Окови ме в думите си,
съществуването ми задуши.
Бесило около гърлото ми вържи,
за грешките ми ме накажи.

Мълчанието ти тежко е за мен,
измъчва ме ден след ден.
Прости ми за това, че грешка съм аз.
Грешка на майката природа.

Бавно ме убиваш, с безразличие мориш.
Кажи ми нещо, моля те.
Спри с мълчание да ме наказваш.
Не искам да се превръщам в мъченик.

Но теб не те интересува как се чувствам аз,
достойнството ми потъпкваш,
ден след ден ме унизяваш.
И накрая всячески ме избягваш.

Предпочитам да умра,
отколкото в тъга да се въргалям.
Твоята злоба е огромна
и трудно мога да я понеса.

Бих те питал защо правиш всичко това,
но боя се, че вече значение няма.
Мъртва съм заради теб отвътре.
Надявам се, че щастието можеш да прегърнеш.

Това трябваше да изразява дълбоката ми неприязън към униформите в "любимата" ми гимназия, но стана нещо доста по-тъжно и лирично.