Оворих очи и първото нещо, което видях, бешe слънчевите петна върху белите ми чаршафи. Примигах , за да се расъня и се протегнах. Чувствх се отпочинала и свежа. Но ми се искаше да остана под завивките завинаги. Сгуших се в пухкавината им и се загледах през прозорците, срещу леглото ми. Небето бе започнало да порозовява под залязващото слънце. Имаше още час и половина до настъпването на ноща. Бях спала почти целия ден.

С неохота се изправих от леглото и отметнах завивките. Кожата и настръхна, когато студения въздух докосна кожата ми. Станах на крака, намръщвайки се на болката в мускулите ми. Отворих стъклената врата и излязох на широкия заоблен балкон. Бялата ми дълга нощница и косата ми се развяха на силния студен вятър. Опрях се на мраморния парапет и се загледах. Слънцето вече се спускаше бавно към планината, а града започваше да се изпълва със светлини. Погледнах огромната и пищна градина под себе си. В нея патрулираха тук таме стражи, но не видях никой да се разхожда по алеите и от ситен чакъл. Фонтаните пръснати навсякъде шумоляха тихо, а скулпторите от бял камък придаваха автентичност на цялата градина.

Стаята ми се намираше на най-високата точка на западното крило на двореца. Мястото не беше случайно подбрано. Тази част на замъка бе пуста, защото се използваше само, когато идваха гости, и то само, когато нямаше място в другите крила. На практика, бях единствената, обитаваща крилото. Кралското семейство се намираше в другия край на двореца, в източното крило. Кралят бе заповядал да ме изместят тук, за да се намали възможността да бъда видяна и разпозната от някого, когато напусках или влизах в стаята, облечена в тъмната асасинска брания и покрита с черното наметало. Като извинение бе използвал крехкото ми здраве. Същата причина извиняваше и отсъствието ми когато бях на мисии. Беше обяснил на всички, че ми е нужно спокойствие и тишина, затова бе заповядал и само Мари да ми бъде прислужница. Всички вярваха на това.

След няколко минути се прибрах отново в стаята си и затворих вратата, след себе си. Чух тхо шумолене от съседната стая и отидох да проверя. Мари стоеше в средата на широкия гардероб и се въртеше около прекрасна пищна червена рокля, поставена на манекен. Бе приклекнала и пришиваше нещо в нейната основа. Роклята беше прекрасна от червено кадифе, с пишни бухнали дантелени поли и стегнат корсет. Ръкавите свършваха над лакътя и се спускаха ефирно на вълни.

-Невероятна е.

Мари ми хвърли бърз поглед и ми се усмихна.

-Така е, милейди.- каза и се изправи- Добре ли спахте?

-Да, прекрасно. - казах и подпрях гърба си на стената, с лице към нея- Какъв е повода?

-Кралят поръча да ви я ушият преди седмица. Сега я докараха от ателието. Кралят настоява да бъдете с нея на следващия бал.

-Добре, толкова е прелесна, че как мога да откажа.- усмихнах се аз,проследявайки всеки детайл от пишната рокля.

Мари завърши това, което се бе наложило да коригира, и се изправи. Забоде иглата в игленика, който бе вързан на китката й. Погледна запоследно ролкята, за да се увери, че всичко вече е перфектно и доволно изцъка с език, когато установи, че това е така. После ми се усмихна топло и ме попита, майчински :

-Лейди Селест, да ви донеса ли чаша билков чай и нещо за хапване.

-Да, няма да откажа. Може ли да те помоля да предадеш на шивачките, че имам нужда от нова перелина и кажи на ковачите да ми изработят още десет тънки остриета.

-Добре, ще им предам- каза Мари, а погледа и стана малко разтревожен- Съжалявам за любопитството си, но за какво ще са ви нужни оръжията.

Замълчах за миг и се загледах отново в червената рокля.

-Които и да са утрешните ни гости за нищо на света, не бих позволила да посегнат на Наше Височество. Трябва да бъда подготвена за всичко.

Мари само кимна и се насочи към коридора за прислугата.

-Отивам да ви донеса чая, милейди.

