,, Какво по дяволите си мислеше краля! Защо ги бе приел в дома си?! Какво беше намислил и защо не ме бе предупредил?! Защо ми заповяда да седна на трона на принцесата?! Защо Негово величесто се държеше така, сякаш всичко, което му бях разказала, не се е случило?! Какво търсеха елфите тук?! Защо и двете страни изглеждаха толкова спокойни?! Аз ли бях единствената, която имаше усещането че ще припадне?! Мамка му...каво по дяволите се случваше?! "

Мислите ми кънтяха и имах чувството, че заглушавахс всичко около мен. Въпросите изникваха в съзнанието ми един по един и нямаха край, а объркването ми нарастваше със всяка изминала минута. Въпреки, че лицето ми изглеждаше непроницаемо за околните, бях убедена, че не съм успяла да скрия яростните огньове в очите си. Едва успявах да укротя емоциите си. Единственото, на което се надявах бе по никакъв начин да не ми се наложеше да говоря, защото отворех ли си устата щях да изрека неща, за които щях да платя с живота си. Прехапах си езика, а болката разсея малко бурята в ума ми. Заповядах си да успокоя дишането си и се взрях в новодошлите, здържайки всички чувства за себе си.

Кралят на Мексирия се изправи в трона си и преценяващо огледа войните от глава до пети. Наблюдавах движенията му с периферното си зрение, като не откъсвах очите си от елфите. Докоснах с върховете на пръстите си едно от остриетата, а студенината на метала ми подейства успокояващо.

-Истинска чест е да посрещна в дома си един от принцовете на Лисания. - каза учудващо приветливо чичо ми - Добре дошли.

Елфическият принц пристъпи една крачка напред, а генерала зад него постави едната си ръка на меча в готовност. Ако само понечеше да го извади щеше след секунда да държи окървавеното си гърло от острието ми. Изпитах срашно удоволствие от тази мисъл.

-Ваше Височество, аз съм Верон, принц на Лисания, и идвам при Вас като представител на своето кралство, с молба за мирни преговори, между наще дълго разединени от конфликти страни.

Из просторната зала се чуха тихо прошепнати между придворните разговори. Явно Адриан се оказа прав. Наистина идват с искане за мирини преговори, но все още остава неразяснено за мен, какво всищност искат. Дали въпросните преговори не бяха извинение, а истинската им цел да бе за открият принцесата, която толкова желаеха да намерят. Или готвеха нещо по мащабно, застрашаващо моето кралство.

Кралят се усмихна стегнато на принца, като се взря в очите му.

-Разбира се, млади принце. Ще изслушам всички ваши предложения още утре на общото заседание. Но сигурно сте уморени от пътя. Ще бъде най-добре да отпочинете, за да може утре да разискаме важните политически въпроси.- чичо ми вдигна ръка и при него дойде един от икономите, като му заповяда- Настанете нашите гости в южното крило и се погрижете да им осигурите всичко, което им е необходимо.

Икономът се поклони навел глава и се отдръпна настрани, чакащ следващата заповед.

Принцът с белите като лунни лъчи коси не отклони поглед, нито се поклони пред краля, а гласа му прозвуча спокоен и безизразен:

-Благодаря за гостоприемството Ваше величество.- после направи знак с ръка и двама от елфическите му войни излязоха напред, носейки един голям, покрит с оръфан плат сандък.- Приемете, скромният ми подарък, в знак на благодарност и доверие.

Войните поставиха сандъка на земята. За миг от него се разнесе пронизващо изпищяване, съпътствано от гърлено тихо ръмжене. В мен нарасна любопитство, какво ли се криеше вътре. Не само аз бях любопитна обаче. Адриан се наведе леко напред със сериозно наблюдателно лице, а Дарина започна да дърпа ръкава на майка си и да я пита какво е това. Единствено краля изглеждаше безразличен, но в очите му бяха дълбоко замислени.

Принцът пристъпи напред и отметна покривалото, разкривайки създанието, което се криеше вътре. То беше сравнително дребно на размер, но люспестата черна кожа, дългата опашка, шиповете по гърба и острите зъби- пасваха само на едно създание. Дракон.

Малкото драконче се отдръпна при вида на непознатата обстановка, разпери широко малките си крилца и изсъска заплашително, а от ноздрите му излизаше пушак.

Всички гледаха онемели малкото зверче и в залата се вдигна нарасващ шепот. Адриан гледаше невярващо, а краля се наведе напред и почеса замислено брадата си. Беше впечатлен.Дори и с крайчеца на окото си успях да забележа.

