Казармата още не се беше изпълнила с хора. Само тук таме се мяркаха стражи, които се бяха подпряли на стените или на дългите си копя и се прозяваха уморено. Ковачниците мълчаха в дъното на залата, а тя самата бе слабо осветена от блясъка на свещите. Огледалата, с които по принцип се осветяваше цялото помещение сега блестяха по тавана като слюда. Единственото звезндно небе за обитателите тук и единствените звезди в него.

Беше много късно през ноща или може би много рано сутринта. Намах точна представа. Знаех само, че не можах да мигна. Обикалях като диво животно в клетка стаята си, а умората така и не идваше. Накрая се отказах и реших поне да се разсеям с малко работа. Затова облякох униформата и слязох в подземята.

С бърза крачка се насочих право към един от стражите. Видял ме той се сепна и побърза да си изправи гърба и стисна здраво копието си. Когато застанах пред него, прочетох притеснение в очите му, примесено с нотка плахост. Отвори уста, за да ме поздрави, но побързах да го прекъсна с остър глас:

-Събуди новобранците. Искам ги тук за десет минути.

Войникът примига два пъти объркано, но не каза нищо. Скръстих ръце пред себе си и го погледнах право в очите. Той сведе поглед.

-Донеси ми всичките им досиета и доведи още двама стражи при мен. Разбра ли ме?!

-Да, разбрано.- побърза да каже

-Добре, не ме карай да чакам.

Стражът не чакаше друга покана. Обърна се и тръгна прибързано към спалните помещения, като извика заповедите ми на двамата стражи най- близо до него. Изведнъж атмосферата в казармата стана по-оживена.

С бавни крачки се насочих към центъра на помещението. Застанах там и зачаках. След малко до мен дотича един войник и ми предаде досиетата на новобранците. Грабнах ги от ръцето му. Отидох, до едно от въртящите се дървени чучала, които асасините използваха за спаринг, и подпрях гърба си на него. Прелистих съсредоточено страниците, а слабата светлина правеше четенето им бавно и мъчително. Прелиствах ги бързо, като хвърлях поглед само на физическите им характеристики. Търсех я. Очите ми търсеха да видят написано на листа червена коса, зелени очи и лунички.

Страниците ставаха все по-малко, а стомаха ми се бе свил. С периферното си зрение видях как първите от групата се събират и застават пред мен. Не им обърнах внимание. Продължих да търся из страниците, докато не се изплъзна и последната от пръстите ми. Нямаше я. Нямаше я в списъка.

Изпаднах в объркване. Това бе невъзножно. Нямаше ме само една седмица, а през този период бяха пристигнали само две групи от нови попълнения. Момичето трябваше да бъде сред тях. Трябва да бъде сред тях.

Вдигнах поглед към насъбралата се тълпа пред мен. Огледах лицата им едно по едно. В очите им прочетох уплах под натежалите от сънливост клепачи. Мъжете и на жените бяха на средна възраст или в разцвета на силите си. Нямаше и следа от детето с буйната червена коса, което видях вчера.

Преглътнах горчивината заседнала в гърлото ми и се оттласнах от чучалото. Застанах пред тях и кръстосах ръце пред себе си. Взрях се още веднъж в лицата им и очите им, които така избягваха моите. Погледът ми мина през тях, а те трепереха под него. Колко бяха жалки.

Тъкмо щях да проговоря, когато нещо привлече вниманието ми. Едни очи, срещнаха моите, взряха се в тях, задържаха ги само за няколко секунди, преди да погледнат надоло. Споменът за тях обаче се задържа в мен. Бяха зелени, като млада, тукощо поникнала трева, а в тях гореше някаква емоция, която не можех да разпозная. Тези очи принадлежаха на един мъж, сигурно на около тридесет години, с ниско, но мускулето тяло.

Отместих поглед и се скастрих сама. Трябваше да се взема в ръце. Прочистих гърлото си и заговорих високо, за да ме чуят всички:

-Слушайте ме много добре, защото няма да повтарям. Отсега нататък, вие сте собственост на краля. Нямате право да напускате казармата, да докосвате оръжие или дори да дишате без разрешението на Негово величество или моето, или на всеки по-висшестоящ от вас. Аз ще съм тази, която ще отговаря за вас , докато не завършите обучението си, така че гледайте да не ми създавате проблеми. - направих кратка пауза и ги огледах изпитателно- Ще изпълнявате всяко мое нареждане и ако чуя оплакваня, лично ще се погрижа да не се чуят повече.

