Вървях през белите мраморни коридори на двореца, а стъпките ми отекваха глухо. Слънцето вече бе изгряло и хвърляше все още бледата си светлина през прозорците от цветно стъкло и оцветяваха мрамора пред мен в златисто и червено. Сигурно бе към единадесет часа. Точното време за чаеното парти, което бях обещала на принцесата.

Бях облечена в любимата ми тъмнозелена рокля с дълги до китките ръкави, стегнат корсет и пищно деколте. По гърба ми роклята се закопчаваше с редица от малки копченца, а полите се развяваха, докато ходех. Бях оставила косата си да пада свободно на едри къдрици, като бях прихванала два непокорни кичура с фиби. За всеки случай бях скрила на специално изработени скришни места в роклята къси остриета, ако случайно се стигнеше до нещо, по време на посрещането на оважаваната делегация. Трябваше да съм подготвена за всичко.

Вървях през коридорите право към крилото на царското семейство, а мислите ми ме отвеждаха постоянно до многото събития, които се бяха случили в идните дни. Днес бе деня, в който щях да получа поне малко яснота за част от тях. Днес щяха да дойдат така очакваните посетители на двореца.

Свих покрай голямата дворцова библиотека и се заизкачвах по голямото стълбище от бяк камък, право към покоите на царското семейство. Двама стражи пазеха на върха на стълбите и ми кимнаха, в знах на поздрав. Усмихнах им се стегнато и продължих в следващия огромен коридор. Минах покрай няколко врати от бял махагон, изкусно дърворезбиран, пред всяко от която пазеха по още двама стражи. Накрая стигнах до тази, което търсих.Казах на на един от войниците за какво бях дошла. Те не се поколебаха и единия ми отвори вратата, оведомявайки високо и ясно:

-Принцесо Дарина, лейди Селест моли за Вашето внимание.

Минаха две секунди преди от стаята да долети равълнуван писък и да се чуят бързи тихи стъпчици, преди едно малко момиченце да изкочи на вратата. Златистата ѝ руса коса бе сплетена на красива плитка и падаше пред едното ѝ рамо, а синте ѝ очи светкаха развълнувано. Кожата ѝ бе светла като сняг, а на лицето ѝ се бе появила хлапашка усмивка.

-Селест!-писна и ме прегърна силно

Засмях се и отвърнах на прегръдката ѝ. Тя сгуши малката си главигка в корема ми. Погалих косата й нежно.

След миг на вратата се появи дойката на принцесата. Лицето й бе приветливо, но очите ѝ показваха, подразненост от нетактичното държание на малката принцеса.

-Принцесо, не е възпитано да...

-О, стига дойке!- изнегодува малката като се отдръпна от мен

След това тя ме хана за ръката и ме повлече в стаята си. Хвърлих извинителен поглед на дойката, но тя само клатеше глава, развеселена. Дарина ме заведе в огромна стая с прозорци от пода до тавана, бледорозови стени и изискани мебели. Стая твърде голяма за само дете, но направена наистина като за царска особа. Моята в сравнение с тази преличаше на малка каюта.

Принесата ме заведе до малка маса за чай, близо до високите прозорци, които разкриваха прелестна гледка. Настанихме се, а около нас веднага защъка прислугата, която ни поднасяше различни сладкиши и видове чай. Аз обаче отказах чая. Имах голяма слабост към кафето, затова се възползвах от момента. По принцип не пиех кафе, колкото и много да го обичах, защото то би трябвало да ми причинява главоболия, но днес не ми се занимаваше с поредния театък. Просто исках чаша горещо кафе, за да удавя в него мислите си.

-Ох толкова ми липсваше. Тук е толкова скучно без теб.

Тя се подпря на брадичката и се нацупи

-Адриан не ти ли прави компания- усмихнах се

-Не. Имал много работа и бля, бля- направи отекчена гримаса

-Каква работа?- стана ми любопитно

-Не знам, но с татко постоянно говорят разни работи и никой не ми обръща внимание.

Принцесата грабна едно кексче и отхапа лакомо.