Не откъсвах поглед от дракончето. Бях хипнотизирана от металически сребристия блясък на черната му кожа и изящните му тъмночервени крила. Пораснеше ли, това същество щеше да стане непобедимо.

-Излюпи се преди седмица и това е първото излюпване от десет години насам.- обясни принца- Ще расте бързо. За два месеца ще достигне пълния си размер. Когато това стане, дракона ще избере своя ездач. Връзката между ездача и дракона е неразрушима до смъртта на един от тях. Дракона се подчинява само на своя ездача.

Никой не посмя да проговори, всички бяхме затаили дъх пред това митично създание, което познавахме от прикаските.

-Изключително щедро, принце. Няма дума на света, която да изрази благодарността ми.- каза краля през стегната усмивка

Чичо ми заповяда на двама войни да отнесат дракона в покоите му. Малкото същество се сви от страх, когато мъжете приближиха и заръмжа. Скоро след това клетката отново бе покрита с наметалото и бързо изнесена от тронната зала.

Кралят се изправи в трона и разпери ръце с дланите нагоре.

-Като благодарност за щедрия подарък, в чест на нашите съпи гости, обявявам, че след два дни, когато луната е пълна, бе вдигнем голям бал. - после погледна принца право в очите- Вие, и свитата ви ще бъдете наши уважавани гости.

-Благодаря, кралю. За нас ще е чест.- каза принца, а лицето му не трепна нито от радост, нито от каквато и да е еможия

Безпристрасността му ме подразни повече, отколкото всичко което се бе случило досега. Генералът от своя страна не проговори през цялото време, и не изпускаше от поглед всико двичение на господаря ми.

Кралят заповяда на подчинените си да настанят гостите и да пренесът багажа им. Принцът направи лек поклон с глава, преди да се обърне, следван от генерала и елфическите си войни. Проследих ги с поглед, докато не излязоха пез отворената за тях порта. Не осъзнах, че бях спряла да дишам, докато не изпуснах една дълга въздишка. Нервите ми бяха обтегнати до краен предел, а гривните на ръцете ми бяха опасно нагорещени.

В залата се разнесоха уживени разговори. Адриян гледаше объркан право пред себе си, сякаш се опитваше да осъзнае, какво се бе случило току що. Не можех да го виня. аз самата бях смразена до дъното на костите си. Пот бе започнала да избива по челото ми и усетих тялото си горещо. Понечих да се изправя, да се извиная на краля и да помоля да ме извини, за да си тръгна, но нечия ръка на рамото ми ме възпря. Обърнах се, за да срещна загрижените кафяви очи на Адриан.

-Добре ли си?

За първи път му отговорих на този въпрос със истината.

-Не съвсем, мисля че...

Той не дочака отговорът ми а се изправи, помагайки ми да стана, след което се обърна към баща си:

-Татко, Селест не се чувства добре, ще я изпратя до стаята й.

Очите на краля, хладно преминаха през лицето ми. И заковаха в желязна хватка моите. В неговите прочетох само едно нещо, две прости думи: ,,Да говорим"

Преглътнах стегнатото си гърло и се поклоних на царското семейство, преди да се обърна и да тръгна, хванала Адриан под ръка, към голямата разтворена порта. Минахме по лабиринта от коридори, чак до западното крило. Когато застанахме пред светлата врата на стаята ми той ме пусна и за миг се поколеба, преди да отметне един кичур коса, паднал пред лицето ми.

-Почини си, днес ти се насъбра много- каза ми загрижено

Не казах нищо. Гърлото ми бе сухо като тебишир, затова просто кимнах. Понечих да отворя вратата, но гласа му ме спря:

-Сигурна ли си, че си добре?

Погледнах го и бях убедена, че всичко , което чувствах бе изписано на лицето му. Пред него просто не можех да скрия каквото и да е. Всяка стена , която издигах, се разрушаваше под погледа на тези топли очи.

-Да- казах, а гласът ми излезе дрезгав- просто ми трябва почивка.

-Добре

Изглеждаше незадоволен от отговора ми, но въпреки това не настоя. Отворих вртата на стаята и се шмугнах вътре. Преди да я затворя пред него се вгледах още веднъж в очите му, искаше ми се наистина да не си тръгва, да остане с мен и да ме разсея от жестоката подигравка на съдбата, но погледа на краля бе красноречив.

-Ще се видим утре- усмихнах му се леко, за да смекча малко вината в себе си

-Добре. До утре.

Затворих вратата и опрях гърба си на нея. Останах така за миг, заслушана в лудуто биене на сърцето си и мислите в главата си.