През лицата на всеки от тях премина страх, а ръцете на две от жените трепереха леко. Добре бях успяла да ги сплаша. Това просто бе най-добрия начин, по който да им покажа как трябваше да оцелеят в подземията. Ако стояха със сведени глави и не създаваха неприятносто, нямаше да си създават и на самите себе си такива.

-Ще говорите само когато ви дам думата и само ако разбера за някъкъв вид неподчинение... - усмихнах се аз стегнато- Е, схванахте картинката.

Посрещмна ме мрачна тишина и сведени глави. Добре. Постигнах целта си.

-Тренировката ще започне с двадесет обиколки на залата. Първите трима завършили ги, да дойдат при мен. Останалите правят още десет обиколки. Първите трима идват отново при мен, останалите продължават с още серии, докато и последния не дойде при мен. Разбрахте ли ме?!

Новобранците ме гледаха сепнато, но казаха единодушно:

-Да

-Добре. А сега се размърдайте, червеи таккива- викнах им

Новобранците затичаха бързо и започнаха да правят обиколките в плътна група. Докато те бягаха, се обърнах към един от войниците:

-Ти, приближи се!

Войника смутено се приближи към мен предпазливо.

-Един от новобранците липсва. Отиди да го доведеш!

Той премига объркано, облиза усни и каза стегнато:

-Това са всички.

-Не е възножно!- ядосах се и стегнах юмруци- Вчера видях едно момиче с червена коса, на около тринадесет години. Къде е тя?!

Войникът отстъпи крачка назад и ме погледна с поглед, смесица между объркване и страх.

-Аз...аз не знам, господарке- заека той

-Господарке, не съм срещал момиче, по вашето описание. - каза със спокоен глас другия войник, пристъпвайки към нас- Ако я няма в досиетата, значи я няма въобще.

-Това е невъзможно- прошепнах си, а ноктите ми се забиха болезнено в дланите.

Спусна се мълчание. Възможно ли бе наистина?! Да си го бях представила. Онова момиче да бе плод само на моето въображение. Не бях убедена, че не беше! Видях я...Погледнах я право в очите и нейните срещнаха моите. Тя съществуваше, но къде бе изчезнала.

Обърнах гръб на пазачите и започнах бясно да крача напред назад, а наметалото се влачеше като черно мастило след мен.

-Да извикаме ли Хино, господарке?- попита единя зад мен

Не го погледнах.

-Не.

Хино сигурно спеше. Не ми се искаше да го будя за нещо такова, въпреки че заради обтегнатите си нерви исках много да говоря с него.

След минути дойдоха първите трима от новобранците. Бяха все млади мъже в разцвета на силите си и с силни тела. Сред тях бе и мъжът със зелените очи. Дишаха тежко . Огледах добре и тримата. Извадих една кама от колана си и я завъртях в ръката си.

-Значи вие сте първите ми опоненти, а?- попитах с усмивка

През лицата им премина уплах. Явно вчерашното зрелище, което бях направила, ги изпълваше със страх.

-Дай им оръжие. Каквото те си изберат.- казах на един от войниците.

Той ги отведе до ковачниците и се върнаха минути по-късно. Чаках ги в един от големите кръгове начертан на пода. Тримата приближиха към мен. Двама от тях държаха мечове, а един две къси ками.

-Правилата са прости. Вие тримата срещу мен , а и не излизайте от кръга. - казах остро- Какво чакате?! Нападайте!- викнах им

Сякаш събудени от сън те започнаха предпазливо да се приближават към мен. Единят нападна, като замахна с меча. Дръпнах се настрани, избягвайки острието му, при което се извъртях, хванах рамото му и стоварих коляното си в корема му. Той се преви надве и се хвана за корема. С едно бързо движение допрях острието на камата си до гърлото му. Погледнах го в очите.

-Имаш физическа сила, но си нетърпелив. Прецени опонента си преди да нападнеш.- отдръпнах острието и отстъпих назад, поглеждайки към другите двама зад него- Отново. А вие, не стойте като препарирани!

