Когато летиш из просторните небеса
и слънцето докосва златната ти кожа,
така може и да си на земята,
скитаща самотна душа.

Така изведнъж ще завали,
със горчиви сълзи дрехите ти ще напои.
Вдигни лице към небесата ти,
виж как облаците прииждат на валми.

Остави се на течението, нека те отвее.
Почувствай как тъгата пее.
Ще я чуеш в далечината като камбанен звън,
забиваща се в кожата като розов трън.

Сълзите сами ще рукнат, нечути и неискани,
ще се слеят с пукнатини,
оставени из душата бедна,
търсеща твоята утеха.

Дъждът с твоите сълзи ще се слее,
ще паднеш на земята сред стрелите,
с които сърцето си нарочно прободе,
за да усетиш как болката те гони.

Порой ще се излива над теб,
ще плачеш, докато устата ти пресъхне.
А можеше в небесата да летиш,
ако не те беше задухът повалил.