Искам край на това да сложа,
на живота си примка да вържа.
Не се търпи повече това -
целувката на смъртта.

Диша във врата ми тя, вечна и стара.
И въпреки това не мога да спра да мисля.
Искам я така, както нарокоман копнее за поредната доза,
както ловецът за тръпката от лова.

Но колкото е близо тя, толкова и далеч,
в главата ми отеква жаловит ек.
Може би крещя с писък невъобразим,
може би просто пропадам в себе си.

Но това е затвор на ум и психика,
от решетки на едно черно бъдеще.
Надеждата губи се между редовете,
искам себе си да върна.

Но няма спасение от мен,
не виждам как ще се измъкна.
Сълзите са просто добавка,
моето кърваво наказание.

Всичко люшва се наляво-надясно,
една планина от черно и бяло.
Но тя срутва се отгоре ми,
аз съм затворник на ума си.