-Едва ли е толкова трагично, колкото го предствяш, Дари. - хвърлих й окуражаващ поглед- А и съм убедена, че има много интересни неща, с които да се занимаваш.

Тя не вдигна поглед към мен. Отхапа още една хапка и каза с пълна уста.

-Наказана съм да не излизам и не издържам. Искам да изляза навън, да си поидрая с другите деца, но не мога- каза тя толкова театрално, че едва не прихнах да се смея.

-Какв си направила пак?- попитах усмихната

-Ами- тя започна да мачка салфетката си между малките си пръстчета- Вчера, като се качих на коня за първи път, може...малко... да го пришпорих и той да е започнал да галопира.

Прихнах да се смея. Дарина ми хвърли учуден поглед, но после и тя започна да се смее. Явно щурия ген се предаваше през поколения. На нейните години бях същата щуретина, затова и не я обвиних. Явно някои хора от царското семейство, просто не бяха родени с оковите на моралните догми.

-И как беше?

Очичките й светнаха от вълнение.

-Беше невероятно. Конят излетя толкова бързо, мислих, че ще падна. Мама и бате така се изплашиха.Беше толкова смешно, когато тичаха след мен.

Малката се изсмя дяволито и отпи от чая си. Усмихната се загледах през прозореца към небето прошарено тук таме с облаци и високите планини с бели върхове. Отпих една глъдка кафе и изтръпнах, когато прелестния му събуждащ вкус погъделичка езика ми.

-А ти къде беше. Питах за теб.- нацупи се тя

-Не се чувствах добре, миличка- излъгах и лапнах един от любимите ми шоколадови бонбони.

-На теб винаги ти е лошо.- сопна ми се

-А ти винаги се забъркваш в бели.

Тя ми се усмихна заговорнически и нападна сладкишите пред нея. Загледах се в малката принцеса, толкова жизнена и нежна, но в същото време опасно непредвидима. Човек винаги можеше да остане изненадан от нея. Тя носеше в себе си непоколебимостта и свободния дух.Бе хубаво да има някой след царското семейство, макар и толкова малък, който да споделя волността и лудостта ми. Бях горда, че това сладко момиченце, бе моя братовчедка.

Чух нечии стъпки преди да извърна поглед към новодошлия. Адриян влезе в стаята с ведра усмивка на лице. Беше облечен в свободна бяла риза и тъмни панталони. Косата му бе рошава, сякаш тукущо бе станал, а под очите му имаше следи от недоспиване.

-Добро утро, дами.-поздрави

Принцесата скокна да го прегърне. Той я вдигна усмихнат във въздуха и я завъртя. Малката принцеса се засмя, крещейки му да я пусне. Оставяйки я ухилен на зенята, Адриан ме погледна в очите.

-Добро утро.- усмихнах му се, като станах от стола.

После всички заедно седнахме да закусваме. Адриан също отказа чая и поиска кафе. Това ми напомни за приятен спомен от детството. Усмихнах се загледана в него. Когато срещна погледа ми попита:

-Какво?

-Нищо- поклатих глава и тъмните ми къдрици се развяха по раменете ми.-Спомних си, как като малки откраднахме, кафето на кралицата, само за да го опитаме.

Адриан се усмихна и поклати глава.

-Беше твоя идея.

-Разбира се, че беше. - усмихнах му се

Отпих една голяма глъдка и се усмихнах, заради спомена. Погледа ми попадна на принцесата, която ме гледаше сериозно.

-Скукааа- врътна очи

Засмях се , а Адриан й хвърли недоумяващ поглед.

Малката подпря брадичка на юмруче и ме погледна в очакване.

-Разкажи ми нещо по-интересно, което сте правили.

Погледнах Адриан, а той ми хвърли весела усмивка, която ме насърчи да продължа.

-Веднъж, двамата отидохме в конюшните и пуснахме всики коне, защото искахме да са свободни. Конете побягнаха през градината и унищожиха доста редки растения. Бяхме наказани със седмици.

Малката се изсмя и се съсредоточи в мен, сякаш й разказвах приказка.