След миг и тримата ме нападнаха заедно. Блокирах меча на единя с камата си, вторият го изритах в слабините и той се строполи назад. Третия, този с двете остриета, замахна към кръста ми. Блокирах нападението му със сребърната си гривна. И двамата бяха силни и умели войни.Но не можеха да се мерят с мен. С едно дрижение извъртях меча на единя, при което насочих върха му надолу към земята. Използвах момента да избутам този с камите.Така си дадох няколко секунди време да стъпя с единя крак върху ръката на мъжа, която все още държеше меча, и скочих извън капана от мъжките тела. Двамата се извърнаха към мен, а третия все още лежеше на земята и стенеше.

-Не бъди женчо!- викнах му с досада- Ставай!

Нещастника се изправи бавно и ме погледна, подпрял се на меча си.

Този път аз нападнах. Насочих се право към онзи с двете остриета. Той замахна, отсръпих бързо настрани, за да избегна нападенията му. Зелението му очи не изпускаха всяко мое движение. Замахна право към главата ми дръпнах се и сграбчих китката му. Извих я настани и само след секунда го проснах на земята. Само миг по- късно зад себе си чух стъпки. Обърнах се, за да посрещна другия си нападател, а усмивката не падаше от лицето ми.

Нямаше по-хубав начин да се разсея от мислите си от това да поступам няколко задника.

***

Измина един час. Бях се сражавала с всеки един от новобранците и бях научила всичко, което ми трябваше за тях. Дали са силни или слаби физически, бързи или тромави, предпазливи или нетърпеливи.Стоях със скръстени ръце пред тях и ги наблюдавах, как примигват уморено и разтриват натъртванята си от преди малко.

Наклоних глава на една страна. Разпределих ги на три групи: бойци, стрелци и разузнавачи, като по този начин съчетах най-добре възможностите на всеки от тях и тренировката, която щеше да ги развие в подходяща за тях посока. Наредих на бойците да вземат по един меч и да тренират с дървените чучала, докато се заех със стрелците. Разузнавачите пък ги пратих заедно с един от стражите в тясната стая в дъното, където държахмв картите и различни незначителни документи, които им наредих да ги изучат до основи.

Отведох групата асасини в края на залата, където бяха разположени мишените за стрелците. Раздадох им лъкове и им обясних за стрелите, лъка и им показах как да опънат тетивата и да стрелят.Докато те се опитваха да оцелят мишените минавах покрай всеки от тях и поправях захвата им, позицията на лакътя или стойката им. Следкато първите стрели улучиха мишената ги оставих да се опряжняват и отидоох да проверя войните. Показах им основни неща. Как да държат меча така че да не се изморяват от тежеста му, как да замахват и да извъртат китката си при което, за да не я натоварват прекалено. Наблюдавах ги, всеки един от тях и си водих бележки. Трима от тях имаха потенциал, единственото, което им трябваше бе да ги шлифовам.

Неусетно как изведнъж в казармата започна да се процежда слаба светлина, отразена от огледалата. Слънцето бе започнало да изгрява. Залата започна постепенно да се изпълва с ранобудни асасини, които с любопитство наблюдаваха трениривката.

След няколко минути мярнах в тълпата Хино. Бе облечен в свободна черна блуза и кожени панталони и се бе насочил устремено право към мен. Когато се доближи ми се усмихна с типичната за него безгрижна усмивка.

-Добро утро, Селест.

-Добро утро.- казах му, а гласът ми прозвуча безизразно.

-Ау, с какво съм заслужил такова посрещане- засмя се той, накланайки глава на една страна.

Не му отговорих.

-Изглеждаш ужасно- засмя се той, поставяйки ръка на рамото ми

-Не можах да спя.

Думите ми увиснаха във въздуха. Погледа, с който ме гледаше, бе вече сериозен. Реших, че е време да му кажа.

-Имам заповеди за теб.

Лицето му за секунди се преобрази в сериозна маска. Той изправи гръб и ме погледна решително.

-Слушам.

-По заповед на краля от днес идваш с мен в двореца и ще ми помогнеш да охранявам Негово величесто. Имаш личното му разрешение да напуснеш подземията, докато не те освободи.

