*Юрош*

-         Сега продължаваме напред с Първи в сърцето от Ванеса Илиева и Денис.

Мамка му! Трябваше да преместя тази станция. Не можех да я слушам. Имаше време, в което обожавах да я слушам как пее, но вече не. Носеше ми прекалено много болка. Напомняше ми на всичко, което нямах – нея. Смених станцията и вътрешно се молех да не я пуснат и тук.

-         Сега следва Първи в сърцето на Ванес-

Майната му! Превключих на USB-то и Перспектива на SARS избуча през тубата. Не можех вече. Ванеса, та Ванеса, та Ванеса – беше навсякъде и не можех да мисля трезво. Обичах я и се радвах за успехът ѝ, но това вече ми идваше в повече. Мисълта, че беше далеч от мен както физически така и емоционално ме караше да руша, въпреки че предпочитах да бъдем на колкото се може по-голямо разстояние един от друг, защото вече беше една млада, красива жена и нищо не можеше да ме държи настрана от нея. Боже, исках я. Толкова много я исках.

Едно време, когато тя беше още дете беше много по-лесно. Единствените ми потребности бяха да бдя над нея, като приятел, като брат, но когато започна да навлиза в пубертета и бавно да се превръща в жена нещата коренно се промениха. Започнах да изпитвам чувства, които не трябваше, чувства изключително грешни. Пораждаше странен копнеж у мен и с която и да бъдех не беше същото, тялото ми не реагираше така както трябва, удоволствието не беше такова каквото трябва да бъде и все още не беше. Още си спомням деня, в който разбрах че тя е жената за мен, че тя единствената която някога ще обичам. Винаги съм я пазел от всичко, от всяка една беда още от както бяхме деца, но в този ден сякаш всичко се промени. Беше на четиринайсет, тъкмо си беше хванала първото гадже и когато ги видях да се целуват нещо в мен прищрака.

Знаех, че не бива да изпитвам такива чувства към нея при положение, че тя все още беше дете, а аз тъкмо бях навършил осемнадесет, но тогава заслепен от ревност сякаш прозрях през непрогледната мъгла и разбрах какво точно тя значеше за мен. Обичах я, бях влюбен в нея, колкото и грешно да беше. Ревнувах я. Ревнувах я зверски. Ревнувах, защото някакъв келеш я държеше в обятията си и целуваше устните, които аз бях целувал първи.

 Аз бях първата ѝ целувка и тя беше моята, макар и да знаеше. Знам, беше странно за едно седемнадесет годишно момче да не е целувало момиче до преди това, но никога не бях изпитвал тази потребност. Водех полов живот тогава, но никога не бях целувал тези с които съм, просто защото те така и не означаваха нещо повече от бързо освобождение за мен. Не, че сега означаваха....Всичките тези жени, с които съм бил не можеха дори да се сравняват с нея. Това, което изпитвах към нея бе любов в най-чистата си форма, която дори не знаех че мога да изпитвам. Исках я, копнеех за нея. Тя беше като забраненият плод, всичко те тласкаше към нея, а всяка една капка разум оспорваше това влечение. Вярно, тя беше сестра на най-добият ми приятел и дъщеря, на човека който беше единствената бащинска фигура в живота от както съм на шест, след като нашите починаха. Беше грешно, мамка му беше толкова грешно но не можех да го спра каквото и да се опитвах да направя. Опитвах се през годините, наистина се опитвах да канализирам тези чувства към някоя друга, но не се получаваше. С която и да бях виждах нея, когато чуках момичета си представях че беше тя и не веднъж се беше случвало да казвам нейното име.