-Помя веднък как бяхме решили да откраднем дрехите на един от генералите, докато се къпеше. После се скрихме и го гледахме как притичва от ъгъл на ъгъл, за да не го види някой. После без да види върнахме дрехите на същото място и когато той се върна със сражата, казвайки че има крадец, дрехите му си стояха на място.

Прихнах да се смея заедно с Дарина. Принцесата се преви надве и гушна силно куклата си.

-Най-ужасното беше, че ме накара аз да изпъня всичко- добави Адриан шеговито

-Да не би да очакваше, че ще вляза в мъжката баня?! Не приляга на една дама.-изкикотих се мушвайки го с пръст в рамото

-Всички, които те познават, знаят, че не си никаква дама.-подразни ме той

-Титлата си е титла. Но не значи, че отговарям на нея- усмихнах се

Тримата прихнахме да се смеем. Разказах на малката още много глупави ситуации, в които бяхме изпадали, главно заради мен де. Неусетно как дойде време за обяд и ни сервираха различни ястия. Продължихме да се храним и да говорим, за най-различни неща, и то само маловажни.Но чувството бе безкрайно хубаво. За миг забравих за терзанията на душата ми и се насладих на храната, почивката и приятната компания на брадовчедите си.

~~~

След около два часа двамата с Адриан напуснахме покоите на малката принцеса и хванати под ръка се разхождахме по почти пустите коридори. Дарина едва успя да ни пусне, цупейки се на учителя си по математика и физика, който бе дошъл да й преподава както всеки ден. Накрая с негодование се съгласи и вирна наперено брадичка. В този момент наистина съжалявах учителя й, който бе твърде кротък човек, за да може да я укроти и да и привлече вниманието за дълго време.

С Адриян вървяхме без цел из безкрайните като лабиринт коридори на замъка.Разговаряхме спокойно за най различни неща, но колкото повече крачки извървявахме, толкова повече започвах да се отдавам на мисите си и ми бе трудно да се концетрирам в думите му, колкото й да се опитвах. Чувах гласа му някак приглушен зад пищящите мисли в главата ми. Имах толкова ного въпроси и никакви отговори и това ме измъчваше. Досега никога не бях изпадала в подобна ситуация.Винаги знаех всичко, за всеки, а ако не знаех, намирах начини.

Не, нямаше да стоя и да се измъчвам, чакайки отговорите сами да дойдат при мен. От сега нататък аз щях сама да ги намеря.

Гласът на Адриан затихна и побързах да извърна поглед към него. Двамата спряхме на едно място.Очите му ме гледаха въпросително, сякаш очакваше някъкъв отговор от мен.

-Извинявай, какво?- попитах бързо

Устата му се разтегли в закачлива усмивка и наклони леко глава на една страна.

-Нищо ли не чу от това, което ти казах?

-Може би- усмихнах се извинително- Извинявай, замислих се за нещо.

Принацът се вгледа сериозно в лицето ми, сякаш се опитваше да разчете нещо в него. Срещнах топлите му кафяви очи и прочетох нотка притеснение в тях.

-Добре ли си? Изглеждаш така сякаш нещо те тревожи? Всичко наред ли е?

Душата ми трепна. Такъв си беше Адриан...винаги разтревожен за другите.

Усмихнах се възможно най-сърдечно, посавяйки ръка на рамото му. Лицето му поомекна, а очите му не ме изпускаха.

-Всичко е наред.- излъгах го с усмивка на лице, за което се ненавиждах

И той ми повярва. Усмихна се стегнато и започнахме отново да вървим. В продължение на секунди не каза нищо, сякаш и той се бе замислил върху нещо. Секундите минаваха, одброявани от стъпките ни по мраморния под. След което, гласът му прекъсна тишината:

-Понякога се чудя какво се върти в главата ти?

Погледнах го, но той гледаше право пред себе си и не срещна погледа ми. Рамото му под пръстите ми се бе стегнало, а челюста му бе стисната.

-Има моменти, в които мисля, че те рабирам, но други, в които имам чуваството, че нещо ми убягва.- продължи той със сериозен глас