-Да охраняваме краля? Защо? Кажи ми каква е сикуацията, Селест.

Огледах бойците пред мен. Бе избила пот по челата им , бузите им бяха зачервени и движенията им бяха по-бавни и трудни. Бяха изморени. Повечето от тях ни хвърляха любопитни погледи, а и бях сигурна, че подслушват.

Мъжът със зелените очи бе близо до нас. Той замахна и заби острието си право в главата на дървеното чучало. Докато го изваждаше за миг ни погледна, но бързо извърна поглед. Твърде много очи ни следяха.Затова застанах пред тях и заговорих с висок глас:

-Това е достатъчно за днес, утре продължаваме!

Войниците въздъхнаха облекчено и бавно се разотиваха. Посрещнах погледа на Хино.

-Да говорим някъде насаме.

***

Следкато разказах на Хино, това което му бе нужно да знае за задачата, му наредих да ме чака в конюшните, като му дадох точни инструкции как да стигне там през едни стари тунели, за които никой в подземието не знаеше. Обясних му за елфите и сложната политическа ситация, в която се намираме и за факта, че се преструвах на придворна дама по заповед на краля. Разбира се той и не предполагаше, че бях истинска такава. Дадох му указания, след което се разделихме, а единственият свидетел на разговорът ни бе един задрямал страж в ъгъла.

След по-малко от час отидох да го посрешна, като отидох малко по-рано от уговореното. Тъкмо свивах по коридора, които щеше да ме отведе там, когато чух гласа на Хино да ме вика. Извърнах се и го видях да приближава решително към мен по коридора. Бе облечен с асасинската си униформа и бе спуснал тъмна качулка ниско над лицето си, така че да не му се виждат очите.

-Добре. Да тръгваме.

Започнах да вървя, а Хино ме следваше неотлъчно. Минах по поредица от коридори, като накрая излязох през една малка врата право в голямата зелена градина. Преминах през пряасноокосената трева, а листата на дърветата ни скриваха. Излязох на алеята, Хино ме следваше. Вървяхме мълчаливо, докато не стигнахме центъра на градината , където пред пищен фонтан с водни лилии, кралят стоеше и се взираше в играта на водата. Приближихме се решително към него, а когато се приближихме, кралят извърна поглед към мен. Студените му очи срещнаха моите и аз се поклоних, зад мен чух че Хино е направил същото.

-Господаьо- казах стегнато

-Защо се забави?!- гласът му режеше като нож.-Последвайте ме.

Изправихме се и тръгнахме заедно с краля, който започна да върви по алеята от малки камъни. Тримата стражи, които бяха с негово величество ни пуснаха да минем преди тях и останаха на малко разтояние зад нас. Хино се изравни с мен, а лицето му бе непроницаемо, под ниско спуснатата качулката. Раменете му бяха стегнати и имаше нещо ралично в походката му, но не бях сигутна какво.

- Съвещанието ще започне след половин час. Мисля, че знете и двамата какво очаквам от вас.- каза краля без да се обръща

-Да, Ваше величество- казахме заедно

-Добре.

Вървяхме из градината в мълчание, през което време наблюдавах стегнатата челюст на Хино и ръцете му, стиснати в юмруци. Притеснен ли беше?! Та той никога не се притесняваше. Какво се случваше в главата му?!

-Стегни се- изсъсках му тихо

Той се поотпусна малко, но ръцете му бяха все още стегнати.

Чичо ми спря и се огледа наоколо, наслаждавайки се на спокойствието на просторната градина. Огледах се по навик за какъвко и да е признак на опасност, но дори и не предполагах, колко близо бе тя до мен.

Бърза като светкавица в ръката на Хино просветна острие. Ръката му замахна отдолу, нико, целеше се в гърба на краля. През тялото ми мина вълна от ужас, преди да посегна и да сграбча острието с лявата си ръка. То се заби болезнано в дланта ми. Сподавих вика си, докато стиснах по-здраво острието, спирайки устрема му.Сграбчих камата си и понечих да я опра в гърлото му, за да го накарам да спре с тази лудост, но той се отдръпна назад, при което изтегли острието си. За да не получа по-сериозно порязване, бях принудена да я пусна. Хино отстъпи две крачки назад и извади второ острие, зае бойна поза. Лицето му все още бе скрито и не можех да срещна погледа му.