Така останах сама в празните си покои, които бяха започнали да стават мрачни, под слабото залязващо слънце. Огънят в камината кротко гореше и хвърляше медни отблясъци по мекия килим от кожа. Настаних се на голямото кресло пред камината , като подвих крака под себе си. Загледах се в огъня, като си играх с един кичур коса .

След известно време Мари се върна, понесла на ръце поднос с чаша чай, от която се издигаше пара, и чинийка със сушени плодове и пресни ядки. Постави подноса на малката масичка до фотьоила .

-Благодаря, Мари.

-Има още нещо, милейди.

Тя бръкна в джоба на своята престилка и извади плик за писмо. Подаде ми го, усмихната.

-От принц Адриан е. През седмицата, в която ви нямаше, доста пита за вас.

Благодарих й, взех писмото и прокарах пръсти през печата на кралската фамилия. Мари тактично се отдръпна, давайки ми лично пространство, като се зае да оправя завивките на леглото ми.Отворих плика и зачетох писмото.

Мила моя Селест,
надявам се да се чувстваш вече по-добре. Ще се радвам ако дойдеш на разходка тази вечер из двореца с мен. Толкова много ми липсваха разговорите ни през изминалите няколко дни. Имам толкова много неща, които искам да споделя с теб.

Адриан

Усмивка бе изплувала на лицето ми.

Адриан. Той бе един от най-близките ми хора. Бяхме израстнали заедно и винаги се забърквахме в голени щуротии, когато бяхме малки. Разбира се аз бях инициатора и, колкото и да се опитваше да ме разубеди, винаги правех каквото си бях наумила. Когато пораснахме, започнахме да водим по-дълбоки разговори и да се опознаваме по друг много по-личен начин. Въпреки, че беше принц, а аз просто негова братовчедка, с него никога не бях изпитвала нужда да спазвам отредения етикет за държание. Когато бях с него можех да бъда себе си, без да преценявам всяка всоя дума или жест.Споделях всичко с него, освен факта, че съм асасина на краля. Това бе единственото нещо, което криех от него и всеки път, когато се разтревожеше за здравето ми, или коментираше действията на моето второ лице се чувствах, сякаш го предавам.

Пропъдих бързо горчивите мисли. Нямах друг избор. Това бе моята роля в този дворец, роля която се налагаше да играя на в две сцени в името на кралството.

-Мари, приготви ми някоя семпла вечерна рокля. Че излизам.

-Да, милейди- каза тя и влезе пак в гардеробната стая.

Сгънах писмото и го върнах обратно в плика. Станах и се преместих на малката тоалетка вблизост до леглото. Взех на свой ред един бял лист хартия и перото, потопено в мастилницата. Започнах да пиша с красив и деликатен почерк. В писмото уверявах Адриан, че вече се чувствам много по-добре и че ще се раходя с него довечера. Уточних мястото на което да се чакаме и след колко време. Накрая пъхнах писмото в един плик. Разтопих восък, запечатвайки го, и бързо натиснах отгоре с печата.

