Искам да плача аз,
но нещо стяга ме в гърдите, знам,
че невинаги всичко е лесно,
но падането винаги в тежко.

Сълзите вероятно са решение,
но не и моето спасение.
Мнями крясъци огласят ме тоз час,
докато разпадам се част по част.

Демони крещят като подивели,
искат, хранят се, пируват.
Душата ми, затворена във клетка,
гледа, онемяла, безполезна.

Гледам през прозореца просторен
и мечтая за деня съдбовен,
когато тъгата ще забравя
и дупката в гърдите ще запълня.

Казват, че обичта лекува,
но в моя случай тя ме бичува.
Нека дойде светъл ден,
изпълнен с хармония и тлен.

Нека душата ми да литне,
да спре да страда.
Но денят е все още тъмен,
докато слънцето неумолимо ме наказва.