-Какво по дяволите си мислиш, че правиш?!- изкрещях му

В мен се бориха толкова много чувства, но едно от тях надделя и то бе ужас. Войниците застанаха бързо между мен и краля, който бе зад гърба ми, защитавайки го.

Това бе невъзможно! Какво се бе случило туко що?! Нима сънувах. Хино никога не би направил това.Погледнах го невярващо от глава до пети , а сърцето ми биеше лудо.

Изминаха няколко секунди, в които никой не помръдна, след което той нападна. Замахна бързо и ниско, парирах и аз замахнах на своя страна, към ръката му. Телата ни се сблъскаха. Хино откъсна острие от моето и се завъртя. Отстъпих бързо назад, парирах замахвах и пак парирах. Двамата се превърнахме във вихрушка от проблясващ метал. Нещо бе различно... знаех го. Движенията му, атаките, нападенията, всичко бе различно. Хино, когото познавах не се биеше така. Толкова пъти бяхме тренирали заедно, а това не можеше да бъде той. Трябваше да не е той.

С едно отмерено движение успях да се завъртя и улових ръката му. Извъртях я, използвайки цялата си сила. Застанах зад него и го изритак по сгъвката на колената, с което го стоварих на колене. Той замахна с острието в опит да се измъкне. С крак изритак камата от ръката му го притиснах. Започна да шава в ръцете ми, а от гърлото му се изтръгна зверски рев, като на животно. Изтъпнах.

Той погледна краля под качулката си и се загърчи в ръцете ми. Опрях острие в гърлото му и го погледнах ледено:

-Изправи се!

С неохота той се изправи, докато все още държах ръката му в желязна хватка. Рязко го улових за гърлото, стисннах го и го избутах до близкото дърво, като опрях гърба му в него. Острието ми отново опря гърлото му и натиснах, за да няма къде да бяга. Отметнах качулката му, за да се уверя, че това не бе Хино.

Трепет премина през цялото ми тяло, когато така познатото ми лице ме посрещна, а устата му бе разккривена в жестока усмивка. А очите му...очите бяха зелени.

Зелени...не Хино има очи с цвят на лешник...това не бяха лоялните очи които познавах, това не беше той. Но лицето беше същото. Какво...Какво, по дяволите?!

Ръката ми държаща острието, започна да трепери.

-Какво си ти?-казах през стиснати зъби

Който и да бе опонента ми, той ми се усмихна арогантно.

-Какво, нима ще ме убиеш, Селест?!- гласът му бе същият, кото познавах, но начинът по който изричаше думите бе друг.

Допрях острието по-силно в гърлото му, като заплаха.

-Ще ти прережа гърлото! Какво си ти!-извиках му в лицето.

Той накони глава и ми се усмихна, след което очите му засияха, а тялото му се напрегна. Образът му бавно започна да се променя пред очите ми. След по-малко от миг пред мен седеше малкото момиченце с червена буйна коса и зелени очи. Гледаше ме с тъжен поглед и каза с тънко гласче:

-Нима ще убиеш едно дете?-попита ме

Ръката ми бе несигуна върху гърлото и, както и ума ми. Взирах се в момичешкото лице в недоумение. Имах толкова много въпроси и никакви отговори. Това бе тя. Момичето, което търсих.

-Какво си ти?- повторих въпроса си, но гласът ми излезе неспокоен

Момиченцето ми се усмихваше, наклони леко глава, а острието поряза леко кожата й. Спусна се капчица кръв, която контрастираше със светлата й шия. Инстинктивно при тази гледка отдръпнах леко острието, а зад себе си чух захласнатия глас на краля:

-Хамелеон.

~~~*~~~

Ехе, здравейте. Ето я и следващата, надявам се да ви хареса.

Тук се появява образа на още един от героите, които ще играят важна роля в историята. За истинският й облик се колебая между руса или кафява коса, а разбира се очите ще са зелени. Вие какво мислите, кое ще е по-добре. :)

П.С.Съжалявам за забавянето имах много натоварена седмица.