Вървим като призраци през живота,
срещаме лица познати, нями.
Що за съществуване водят хората?
Що за съдба ги гони?

Иска ми се да изкрещя,
за да не виждам тази пустота.
Но сиви лица срещам аз,
които отвръщат ми със хлад.

Вътре надълбоко в мен всичко вие,
къса се, на парчета се раздира.
Какво направихме с живота си ние?
Кога загърбихме мисълта и свободата?

Чуйте ме, моля ви, не ме пренебрегвайте,
живота си в ръцете на другите не оставяйте.
Борете се за онова, което е ваше.
Надигнете се, за това, което надълбоко искате.

Но лицата ви са все каменни,
студени, мрачни, с бездиханност напоени.
Вече сме роботи на една система,
която в клетка ни натирва.

И аз ще продължавам с безмълвен писък
да лея тихи, чужди сълзи.
Животът тече ли тече като пясък,
а животът отлита с последните ни мисли.