Изморена е душата
от тегобите на съдбата.
Иска тя да плаче,
но е просто едно сираче.

Няма майка, баща и дом
няма истински заслон.
Не знае какво е да си обичан,
не знае на какво прилича.

Всеки ден е пребивана,
до безобразие разпилявана.
Всеки ден горчиви сълзи рони,
защото се налага да търпи всичките несгоди.

Няма приятел, на когото да разчита,
няма подадена ръка, мила усмивка.
Тъгата е единствената ѝ утеха,
а болката е винаги насреща.

Може би ако стъклото вземе,
всичко ще изчезне.
Няма да има повече болка и сълзи,
няма повече да боли.

Защото тя повече не може да търпи,
когато сърцето ѝ скърби.
Вижда решението просто,
вижда от живота изход.

И кръвта потича изведнъж.
Боли. Но си заслужава този път.
Вече няма страх и болка,
душата вече е свободна.