Нещо в мен се пречупи под думите му. Може би защото бе истината, а тя най-много боли.Адриан не беше глупав, напротив. Той бе наблюдателен и анализираше внимателно всяка ситуация. Отдавна знаех, че подозираше нещо, но и бях сигурна, че нямаше как да разбере какво е. И може би единствения начин да разбереше липсващата част от мен, бе когато той самия станеше краля. Тогава щях да стана негова сянка. Може би тогава, един ден щеше да разбере. А можеше и да ме намрази за това.

Реших да се пошегувам, за да мога да разчупя напрежението.Затова се изсмях звучно, с което привлякох вниманието му и той ме погледна изненадано.

-Ако се опитваш да разбереш, какво се върти в главата на една жена, по-добре се откажи, Адриан.

Той повдигна една вежда.

-Обичам предизвикателствата, Селест.

-В такъв случай, ще си имаш занимание за следващите години от живота си.

Засмяхме се и гласовете ни изпълниха празния коридор. Зарадвах се, че успях да разведря обстановката. Стигнахме до голямо бяло стълбище и започнахме да се изкачваме.

-Напоследък много време прекарваш с краля, а?- казах със закачлива усмивка

Той ме погледна, сбръчкал чело.

-Да така е. Откъде разбра?

-Дарина ми каза.

-Разбира се ти е.- засмя се той

-Какво стана с тактиката ти постоянно да го избягваш?- попитах шеговито, но имах сериозни намерения.

Изкачихме и последното стъпало и спряхме на малката площадка, преди стълбището да се раздели на две крила, отвеждащи към горния етаж, където бе голямата тронна зала. Големите прозорци пред нас ракриваха гледката на градината и необятните гори и плланински върхове. Слънцето клонеше към планинския връх и караше снега по него да блести като кристали.

-Не е като да искам да прекарвам време с него. Но трябва.- каза той припряно

-Какво искаш да кажеш?

Той се загледа през процореца, а едната си ръка я постави на дръжката на меча си. Израза на лицете му стана суров и съсредоточен.

-Подготвя ме да управлявам. Разказа ми неща, за които не бях подозирал, за целите си и това, което очаква да направя, когато поема трона. Иска да споделя мисленето му и да продължа начинът му на управление, Селест. Но не мога. Аз не съм баща си. - каза той сериозно, без да трепва- Когато се изкача на трона, ще направя всичко по силите си да управлявам за народа си на първо място, а не подтикван от свои недостижими амбииции.

Спусна се мълчание. Гледах го право в очите, в които гореше пламенна изкрица. Този огън, накара сърцето ми да забие от щастие. Знаех, че всяка една изречена от него дума бе истинна, бе като предсказание за бъдеще, което така жадувах да видя. Адриян щеше да бъде добър и благочестив крал. Знаех го. Винаги съм го знаела. Той по никакъв начин не подкрепяше военната политика на баща си. Принца вярваше в мира и равенството на хората. Ненавиждаше от много години насам баша си, колкото и да не го показваще. Може би ако не бяхме толкова близки и аз нямаше да зная, че е така. Не знам как успяваше, но Адриан винаги прикриваше, зад сериозно и делово изражение всичката си ненавист. Качество, за което на моменти тайно му завиждах. Спокойният му и уравновесен характер му даваха възможност да подбира добре действията и думите си, както и да прикрива чувствата си.

Аз бях в това отношение негова противоположност. Каквото изпитвах, се изписваше на лицето ми, каквото мислих обикновенно го казвах, без да се съобразявам с отредения етикет. Лесно се палих под нечии препрадки и убиди, което пречеше да изпълнявам своята роля като сянка. Емоциоалността бе моят най-голям враг, затова и често слагах неистинна усмивка на лице или сериозна маска. Прикривах я по всеки възможен начин, защото знаех , че именно емоциите бях моето слабо място.

Усмихнах се от сърце, посавяйки ръка на рамото му. Той не откъсваше тъмните си като лешник очи от мен.

-Тогава ще бъда горда да те нарека свой крал.