Тя ме преследваше като призрак и не ми позволяваше да правя каквото и да било без да присъства в съзнанието ми. Вечер си лягах с нея в мислите си, нощем я сънувах, а сутрин се будех с отново с мисли за нея. Исках да я видя, отчаяно исках да я видя отново, но в същото време ме беше и страх, че няма да се контролирам и ще направя нещо, което ще развали така ценното ни приятелство, защото то беше единственото нещо което имахме през годините. Бях съгласен да бъда до нея, като приятел и да събирам парченцата след всеки един, с който беше стига тя да беше до мен и да можех да я държа в ръцете си. А, това беше мазохизъм в най-мръсната си форма, защото макар и да знаех, че тя не ме вижда като нищо друго освен приятел, рамо на което да поплаче, аз все още се навъртах около нея. А, най-лошото беше че все същият сценарий се повтаряше всеки един Божий път. Скъса с някой или той я скъса и тичаше при мен, аз я утешавах и прекарвахме известно време само двамата, след това срещнеше някой нов и той ѝ завъртяваше главата и тя забравяше за мен докато не се раздели и с този.

Бяха се минали три месеца от последният път, в който се видяхме и доколкото знаех в момента живееше с някакъв музикален продуцент, който беше десет години по-стар от нея. Този вече не го бях бил, защото се бях уморил. От осемнадесет годишен биех изгорите ѝ, защото бях ревнив глупак и си мислех, че може би ако ги разкарам тя би могла да погледне на мен с други очи, но вече не. Не можех повече да продължавам да го правя. Тя заслужаваше щастие, дори и да не беше с мен.

Увеличих още повече песента, за да заглуша мислите и започнах да си припявам припева и барабанях по кормилото на БМВ-то си.

Край. Стига вече. Довечера имах мач и трябваше да се стегна. Трябваше поне за мача да не мисля за нея, защото помисля ли си поне веднъж щях да се откажа. Знаех, че никога нямаше да имам шанс с нея докато продължавах с хобитата си. Но, не можех да го изтръгна от себе си колкото и силно да се опитвах. Състезанията, мачовете и секса бяха нещата, които ме правеха себе си. Животът зад бюро не беше за мен. Бях опитал, но се получи. Нито пък да бъда мафиот. Не го исках, баща ми също не искаше този живот за мен. Той самият ми го беше казал в писмото си за осемнайстият ми рожден ден. Той искаше от мен да имам нормален живот, е нормален колкото се можеше, защото не бях сигурен дали незаконните боеве и гонки и чукането на мацки и качването им в интернет се определяше за „нормално".

Все още не знаех от къде тази потребност за правене на домашни секс клипчета се зароди, но на хората им харесваше. Бях натрупал хиляди последователя и правех доста гледания. Момичета почти всеки път бяха различни, а анонимността беше пълна. Никой освен Алекс не знаеше за този мой живот, а за всеки друг бях просто един най-обикновен автомонтьор, защото категорично отказвах да превивам единствено и само с завещанието от баща ми или да работя за чичо Калоян.

Не беше моето. Имах нуждата да изкарвам парите си със собствените си две ръце и да влагам абсолютно всичко от себе си в това, което правех. И това правех. С един от най-добрите ми приятели отворихме заедно Sofia Diesel Service и бяхме доверен сервиз за автокъщите на чичо. При нас можеш да намериш всичко от основен ремонт, проверка, качествен ремонт и рециклиране на помпи и дюзи и глави. Работим изцяло с дизелови системи и бях горд от това място. Чичо също, надявах се и баща ми и това ми стигаше, за да бутам напред.

Свих в уличката на леля и чичо и въведох кода, за да се отвори голямата черна порта. Тя се затвори след мен и паркирах на алеята срещу гаража. Колата на леля беше тук и това означаваше, че си беше вкъщи и ме чакаше за всекидневните ни срещи за по кафе. Отдавна не живеех с тях, но все пак тя държеше да идвам за по няколко часа колкото да пием по кафе и да си поговорим. Дължах ѝ всичко; тя и чичо Калоян наистина ме отгледаха като свое дете и щях да съм им вечно задължен за това, но не можех да живея под един покрив с дъщеря им, която желаех с всяка фибра на тялото си. Не беше честно нито за мен, нито за тях при положение че те ме хранеха и ми дадоха покрив над главата, а аз им се отблагодарявах като зяпах дъщеря им с влажни очи.

-         Лельо? Вкъщи ли си?

