Роден съм аз във слънчеви лъчи
и гледам небето през решетки тъмни.
В дълбоките недра на мрачните мечти,
откривам аз надежди плахи.

Но те крехки са като листо,
ронят се, земята покрива се със тях.
Сърцето ми стене, морно, мъчно,
търси как да се освободи от тоз грях.

Мрак наляга плешки стари,
умората прозира през очите млади.
Къде отиде светлината древна?
Къде отиде си любовта извечна?

Небето гасне в позлата черна,
обвива се със сенките на мрака.
Слънцето в своя заник, гледа,
страда, избледнява като пламък.

Отиде си светлината чудна,
няма вече за мен пролука.
Падам, безсилен на земята
и дишам за последна мяра.

Последни пърхащи сърца, заглъхват
в смъртта омайна, проста.
Роден съм аз във слънчеви лъчи
и гледам небето през решетки тъмни.