Помолих, Мари, да отнесе писмото и тя бързо изпълни молбата ми. Докато я нямаше се заех да вдигна косата си на кок, като оставих няколко тъмни къдрици да се спуснат отсрани на лицето ми. Щипнах бузите си, за да им придам цвят. Това бе единственото, което направих за външния си вид. Не обичах да слагам грим, както правиха повечето дами. Не смятах за нужно.Имах красиво лице със сърцевидна форма и добре изразени скули, тънък и прав нос и малки плътни устни. Косата ми бе тъмнокабява, почти черна, но на слънцето блестеше в медни отблясъци. Очите ми бяха наситено теменуженосини и бяха нещото, което харесвах най-много в себе си. Усмихнах се на отражението в огледалото, а единствената ми мисъл беше, че скоро щях да го видя.

~~~

Полите на бледорозовата ми рокля шумоляха, следвахки двишенията ми, докато въвях по широкия добре осветен коридор на двореца. Стъпките ми отекваха силно, заради ниските токове, които носих, а през раменете се бях наметнала с копринен бял шал, който да скрива голите ми рамене от студа. Вървях с гордо вдигната глава и вгледана право напред, като не обръщах внимание на погледите на стражите или шушукането на прислужниците. На моменти мярвах познати лица от аристокрацията на двореца, различни придворни дами и лордове. Кимвах им сдържано, когато минавах покрай тях, но не ги удостоих с часта да говорим.Често правих така, за което повечето придворни ме смятаха за надута, но аз просто не смятах да си губя времето в напразни клюки и подмазничество. Продължих да вървя към мястото , на което бях казала на Адриан да се чакаме.

Свих вляво, навлизайки в широка обла зала с купол от бял мрамор, откойто се спускаше изящен кристален полилей. В центъра имаше прелестен фонтан, който представляваше пет малки ангелчета , от чиито делвички се изсипваше сруи вода. Спрях намясто, загледана във фигурата, която беше седнала на парапета на фонтана. Сърцето ми заби лудо и на лицето ми разцъфтя щастлива усмивка. Тръгнах към него с бърза крачка.

-Адриан- извиках го тихо аз

Главата му се извърна в моя посока и топлите му кафяви очи срещнаха моите. Той се изправи смутено с усмивка на лице и протегна ръце, за да посрещне прегръдката ми. Сгуших се в него и вдищах дълбоко аромата му на изсъхнали есенни листа и мускус и затворих очи. Останахме така извстно време после се отдръпнахме и се вгледахме един в друг.

-Как се чувстваш?-попита с нескрита тревога

-Много по-добре. - казах, и нещо ме жегна отвътре. Мразих да го лъжа.- Лекаря ми предписа някаква нова билкова отвара, която ми действа много добре.

-Радвам се- усмихна ми се- Мислих да се разходим из северното крило, отдавна не сме ходили там.

-Не искам да има много хора около мен, напрягам се.- казах простичко- Защо не в зимната градина. Там е усамотено.

-Добре. Където желаеш, Селест.

Той протегна ръка и аз му подадох своята. Хванати тръгнахме обратно, по коридора, по който бях дошла.

Адриан веднага се зае да ми разказва какво се е случило в замъка през изминалите дни, за което му бях безкрайно благодарна. Все още не можех да спра да мисля за случилото се през последните дни. Разказа ми как сестра му принцеса Дарина е провела първия си урок по езда вчера. Начинът, по който светеха очите му докато разказваше, показваше безкрайната му любов към малката си сестричка. Тя самата бе изтинско ангелче. Имаше сините очи на баша си и златистата коса и светла кожа на майка си. Адриан от своя страна имаше тъмните топли очи на кралицата и тъмната коса на краля. Затова ако ги погледнеше човек отстрани трудно можеше да повярва, че са брат и сестра. Адриан имаше още една сестра по-голяма от него- принцеса Лия, но тя бе заминала за Северното кралство да изучава древни летописи в кралката библиотека на столицата. Заминаване, което бе осигурено с помоща на майка й.

Двамата преминахме покрай две придворни дами, които в мига, в който зърнаха принца отправиха коси набързо и застанаха небрежно с пленителни усмивки на лицата. Забелязах това и стегнах хватката около ръката на Адриан, за да привлека вниманието му.Той се обърна към мен учудено, явно нищо не беше забелязал. Мъже!

-На онези двете там, скоро ще им потекът лиги- казах тихо с тънка закачлива усмивка

Той извърна бързо погллед към тях. Двете дами се поклониха леко и се изкикотиха, промърворваки пискливо:,,Ваше Височество,,. Едва сдържах смеха си, като се насилих да сложа сериозна маска.

