Болката, причинена ми от теб,
пронизва раненото ми сърце.
За пореден път падам в прахта,
като държа надеждата си разрушена.

Няма връщане назад, нито крачка напред.
Това беше! Това е! Изостави ме!
Трябва да приема истината крехка,
преди да съм погубила и последната си клетка.

Знам, че няма смисъл отново да мисля за теб.
Би било просто загуба на време.
Но мислите ми винаги водят към теб,
докато двете с теб бавно рушихме.

Завой след завой,
пореденото начало и край.
Винаги едно и също,
съпътствано от страдание присъщо.

Копнежите станаха отражение
на собствените ни мисли на падение.
Всичко превърна се в обща маса от спомени и звуци.
А самите ние свършихме упорите си извечни.

Дори да искам да те докосна,
има стена между нас.
Трябва просто да приема,
че ти си замина, а аз те пуснах.