Беше тихо. Сякаш самата смърт бе спряла с костеливите си ръце времето.

Усещах тъпия бумтеж на сърцето си и как въздуха пресечено излизаше през треперещите ми устни. Усещах мириса на стомана и кръв пропил се във въздуха. Усещах как кръвта ми се стичаше на малки капчици по врата ми. Усещах топлия дъх на чудовището, чиято паст зрееше, сякаш в кръвожадна усмивка, на сантиметър от лицето ми. Усещах острия му противен дъх и чувствах върху кожата си жестокостта в погледа му. Усещах студенината на стената зад гърба си, както и огромната тежка лапа, притиснала ме със страшна сила към нея. Усещах как се стичаше топла кръв от корема ми, на мястото, където се бяха забили ноктите на чудовището. Усещах как всяка капчица сила се изцеждаше от тялото ми и не можех да помръдна.

Някъде, много далеч от мен някой извика името ми. Или просто така ми се бе сторило.Чух извъняване на метал и шума на сблъсъка на две тела.

През премрежения си поглед зърнах как на слабата светлина проблеснаха зъбите на изчадието пред мен и чух тихото му напрегнато изръмжаване. Опитах се да помръдна, да се изправя, да го избутам от себе си, но не можах да помръдна и милиметър. Всяка частичка сила изтичаше от тялото ми, заедно с кръвта ми. Клепачите ми натежаха. Опитах се...да ги удържа отворени, но не успях. Силата ме напускаше.

Вече не усещах нищо. Нито болката, нито студенината, нито тежестта. Не виждах нищо. Бях попаднала в успокояващата ласка на тъмнината. Света се смали и изчезна. Останах само аз в едно вечно, безкрайно и тъмно пространство.

,,Коя си ти? "- изкънтя нечий женски глас

Озърнах се наоколо.Не видях нищо. Само мрака.

-Коя си ти?- попитах аз гласа

,,Коя си ти? Коя си ти? Коя си ти?..." -повториха след мен като ехо. Гласовете се издигнаха около мен и повтаряха и повтаряха... въпроса...въпрос, на който нямах отговор. Сякаш гласовете ми се подиграваха.

,,Коя си ти? Коя си ти? Коя си ти?..."

-Коя съм аз?- запитах се аз тихо

Никой не отговори на въпроса ми. Никой не го повтори. Настана мълчание, в което се чуваше само накъсаното ми дишане. Секундите течаха, отговор не последва. Свих се на кълбо и заплаках...там някъде в мрака...малка, незабележима, невидима.

В тишината позвъня толкова познат за мен глас, че косъмчетата по врата ми настръхнаха. Мрака започна бавно да отстъпва. Гласа повтаряше името ми...истинското ми име. Той прогони тъмнината с топлината в своя глас. Светлина озари всичко около мен и аз се оставих да ме отведе. На лицето ми разцъфтя усмивка, а очите ми се изпълниха със сълзи, докато той като молитва продължаваше да изрича ... моето име.