-Дами- спази етикета принца, оставяйки двете без дъх.

Когато свихме зад ъгъла, чухме сподавените им щастливи писъци.

-Имаш си почитателки.- усмихнах му се

-Нямам спокойствие. Имам чувството, че се появяват отвсякъде.- въздъхна

-Тези двете ли?!

-Да.

-Знаеш, че се познавам с асасина на краля, казваш кога и ще те отърва от мъките. - пошегувах се

Често се шегувах с другата ми самоличност. Донякъде го правих, за да мога да му кавам макар и част от истината под формата на шега, от друга страна, ако един ден разбереше, нямаше да го приеме толкова тежко, или поне така смятах.

-Ако до месец не са се отказали, ще те потърся- отвърна ми с глупава усмика

-Месец ли, аз не ти давам и седмица.

-Да, права си.

И двамата прихнахме да се смеем. Ето затова обичах да прекарвам време с него, за миг забравях за всичко останало в този живот и можех да се посмея и да се отпусна. С Адриан се чувствах толкова спокойна и на мястото си, сякаш си бях вкъщи.

Когат се успокоихме между нас се спусна мълчание. Но не напрегнато, напротив...изпълнено със спокойствие. Единствено присъствието му до мен ми бе достатачно. Наближихме края на коридора, когато принца прекъсна тишината:

-А и имам очи само за една жена.

Погледнах го с крайчеца на окото си. Лицето му гледаше прво напред и бе сериозно. Усмихнах се широко и се обърнах към него.

-Надявам се някой ден да ни запознаеш.

Спряхме пред разтворените стъклени врати на зимната градина. Той се обърна с лице към мен и се усмихна стегнато.

-Непременно.

Хванахме се отново под ръка и тръбнахме по малката лъкатушеща пътека, между големи палнови дървета, донесени чак от пустинята Калах. Големи фенери осветяваха градината и придаваха романтична атносфера на градината, която имаше кръгла форма, а през големия и стъклен купол се виждаха тук таме звездите. Миришеше на екзотични цветя и пръст. Обожавах това място. То бе едно от малкото с ограничен достъп, затова и нямаше никого. Затова идвах тук често, когато исках да остана насаме с мислите си. Седнахме на пейката под голямата камелия, докарана от далечните изгубени острови , чийто големи кремави цветове бяха започнали да падат, обсипвайки свичко наоколо със своята красота.Всех един голям цвят , паднал върху пейката, и седнах. Адриан се настани до мен. Мълчанието се спусна помежду ни, докато двамата се наслаждавахме на приятната атносфера на градината. Завъртяк цветчето в ръката си и попитах въпрос, кото от доста време ме измъчваще:

-Адриан.

-Да

Не срещнах погледа му, въпреки, че той се извърна към мен. Останах загледана в нежната прелест в ръцете ми.

-Присмужницата днес ми спомена нещо за някакви гости утре. Но не можа нищо повече да ми каже. За какво става на въпрос?

Замълча за миг. Явно не бе очаквам този въпрос. Все обаче ми отговори.

-Утре на обят се очаква да пристигне делегация от друга държава. Баща ми нареди да им устроим посрещане, а вечерта-пир, за да покажем своето гостоприемство.

-Да за това разбрах.- завъртях очи

-Не знам друго, баща ми нищо не ми е споменавал.- каза, но после явно се сети за нещо- Всъщност,като минах днес пред вратата на спланията му, чух да казва на някого, че са искали междудържавни мирни преговори. Може да се готвим за нов съюз с някоя държава.

-Възможно е.- казах замислено, недоволна, че не успях да разбера, кои ще са уважаемите ни гости

Мирни преговори се постигаха по два начина- с някаква договореност или чрез уреден брак. И при двата начина двете държави губеха по нещо. Имаше толкова много държави на континента- малки и големи, можеше делегацията да бъде от всякоя.

-Селест

-Да- изтръгнах се аз от мислите и го погледнах

-Изглеждаш замислена. Всичко наред ли е. Да не те е заболяла главата пак?

Притеснението му нарастваше с всика изречена дума и побързах да го успокоя.

-Да, добре съм. Просто се замислих за нещо.

Спусна се напрегнато мълчание.

-Дарина каза, че и било мъчно за теб и днес ме умоляваше да дойде на разходка с мен, за да те види.- смени бързо той темата, за което му бях безкрайно благодарна

-Тогава й кажи, че утре сутринта, ще дойда за едно чаено парти.- усмихнах се

-Ще и предам.

Беше започнало да захладнява и придърпах по плътно шала върху раменете си. Адриан, забеляза това и предложи да се приберем и да продължим разходката си вътре. Съгласих се и двамата , хванати под ръка, влязохме отново в двореца, осветен от скъпите полилеи.