И в своята лудост и в своя грях,
желае те от дъното на изпадналата си душа.
Не трябваше да те обичам толкова силно,
но тогава имах нужда от щастие налично.

Някакси си намери ме по средата на моя път отчаян,
взе ме под крилото си уютно.
И аз не исках никога да го напусна,
след като ме с твоята любов обгърна.

Трябваше ми време да осъзная,
че любовта ти е твърде опасна.
Обичам те дори сега, измъчен, луд и непознаваем.
Обичам те, защото съзнанието ми твоя лик пази.

Но нито аз, нито ти изчезваме.
Нито с ден или минута не избледняваме.
Само ти остана след всичко,
името ми шептиш ясно.

Но вече късно е от главата си да те разкарам.
Ти си винаги там с името на устните си пламенни.
Твърде слаб ме правиш всеки ден,
нарочно го правиш, защото искаш ме за себе си.

И преди няколко мигвания на окото ми,
беше все толкова непостоянен и ревнив.
Не можеше да ме гледаш как се влюбвам.
Как отново те напускам.

Затова ме ти в подземието си заключи,
измъчваше ме с моята друга страна.
Кървави сълзи на моя грях
се спускаха с моята печал.

Искаше да ме до животинското принизиш,
да видиш колко слаб мога да бъда.
Накрая себе си от поквара не можех да позная.
Но помнех ясно твоето лице.

Една огнена коса и две сини очи,
тъжни, мрачни и до лудост вярни.
Но името ми, което ти мълвеше,
стана причина за вечния ми гнет.

Нарочно правиш го, аз знам.
Дори сега, когато нямам никой на света.
Искаш да желая само теб,
затова повтаряш името ми - "Сет".