Слънцето още не бе изгряло, когато излязох от покоите си, облечена в тъмната черна брония и перелината. Бях сплела косата си на плитка и бях прикрила устата , носа и брадичката си под плътна черна маска. Токовете на кожените ми ботуши изкънтяваха с тъп звук в празните мраморни коридори, а перелината ми се развяваше след мен като тъмно мастило във вода.

Майсторите бяха свършили бързо нещата които им бях наредила. Бронята ми бе поправена, имах нова перелина и остриета и бяха оствени прилежно в гардеробната стая от Мари.

Запътих се право към стената в дъното но коридора, на която висеше тежък гублен с избродирани на него стадо елени в гората. Отметнах го настрана, разкривахки здрава дървена врата. В мига, в който се приближих до нея, масивните сребърни гривни по ръцете ми засияха леко, а от вратата се чу тихо изщракване. Вратата нямаше ключалка. Единственият начин, по който можеше да бъде отворена беше чрез магията, която кралят бе направил на гривните ми. Затова вратата можеше да се отвори само от мен. Бутнах я и влязох в тъмен коридор. Грабнах една от факлите закачени до вратата и я запалих, осветявайки пред себе си каменно вито стълбище, водещо надолу.Без колебание заслизах по него, затваряйки вратата след себе си. Смръщих нос. Вонеше на помия и влага. Колкото и пъти да бях минавала от тук, никога не свикнах с тази миризма. Светлината от факлата бе бледа и осветяваше единствено стъпалата пред мен.

Измина минута, в която се спуснах дълбоко в скритите подземия на замъка. Накрая се озовах в един къс няколко крачки коридор, а в неговото дъно имаше врата. Изминах краткото разтояние и застанах пред нея. Окачих факлата на стената и бутнах тежката врата. Затворих очи, когато силната светлина ме заслепи. Примигах няколко пъти, за да привикна и се огедах наоколо.

Намирах се в огромна добре осветена зала от черен камък. В нея къняха гласовете на хиляди войници , прекъсвани отвреме на мреме от звънненето на метал. В мое ляво се намираха ковачниците, откъдето миришеше на въглени и желязо. В центъра на помешението бяха разпръснати множество групи от войници, които тренираха или си устройваха мачове, заобиколени от многото тела, които залагаха, кой ще победи. Вдясно от мен имаше тясно дървено стълбище, което отвеждаше до балконите. Насочих се право натам, като не обърнах внимание на многото погледи отправени към мен и фактът че всички разговори секваха. Изкачих се, а старите дъски изкърцаха под краката ми. Когато достигнах върха се насочих право към високата мъжка фигура, подпряла се на парапета и вперила поглед към войниците под него.

-Здарей, Хино- поздравих го, заставайки до него на парапета

Хвърли ми бърз поглед, в който прочетох закачка и типичната за него уверена високомерност, а устата му се разтегли в усмивка.

-Селест.

Хино беше моята дясна ръка. Каквото и да се случеше по време на мисия или тук в казармата можех да разчитам на него. Познавахме се още от деца. Той беше моят първи спаринг партньор, когато започнах обучението си. И до ден днешен си оставаше единствения, който можеше да издържи в битка срещу мен, достстачно дълго, че накрая да го тръшна победен на земята с достойнство. Можеше да се каже, че беше пълната противоположност на Адриан. Хино бе надут, арогантен и хитър, разбивач на женски сърца и изпипан убиец и военоначалник. И за разлика от Адриан познаваше другата част от раздвоената ми идентичност, а именно сянката на краля. Той нямаше и на представа за ролята ми в двореца, а отсъствията ми се обясняваха с мисиите и службата ми на краля. Хино, както и всички в тази подземна зала никога не напускаха това място, освен, когато бяха пращани на мисия.

Закачливата му усмивка не слизаше от лицето му, докато лешниковокафевите му очи минаваха преценявашо по лицето ми.

