блажено. Бях усетил тези прекрасни, кадифени устни върху моите веднъж в живота си и щях да си остана с този един път до края на живота си.

Бяха се минали шест години от тогава и от тогава насам бях целунал единствено само и само, за да видя дали ще бъде същото като тази една единствена целувка, която бях споделил с нея преди толкова много години, но уви никоя не можеше да се сравнява с нея. И бях огромен глупак, за да мисля че някоя дори и близко би могла да се сравнява с нея. Ванеса беше несравнимо с нищо друго чудо на природата. Глас, като на славей. Очи като на най-наситения кехлибар, които тъмнееха щом се ядосаше и блестяха на слънцето или щом беше щастлива. Право леко вирнато носле, което тя допълнително виреше щом не беше доволна от нещо или се сърдеше. Забелязвах всичко. Забелязвах как имаше ли грах в ястието си тя махаше всяко едно зрънце едно по едно, независимо дали бяха пет или петнайсет и чичо не ни даваше да ядем докато тя не започнеше.

Знаех как обичаше кафето си – дълго и по възможност в голяма керамична чаша, за да може да я напълни догоре с мляко и слагаше захар докато лъжичката не стоеше изправена.

Знаех и това, че задължително пиеше чай от маточина преди лягане, а през деня покрай баща си пиеше чай от жасмин, който той пиеше за справяне с гнева, а това беше навик, който тя беше придобила покрай безкрайните часове които ние двамата прекарвахме в офиса му, понеже Алекс предпочиташе да бъде до майка си. Определено беше мамино синче като малък, но да си призная аз бях същият като малък. 

Обичах майка си повече от всичко на този свят и все още си спомням последният момент, в който я видях. Беше на сватбата им с татко и аз бях с тях докато не стана време да си лягам. Как ми се искаше те двамата да ме бяха закарали, или поне да бяха хванали такси и да не бъдат там, да избегнат случилото се. Или изобщо да не бе имало сватба. Тогава може би още щяха да са живи.

Майка ми беше красива булка. Не само красива булка, но и красива жена. Спомнях си я колкото и да бях малък. Още си спомням и усещането от докосването ѝ, зелените очи които ме гледаха с обожание всички път. Спомням си и татко, него нямаше как да го забравя защото го виждах всеки път щом се погледна в огледалото. Бях му удрал кожата както казваха роднини и леля и чичо. Беше трудно да израснеш без родителите си, но поне се бяха погрижили да ме отгледат свестни и добри хора. Разбира се, никой не можеше да замени майка и татко, но чичо и леля бяха най-близкото до тях което можех да имам. На ринга нарочно носех неговото име - на баща ми. Мислех, че това ще бъде един добър начин да го почета и навсякъде бях известен като Орела. Боже, та той сигурно се обръщаше в гроба от това в какво съм се превърнал.

Никой баща не би искал сина му да се занимава с незаконни боеве и гонки, а още повече да се прави на актьор във филмчета за възрастни. На майка ми сигурно ѝ се гадеше от последното, но в крайна сметка аз бях такъв какъвто съм и това беше неизменима част от мен, беше начин да запълня дупката в себе си, защото момичето което обичах, което бленувах и желаех не ме виждаше като нещо подобно и никога нямаше да спра да я обичам, дори и като побелея и се превърна в саможив старец.