-         В кухнята съм, миличък. – сладкият ѝ глас долетя и аз тръгнах в посоката му. Беше с гръб към мен и майстореше нещо както винаги, въпреки че чичо все ѝ повтаряше че няма нужда да върши никаква домакинска работа при положение, че имаха жена, която вършеше тази работа, но леля както казваше чичо си беше останала същият инат и си знаеше своето. Бях чувал историята за тях двамата на младини и определено се бяхме спуквали от смях с Алекс, Неса, Мартин и близнаците на леля на Василена – Алекзандър и Адриян. Леля е била доста луда, като млада въпреки че все още си беше същата луда глава и не търпеше глупостите на чичо. Надникнах зад рамото ѝ и видях, че приготвяше прочутият си кекс, който никой не можеше да разбере какво слагаше вътре за да бъде толкова жълт и бухнал. Леля готвеше и печеше уникално – това го бях признал одавна.

-         Сядай, миличък. Ей, сега пускам кафетата.

-         Да не забравиш да ми оставиш купата.

Това беше нещо само между мен и нея. Винаги, още от малък ми оставяше да купата, с останалата смес за да я изям, но не знаеше че винаги виках и Ванеса, защото тя също обичаше и заедно излизвахме купата до блясък. Като малки наистина бяхме неразделни, но после тя започна да пораства и момчетата ѝ бяха на преден план. Наблюдавах я докато изсипваше сместа за кекс във формата и след това го бутна във фурната. Сложи всичко във мивката и забърса плота. След това се премести в другия край при кафе машината и извади две чаши от шкафа. 

-         Как мина днес на работа?

-         Ужас беше днес. Само някакви идиоти идваха.– изпуфтях и се изтегнах с ръце на лицето си.  Леля остави черната керамична чаша с димящо, ароматно кафе пред мен. Седна пред мен и ярко зелените ѝ очи се взряха в мен през дългите ѝ мигли докато отпиваше от кафето си. – Слуша ли интервюта на Неса по радиото?

Стиснах зъби. И, ето пак. 

-    Не, лельо. Нямах време. – излъгах я. Всъщност можех съвсем спокойно да го изслушам сутринта, когато пътувах към работа но не го направих умишлено.

-         А, изобщо слуша ли новата й песен?

-  Много е хубава. 

Отново стиснах зъби. Как да ѝ кажа, че дори и това не си бях направил труда да направя? Че беше прекалено трудно за мен да го направя, защото направех ли го трябваше отново да се напия до безпаметност?

-         Чичо на работа ли е? – реших да сменя темата.

-         Да, след малко се прибират с Алекс. Ще останеш за вечеря, нали?

Ами, предполагах да. Мачът ми започваше чак в полунощ и трябваше да съм Дупката поне в десет и половина. Разбира се, леля не знаеше за това мое начинание, но чичо беше добре запознат с него, защото той самият като бивш уличен боец беше решил да направи място, където момчета които нямат с какво друго да се занимават могат да изкарват прехраната си именно с това. В Дупката беше пълно с момчета израснали без родители, без нищо или просто такива, на които като мен това нещо им харесваше. Беше различно от мръсните мачове на улицата, все пак беше незаконно но имаше ясно изразени правила и никой не смееше да не ги спазва, защото ги грозеше гнева на Гробаря. 

Алекс беше единственият, който знаеше за това, защото той беше наследник на баща си и трябваше да знае за абсолютно всеки един бизнес на баща си, тъй като се очакваше чичо да се оттегли и Алекс да поеме след него. Въпреки, че беше само на деветнадесет той в момента учеше Бизнес и предприемачество в частен Австрийски колеж и едновременно с това разучаваше бизнеса на баща си. Никой обаче не знаеше дали той ще продължи и незаконният бизнес или подобно на мен щеше да избере да не го прави.

Довечера щеше да присъства на мача ми, както всеки друг път и щеше да ме гледа как размазвам опонента си.

И после как бих могъл да го погледна в очите и да му кажа „Влюбен съм  в дъщеря ти"?