-Защо не махнеш това чудо, да ти огледам хубавото личице-изхили се той

Свих ръка в юмрук и го удрих в рамото, което бе сякаш от камък.Той даже не помръдна, а усмивката му стана още по-широка.

-Леко да не си счупищ нокът, госпожичке - засмя се

-Млъквай- изсъсках му

Извърнах поглед от Хино и се взрях в тълпата от мъже. Повечето от тях бяха убийци, крадци или бандити, които кралят принуждаваше да положат непрегрешимата клетва пред него в замяна на живота им. Така те бяха принудени да му служат и изпълняват всяко негово нареждане. Но кралят не можеше да си позволи престъпници в своята кралска армия, затова ги пращаше тук в подземията, за да бъдат обучени и скрити. За да му вършат мръсната работа когаро имаше нужда. Те бяха асасините му.

Аз обаче не приемах тази сгам. Повечето бяха агресивни и трудни за контролиране и често се стигаше до сбиваня, а понякога дори и до убийства. Сякаш това не бе казарма, а затвор. Затова Хино трябваше неотлъчно да следи всичко, което се случваше тук долу, когато ме нямаше наоколо.

Подлагахме войниците на стрикна тренировка, като подбирахме най-добрите от тях и ги включвахме в ордена. Той предстваляваше най-добрите асасини и моите най-доверени хора. Но в повечето случаи не бяха в замъка, защото изпълняваха мисии, или когато се връщаха оставаха само за няколко дни, след което изпълняваха следващата. Хино се задържаше най-дълго време от всички в ордена, защото бе отговорен за подземието и за обучаването на асасините.

-Как мина мисията? Почти седмица те нямаше.-попита Хино

-Добре- казах, без да го поглеждам- Този кучи син знае как да бяга бързо.

Нямаше за нищо на света да му споделям за случилото се. Можеше да сме изключително близки приятели, но точно затова й не исках да разбира. Единственото, което щях да си навлека е главоболие, задето нямаше да могат да го спра да ми се подиграва. С удоволствие щях да си спестя това.

-Не се и учудвам.

Той извади един къс нож и започна да го върти между пръстите си.

-Какво имаш в предвид?- погледнах го с присвити очи

-Ами, кой не би се изплашил от теб?!- засмя се той гръмко- Поглеждала ли си се?! Направо ме побиват тръпки понякога от теб.

С бързината на змия хванах ножа, който си подмяташе, във въздуха и го опрях в гърлото му. Усмивката не падаше от лицето му, доволен, че ме е подразнил.

-Ето за това говорих!

-Млъквай, Хино. Не искаш да ме ядосаш.

Отдръпнах се бързо от него, като забих острието на парапета пред нас, точно на мястото до ръката му само на милиметри от нея. Взрях се отново напред, без да обръщам внимание на подигавката, изписана на изражението му.

-И после, защо си нямаш мъж.-засмя се остро

-Нямам, защото не ми трябва.- не му останах длъжна

-А, може би, още не си осъзнала за какво точно сме ви нужни.

-Намеци ли ми правиш?!- погледнах го възмутено

-Разбирай го както искаш. Просто изразявам мъжкото си мнение.

-Не ми е притрябвамо точно твоето мнение.

Той срещна погледа ми и се приближи една идея към мен. Без да откъсва поглед от мен, той протегна ръка да свали маската, прикриваша устата ми. Оставих се да я свали, а грубите му пръсти погъделичкаха бузата ми. Лицето ми остана неприкрито от погледа му и той се вгледа сериозно във всеки негов детайл.

-Така е по-добре- каза тихо

Очите му спряха на усните ми само за секунада, преди да се отдръпна от него. През погледа му премина сянка, преди да стисне усни и да извърне поглед към залата.

Бузата ми гореше на мястото, където пръстите му ме бяха докоснали. Стиснах ръце в юмруци и се загледах в лицето на Хино, съсредоточено в нещо в тълпата.

-Какво има?

Сякаш не забелязал въпроса ми той се извърна към мен, а лицето му бе сериозно. Лице, което поставяше като маска, когато имаше работа.

