Някой крилата ми отряза, душата ми прегази.
Животът иска дупка в мен да остави
и последните ми мигове да вземе,
както си седя и тези стихове редя.

Всичко е толкова несправедливо,
толкова отчаяно и толкова грабливо.
Всеки мисли си, че Земята около него се върти,
а всъщност всички към смъртта вървим.

Никой за съседа си не мисли,
но по чужди идеали се увлича.
Всеки се с медали и слава окичва,
докато планетата ни бавно загива.

Не останаха чест и справедливост,
няма любов и милост.
Егоизмът връхлита навред.
О, кой ли ще ни спаси от нашия създаден гнет?

Пет пари никой не ще ти даде,
защото животът ти и за две не е.
Всичко се превръща в пълно безхаберие,
олицетворение на най-големите ни страхове.

С милосърдието се сбогуваме,
на помощ черната страна привикваме.
Всичко е едно безсмислено клане.
О, славни, съдещи богове!

Скоро вече нищо няма да ни остане,
ще бъдем празни и оковани.
Ще станем роби на собствените си грехове
и сами колелото на живота си ще въртим.

Ще тънем в собствената си мизерия,
в нашата тъжна делюзия.
Къде отиде си справедливостта,
нашата най-смела мечта?