Лицето му придоби уверен вид, но очите му останаха сериозни.Той взе ръката ми, която почиваше на рамото му, в своята и я погледна.

-Обещай ми нещо.

-Какво?

-Обещай ми, че когато се възкача на трона ти ще бъдеш до мен.

Очите му срещнаха мойте и не можех да отклоня поглед. Гледаха ме настойчиво, в очакване, питащи и несигурни едновременно. Разбира се, че щях да бъда до него. Но той не осъзнаваше по какъв начин. Станеше ли крал, аз вече нямаше да съм негова брадовчедка и приятел...щях да съм негова подчинена, щях да убивам за него, да се жертвам за него, да извърщвам непосилни неща за него. Щях да бъда до него, но вече нищо нямаше да бъде същото, не и каквото бе сега. Ако рабереше колко го бях лъгала, какви неща бях извършила, щеше навярно да ме намрази. Тази мисъл ме накара да настръхна.

Но колкото и да ме ненавиждаше, колкото и да не искаше да има нищо общо с мен, аз щях да съм там...винаги щях да съм до него, независимо какво бъдещето щеше да ни поднесе...аз щях да съм там.

Затова го погледнах без страх в очите и дадох своето обещание пред него, пред белите мраморни стени и планините отвъд големите прозорци...обещание, което знаех, че навеки щях без колебание да изпълнявам.

-Обещавам.

Лека усмивка изви усните му. Той пусна ръката ми, като предложи своята. Хванах го усмихната под ръка и се загледахме през прозореца.

Шум от човешки стъпки изпълни коридорите, когато двама войника се заизкачваха бързо по стълбите. Бяха задъхани, когато спряха пред нас. Единия се изправи и съобщи с леко задъхан глас:

-Имаме вест, господаржьо...-поклони му се той, после и на мен- Милейди.

Двамата с Адриан се спогледахме бързо, преди принца да го попита какво е.Същия войн прочисти гърлото си и каза равнодушно:

-Кралят изисква вашето присъствие в тронната зала за посрещането на уважавани гости.

По цялото ми тяло премина тръпка, когато чух така чаканата вест. Моментът бе дошъл. Моментът, в който щях най-сетне да получа малко отговори. Притеснението в гърдите ми нарасна. Дали бе трепет от очакване или несигурност...не знаех. Знаех само, че нямам търпение.

Адриан се обърна към мен и ми каза спокойно:

-Трябва да отида до покоите си и бързо се връщам. Ти отиди в тронната зала, сигурно вече чакат.

Кимнах и двамата се разделихме. Той заслиза надоло, а аз се изкачих нагоре по стълбите. Пред вратата на тронната зала, която бе широко отворена се бе събрала охрана, а вътре щъкаха напред назад прислуга, лордове и оважавани дами. Беше лудница.

Точно пред мен на издигнат няколко стъпала от пода се намираха троновете от бял кристал. В центъра се издигаше най-величествения и пищен-този на карля.От двете му страни имаше по два еднакви на него, но по-малки. Този вдясно бе за кралицата, а този в ляво за Адриян. След тях имаше по още един от всяка страна, с по-малки размери. Този откъм страната на кралицата бе за принцеса Дарина, а този до Адриан- за принцеса Лия.

Кралицата бе застанала и наблюдаваше всичко от високо. Бе облечена в бяла изяшна рокля с дълъг плащ, които се влачеше след нея. Косата й, златиста като слънцето, бе вдигната в кок с множество диамантени фиби, а на врата и висеше тежко златно колие. Кралицата разговаряше с дойката на Дарина, а самата принцеса бе седнала на трона си, които бе още твърде висок за нея и малките й крачета се клатушкаха във въздуха. От краля намаше и следа.

Приближих се уверено към кралицата и се усмихнах. Кралицата от Севера ,забелязала ме, се извърна към мен и ми се усмихна стегнато.

-Ваше величество-поклоних се леко аз

-Селест, радвам се че се чувстваш по-добре и че се присъедини към нас.- каза тя

Усмихнах се по-широко. Кралицата бе студена като самия север. Дори когато изразяваше личните си чувства, го правеше със сериозен и непроницаем глас.

Поздравих малката принцеса и застанах на отреденото ми място в тронната зала- изправена до трона, на който седеше Дарина. Огледах сериозно насъбралото се множество, а душата ми тръпнеше във вълнение. Кралицата се настани на трона си и погледна ледено своите поданици.