-Ела с мен.

Без да изчака отговора ми той заслиза по стълбите. Последвах го бързо. Когато се озовахме на първия етаж Хино сви вдясно, насочвайки се към другия край на широкото помещение. Настигнах го и застанах до него, докато вървяхме през тълпата, която се разцепраше и ни правеше път. Вървяхме така един до друг, а войниците ни гледаха със страх и завист в очите. Хино се извисяваще високо над мен. Имаше изключително високо и мускулесто тяло, което никой войник не можеше да засенчи.

Почти бяхме стигнали до края на залата, където се разполагаха спалните помещения на асасините, когато видях, какво бе привлекло вниманието на Хино преди малко. В близот до стената в редица бяха подредени мъже и жени на различна възраст. Те бяха вързани един за друг с вериги и изглеждаха уморени и изплашени. Двама войника им крещяха заповеди и побутваха тези , които не изпълняваха или се бавеха. Това бяха новите попълнения.

Забелязали приближаването ни двата войнита се изправиха и прибраха мечове в знак на подчинение. Наоколо се събраха войници, за да видят, кои са наводошлите.Аз и Хино спряхме пред тях.

-Сър, новите попълнения- обърна се единя войник към Хино

Беше им забрадено да говорят дирекно на мен.А и не биха посмяли дори и да им беше.

-Кажи ми подробности- заповяда Хино, скръсвайки ръце.

-Обще 32ма сър, от тях 28 мъже. Повечето са от затвора във Васала.

Докато мъжът говореше мълчаливо започнах да оглеждам лицата на наредените пред мен хора. Повечето гледаха към земята и не смееха да срещнат погледа ми, както сигурно им бе наредено преди да влязат в подземието. Хино разпитваше войника за подробносто и не ми обърна внимание, когато започнах с бавни крачки да вървя по дължината на редицата от хора и да оглеждам всеки един.

Един от тях привлече вниманието ми. Той бе едър, гологлав и с потно мазно лице. Очите му бяха арогабнтно вперени в мен, а на лицето му се бе появила гнусна усмивка. Спрях пред него и го изгледах остро. Той не извърна поглед, а напротив, задържа го като пълен глупак.

-Ти- посочих го аз с пръст- излез напред.

Глупака се усмихна с присмех и се изплю на земята пред мен. След което изпъчи гърди като пуяк от гордост, че ми е опетнил репутацията. Но глупака си нямаше и на идея с каво туку що се бе захванал.

Притеснено другия войник се приближи към нахалника и го удари с дръжката на меча си в корема му, като му извика:

-Как си позволяваш!

Онзи се преви на две, но не откъсна гнусния си поглед от мен. О, не! Нямаше да му се размине само с това!

-Как се казваш?!-попитах го възможно най-остро.

Не ми отговори веднага. Изправи се, а лицето му бе разгневено.

-Кърт Дорфи.

-Хъм, странно. -скръстих ръце пред себе и и направих една крачка към него-Помислих, че е нещо от рода на червей или свиня. Да ти кажа повече щеше да ти отива.

Зад себе си чух смеха на войниците, които се бяха насъбрали. Лицето на Кърт стана черено и разгневено.

-За коя се мислиш, кучко!

Падна в капана ми, като глупава мишка. Усмихнах му се като котка приклещила жертвата си. Усетих как Хино се приближи зад мен, досетил се какво предстоеше да се случи.

-За тази, от която зависи, дали ще живееш или умреш.

През погледа му премина ледена вълна, когато осъзна, какво се бе случило. Но вече бе късно.

-Страж, кажи ми провиненията му, за които са го вкарали в затвора.

Войникът се подчини и затърси в свитъка, които държеше. След миг зачете на глас:

-Бил е войник от редовната войска в провинцията Тавас, изгонен за неподчинение, от тогава единадесет убийства, от които две на жени и един младеж на 13 годишна възраст.