***

След по-малко от половин час вече бях пред вратата , скрита зад гоблена в заседателната зала. Залата бе пуста и мрачна, под слабите лъчи на слънцето, влизащи през голените прозорци. Бях облечена в черната си асасинска униформа и бях прикрила лицето си под плътна маска. Поколебах се за миг дали да почукам,дали съм разчела правилно погледа на краля, но се скастрих сама. Дори и да не бе исикал моето присъствие, имаше неща, кито трябваше все още да обсъдя с него.

Почуках тихо. След няколко секунди вратата се отвори сама и аз влязох в помещението. Краля седеше на масивното си бюро отрупано с множество книги и документи и четеше нещо е една голяма стара книга. Не вдигна поглед към мен, а продължи да чете. Вратата се затвоти тихо зад мен и аз застанах пред господаря си, смъквайки маката от лицето си, за да си дам свобода. Изчаках, го повече от минута, преди той да вдигне поглед и уморено да разтърка очите си. После ме погледна сериозно.

-Как ти се сториха днешните посетители?- усмихна ми се той подигравателно

-Не мога да повярвам, Ваше величество, че ми спестихте информация, която е толкова важна.

-Бях любопитен, как ще реагираш.- засмя се той студено- Актьорската ти игра бе добра, но трябва да се научиш да контрулираш емоциите си. Издават те. Можех да ги промета в очите ти.

Забележката му удари точно в целта. Сведох поглед.

-Да, господарьо.

Кралът прехвърли няколко документа пред погледа си и каза без да вдига поглед:

-Отсега нататък, искам да бъдеш неотлъчно до мен през цялото време. Няма им никакво доверие на тези лисици.

-Да, Ваше величество.

-Също така ще ми е нужен още един асасин, които да следи обстановката, когато ти не си наоколо. Оставям на теб да избереш кого да е и измисли извинение, за това че ще те вижда като част от придворните.

Единственият, за когото се сещах и на когото имах пълно доверие бе Хино. Бях убедена, че ще повярва на всичко, което му кажех и че ще изпълни всяко мое нареждане без колебание. Беше най-умелия войн в кралството, когото познавах, след мен. Той бе най-добрият ми избор. Но измъкнах ли го от подземията, трябваше да назнача някой, който да следи обстановката в казармата.

-Мисля, че най-подходящ за тази задача ще бъде Хино. На него имам пълно доверие.- казах делово- Трябва да назнача временно, някой от оредна да заеме неговата позиция.

-Преди малко получих вест, че Рокси и Едуард са се върнали.- каза краля расеяно, пишейки върху един лист хартия с дългото си извито перо

Едуард бе отличен асасин. Неговата специалност бяха отровите. Можеше да приготви десетки ралични видове отрови, а стаята му в подземията бе запълнена цялата с аквариуми с всякакви влечуги и отровни земноводни. Той използваше къси остриета и стрели, напоени с отровата, като в зависимост от отровата върху тях можеше да парализира, приспи или умъртви съперника си замо с едно порязване. Ед бе дребен на ръст и се сливаше добре с тълпата, а спокойният му нрав, го правеше умел и дързък убиец. Единственият проблем с него бе, че, при приготвянето на поредната отрова, ведъж вдища вредни изпарения, които едва не го убиха. Оживя, но завинаги се сбогува с гласа си.Това изцяло го отписваше от избора за заместник на Хино.

Отана ми само един избор.

-Ще назнача Рокси. Утре призори, ще раздам заповедите ви.

-Добре.

Кралят продължи да пише, но все още не ме бе освободил. Измина минута мълчание след което остави перото в мастилницата и се облегна в стола си.

-Утре в десет часа, в заседателната зала.Бъди там. Ще изслушам какво имат да ми кажат елфите. Искам от теб с нищо да не издаваш, че знам за случилото се преди дни. Аз самият ще изиграя ролята на глупака.- усмихна се и се почеса по брадата-Искам от теб също така да ги държиш напрекъснато под око. Научи каквото можеш, използвай каквито и средства да са необходими. Разбра ли ме?!

-Да, господрьо.

През главата си вече прехвърлях всяка идея, която ми хрумнеше, за да изкопча каквато и да е информация от елфите. Оставаше въпроса обаче, дали ме рапознаха, дали изобщо помнеха лицето ми, и ако го, защо се преструваха.

================================
Ехе, здавейте...ето ме отново, и както обещах с нова глава.

Завръзката започва вече да се заплита и нямам търпение да напиша вече следващите глави. И една подскаска за нетърпеливите : червенокосото момиченце не е принцесата, но не е и просто обикновенно момиче. Ще разберете за какво говоря в следващата глава. :р