Дойде като есен бурна,
отвя и последната ми мисъл вярна.
Беше страстна, любима, красива,
но беше богиня недостижима.

Обичах да те рисувам по тъмно,
когато сенките името ти шепнеха.
Лицето ти беше спокойно, мило,
когато думите между нас липсваха.

Само нощем беше тиха и добра,
нямаше помен от злостта.
Можех да се закълна, че си ангел отровен,
но беше и дявол чаровен.

Сенките се спускаха по устните ти сърцевидни,
описваха и последните ти извивки, едва доловими.
Толкова красота се криеше в тялото ти изящно,
но ти беше нещо твърде необяснимо и непонятно.

Затова те рисувах насред поле от листа,
защото сбираше всички цветове от моята палитра.
Беше цветна до дъното на душата черна
и тъмна като цялата вселена.

И ще ми остане този миг единствен,
когато беше притихнала във завивките ми студени.
Ще помня тоз ден, зъл, прокобен,
когато денят и нощта станаха единни.