Както и предполагах. Сериен убиец. Нямаше да позволя на такъв негодник, сред войската си. Никога не бих го допуснала, но имаше само един начин да се отърва от него.

-Стражи, освободете го и му дайте оръжие.- заповядах

Всички ме погледнаха втрещени, но не се противиха. Хино ме хвана за рамото и ме принуди да се обърна към него.

-Какво си мислиш, че правиш?!-попита ме с нисък глас

-Как какво? Уча на обноски.- отвърнах му с усмивка

Доловил нишката на мисълта ми той ми се усмихна заговорнически.

-Щади го.

-Няма.

Заповядах на насъбралите се войници да ни освободят място. Свалих с едно движение перелината си и я метнах на Хино. Той я улови ловко и ме погледна в очите.

Кърт разтърка китките си, където бяха допреди малко белезниците, като не откъсваше преценяващ поглед от мен. Един войник му подаде меч и той го грабна бързо от ръцете му. Пристъпи към мен предпазливо, като гладиатор в клетката на лъва. Тълпата оформи голям кръг около нас и наблюдаваше с притаен дъх случващото се. Наблюдавах опонента си, скръстила ръце и с подигравателна усмивка. Престъпника прехвърли меча си в дясната ръка и го стисна здраво. Приготвяше се за атака.

-Ако ме победиш, си свободен да си вървиш.- казх му простичко

-Ами ако загубя- изръмжа

-Няма да искаш да знаеш-казах усмихната

Чул думите ми, той се изтреля към мен, вдигнал високо над главата си меча, откривайки корема си беззащитен. Грешка.

С едно бързо движение извадих камата от колана си, дърпайки се настрани, за да избегна удъра му, но в същото време замахнах към гърдите му и го порязах леко, колкото да пусне само кръв, но да не го нараня. Извърнах се настрани бързо, преди тялото му да се сблъска с моето. Той продължи още две крачки заради засилката си, преди да се обърне отново към мен с очи, пълни с ярост.

Усмивката не падаше от лицето ми, когато повиших глас, обръщайки се към насъбраалата се тълпа:

-Първо правило- никога не оствяйте гърдите си незащитени.

Войниците започнаха да се смеят и да викат одобрително.

Разгневен Кърт атакува отново, като замахна отсрани право към главата ми. Грешка.Бързо се наведох и силно го изритах в краката, при което той загуби равновесие и залитна назад.

-Второ- никога не забравяйте да си гледате в краката.

По лицето на опонента ми бяха избили капчици пот и бе стиснал силно челюсти. Погледнах го предизвикателно и му се усмихнах.

-Само това ли можеш?!

Той нападна, запахвайки бързо с меча. Дръпнах се настрани бързо, преди да е замахнал отново. Този път замахна ниско към краката ми, нещо което смяташе че не бих очаквала. Грешеше. Подскочих, прескачайки острието и стъпих с единя крак върху него при приземяването, с което острието се изтръгна от ръцете му и иззвъня при удара със земята. Замахнах с дръжката на камата и го ударих в челуста. От удъра Кърт загуби кординация. Момент, кото използвах, за да го изритам силно, запращайки го право в стената от войници, които го избутаха с недоволни викове обратно в кръга. Подпъхнах крака си под дръжката на меча и с едно рязко движение го запратих във въздуха и го улових в ръка.

-Трето правило- никога не губете оръжието си.

Метнах меча на един от войниците, който го улови малко наскопосано. Хванах здраво камата си и се подготвих за нова атака. Този път аз бях тази която атакува първа. Стрелнах се бързо към него, а тялото му се напрегна. Замахна с юмрук към мен,но аз парирах с лявата ръка. С другата ръка посегна да ме сграбчи, но вдигнах камата и я забих право в дланта му. След това се отдръпнах бързо. Опонента ми се хвана за ранената ръка и ме погледна с отчаяние и ужас в очите.

-Четвърто правило- Целете се в ръцете и ходилата. Без тях, врагът е обречен.

