Реаллността ме удря право през лицето,
падам на земята, гледайки небето.
Но над мен показва се фигура позната,
която иска да ме накара да страдам.

Искам да знам защо ме наранява,
защо е толкова зла и груба.
Нима не е останало добро у нея?
Нима само с бой може да парадира?

Но знам, че тя ще вземе всичко добро от мен,
защото иска да заприличам на нея по подобие.
Ще ме унижава и бие с умисъл зла,
докато не видя края на света.

Знаех си, че рано или късно ще ме застигне тя,
защото няма как да избягаш от своята съдба.
Но никак не исках дотук да стигаме,
когато надеждите са вече на привършване.

Но дори да се моля и рева,
дори живота си да уморя,
сянката на моя ум ще ме следва тихо,
ще ми се смее злорадо, мирно.

Вероятно страданието е единственият път навън,
единствената насока към живия ни сън.
Вече няма полза от молитви,
няма мир, няма никакви проблеми.