-Ей, Селест-Дарина подръпна края на роклята ми, за да ми привлече вниманието- Къде е бате? Не го виждам.

Огледах се. Нямаше и следа от принца и краля, а всеки момент очаквахме да се разтворят портите, за да посрещнат нашите гости.

-Отиде да вземе набързо нещо. Сигурна съм, че след минутка ще е тук.- казах и

Изминаха минути преди принца да влезе в тронната зала, а редом с него вървеше краля. Всички се поклониха пред тях, докато прекосяваха растоянието до троновете. Адриан се бе преоблякал набързо и сега носеше официалната си униформа, а мечът му висеше на кръста. Той ми хвърли поглед и ми се усмихна окуражително, преди да седне на трона.

Голямата тежка порта се затвори и насъбралата се тълпа замълча в очакване. Загледах се в тях, търсейки какъвто и да е знак, за опасност, засада или нападение, както правих винаги в присъствието на краля. Пръстите ми докоснаха едно от металните остриета скрити в ръкавите ми, което ми подейства успокояващо.

-Селест.

Гласът на краля вледени всяка частичка в тялото ми. Извърнах се към него и срещнах погледа му, който бе студен и преценяващ.

-Да, Ваше Височество.

-Днес ще седнеш на трона на Лия.

Объркване премина през мен. Не знаех как да реагирам.За мое щастие кралицата реши да изрази възмущението си.

-Защо да го прави. Нейното място не е на трона...той е за дъщеря ни.

-Която не е тук.- каза сурово той срещайки погледа й.-Докато аз не кажа, тя ще седи там.-после извърна студените си сини очи към мен- Това е заповед!

Подчиних се макар и с неохота. Всички се взираха в мен, царското семейство, както и насъбралите се подъници, докато извървявах краткото растояние до белия кристален трон и седнах на него. Чувството бе много страно. Защо по дяволитеми заповяда подобно нещо. От всички хора краля бе този, които държеше най-много да си зная мястото. А може би имаше истинска причина за това.

Усетил притеснението ми, Адриан до мен ми хвърли топла усмивка.

-Какво е чувството?

-Сякаш ще повърна.-прошеонах му

Той се усмихна и едва сдържа смеха си.

Точно в този момент се чуха стъпки, преди голямата порта да изскърца и да се разтвори бавно . Стомаха ми се сви на топка и стиснах здраво полите на роклята си. Съсередоточих се в новодошлите. В мига, в който съзрях лицата на петимата мъже, вените в ръце ми се смразиха. Сърцето ми препусна лудо и бях забравила да дишам. Целия свят се преобърна с главата надолу.

Новодошлите спряха на почтително растояние в подножието на троновете и се полкониха в знак на почит. Очите ми бяха фокусирани в двата война пред мен. Шлемовете им бяха свалени и разкриваха лицата им. Лица, които се молих никога повече да не виидя в живота си.

-Кралю, приемете моите благодарности, че се отзовахте толкова бързо на молбата ми.

Гасът на елфа с бяла като лунна светлина коса и теменуженосини очи бе строг и дълбок , а очите му не откъсваха поглед от този на краля. Бялото му наметало се спускаше чак до пода, а изящното му лице показваше древна мъдрост и спокойствие.

Генералът стоеше от лявата му страна, а кървавочервеният му плащ бе единственото ярко нещо в залата. Лицето му бе сериозно и непроноцаемо, а очите му не испускаха всяко движение на краля. Погледа му за миг срещна моя, при което в мен забушуваха яростни огньове. Веднага го отмести и на лицето му не се изписа нищо. Което ме накара да се замисля дали изобщо ме бе разпознал.

Пропъдих любопитството си въпреки, че сребърните ми гривни започнаха да се нажежават леко. Загледах се безизразно в мъжете пред мен и вирнах високо брадичка. Защото и да бяха дошли, с каквито и намерения, аз щях да разбера и да ги спра. Нямаше да им позволя да се закачак с моето кралство и да попречат на моя крал. За нищо на света!