Тълпата избухна в бурни писаци. Явно открития зрелищен урок им допадаше. В тълпата мернах за миг Хино. Беше скръстил ръце на гърдите си, като в едната стискаше перелината ми и ми се усмихваше.

Нямах време да се занимавам още дълго време с това, трябваше скоро да го приключа.

Опонента ми нападна с рев на разярено животно. Отстъпих назад и замахнах с камата, запращайки я право в гърдите му. Заби се точно под гръдния кош, далеч от добре кръвоснабдените органи и той се свлече на колене. Погледна окървавения си корем с ужас.

-Пето правило- никога не подценявайте опонента си. Той винаги ще направи всичко, за да ви убие първи.

Кърт хвана дръжката на острието и го изтегли. От корема му бликна обилна тъмночервена кръв. Той се изправи, стиснал камата ми в ръка и с поглед на безумец се хвърли към мен. Можех да извадя друго оръжие, но не това бе целта ми. Ако трябваше и с голи ръце щях да го сразя, но нямаше да изкарам друго острие.

Той замахна към корема ми. Извърнах се настрани и сграпчих ръката му с оръжието. Използвах собствената инерция на тялото му, за да го преметна. Той се строполи по гръб на замята и се преви, стискайки корема си. Прилагайки му хватката, бях успяла да си взема обратно камата, лепнеща от топлата му кръв.

-Изправи се!

Той се завъртя и се изправи на колене , докато притискаше раната си. Очите му ме гледаха с ужас, а усната му бе започнала да трепери. Толкова бе жалък. Направо не можех да го гледам.

Протеганах камата и я опрях в гърлото му. Той ме погледна в очите с отчаяние, приел съдбата си.

-И най-важното правило.- повиших глас, за да ме чуят всички- Не забравяйте къде ви е мястото.

С тези думи натиснах острието и прерязах гърлото му. Оставих тялото му са се гърчи на земята и му обърнах гръб. По пода се образува локва кръв, която достигна и обгърна единя ми бутуш.Не му обърнах внимание. Загледах се в насъбралата се тълпа. Всички бяха затаили дъх и гледаха със страх трупа и господарката си над него. Чуваше се само далечния звън в ковачниците.

В тълпата, заобиколила ме,нещо привлече вниманието ми. Извърнах се натам и приковах поглед с този, привлякъл вниманието ми. Дъхът ми спря. Между мъжете стоеше и ме гледаше едно малко момиченце. Имаше буйна червена коса, бледа кожа, осеяна с лунички, и бистри зелени очи. То ме гледаше, а в очите му прочетох страх. Беше сигурно единадессетгодишна и имаше крехко слабо тяло. Какво правеше това дете тук?!

Забелязала отправения към нея поглед тя се шмугна бързо в тълпата и изчезна като привидение. Понечих да я последвам, когато гласър на Хино, прекъсна мислите ми:

-Малко прекали.

Погледнах го, а очите му ме гледаха с укор.

-Аз пък мисля, че заслужи точно, каквото му се полагаше.

-Внимавай, Селест. Кралят може да ти създаде неприатноссти за това.

-Не мисля.- казах му и после заповядах на двана стражи- Погрижете се за трупа.

Хино, не си направи труда да спори по нататък с мен. Знаеше, че няма смисъл, затова смени темата.

-Напоследък идват все повече нови попълнения и няма кой да ги обучава.Дали да не извикаме Рокси, когато се прибере от мисия да ги поеме.

Рокси бе също от ордена, но имаше твърде сприхав нрав и бе много мълчалива. Никога не знаеш какво и се върти в главата и въпреки, че бе една от най-добрите ми хора, не я понасях. Имаше нещо в нея, което не ми харесваше, но не знаех какво точно.

-Защо да я чакаме?! Аз ще ги поема.

Хино спря на място и ме погледна. Никога досега не бях изразявала желание да обучавам, пък камо ли новобранците. Но това момиче. Не можех да я изтрия от ума си. Трябваше да я открия!

-Сигурна ли си.- попита той бавно

-Да.