Разперих пръсти и претръпнах от така познатото усещане на кожениете ръкавици върху ръцете си. Цялото ми тяло се чувстваше сякаш обляколо отново втората си кожа, когато смених неудобната рокля с кожената ми асасинска униформа. Пъхнах отново краката си в кожените обувки и затегнах здраво връзките им. Изправих се и се заех да сплитам косата си на плитка.

Около мен моите приятели правиха същото, всеки скрил се в сенките на мрака. Само Ария седеше на един паднал дънер встрани и гледаше без да извръща поглед към станноприемницата.

Изтръпнах при поредния порив на вятъра и се наметнах с тъмното си наметало. Вдигнах черната си маска над носа и закопчах колана с двете ками на него на кръста си. До мен Касия тъкмо преброяваше стрелите в кочана, преметнала през рамо дългият си лък. Поставих тежкия си меч на гърб и се насочих към конете . Измъкнах от дисагите си малък лист хартия и молив и на светлината на луната успях да напиша следното съобщение:

Врагът е на място ден по-рано. Ще действаме веднага. Около 56 бунтовника. Лидерът им е сред тях. Ще действам според заповедите Ви.

Свих листчето на руло и го завързах с връв. Открехнах клетката на гарваните и след малко усилия успях да го завържа на крака на един от двата. Сетне хванах птицата с две ръце и тя послушно се остави да я измикна от кафеза. Разтворих ръце и птицата полетя и изчезна в мрака. Надявах се утре вече да беше при Негово Величество. 

Отново бръкнах в дисагите си и Ръкаса изнервено се размърда до мен. Извадих стар протрит плат и го разтворих, за да разкрия тънките игли, които Едуарт бе изработил за мен по специална моя молба. Бяха дълги с тънки върхове и леко задебеление в средата си. Точно там в сърцевината на най-дебелата част, Едуард ми беше разказвал , че се намира кухо пространсто, което сега бе изпълнено със заръчаното от мен вечество. Кухата средна час се свързваше с тънките краища от двете страни и при контакт с кръвоносен съд, налягането в иглата се променяше и цялото съдържание биваше засмукано в кръвоносната система на врага. Понякога се изненадвах на изобретателността на тихите убийци на Ед и техните остриета.

Погледнах цветните ленти боя в центъра на всяка игла и си припомних указанята на Ед.

-Елате за малко всички.

Приятелите ми се обърнаха до един и се приближиха. Ария не помръдна от мястото си. Явно знаеше, че не важи за нея. Протегнах ръце и им показах остриетата.

-Хино, Томас. Вземете по три игли от синия цвят и по две от останалите. - изачаках информацията да стигне до тях и да ги разгледат, преди да продължа - Синьото е намазано с приспивателно, което действа за секунди ако оцелите някоя главна артерия. Жълтото е серум на истината, а червеното е бавна отрова, която може да те убие за седмица. - погледнах бавно всеки един в очите - Антидота за последното е в мен, при нужда да го използваме с цел нанипулация на ситуацията или инцидент. Докосвайте ги само с ръкавици и внимавайте да не се набодете. Когато ги използвайте се целете в големите артерии, за да може веществото вътре в иглата да се освободи.

Хино кимна, а Томас продължи да ме гледа сериозно. Поднесох вързопа с иглите към двамата асасини и те се заеха внимателно да взимат от иглите. Това което остана в ръката ми, две жълти игли и две червени, аз самата ги затегнах с един ремък отсрнани на ръката ми, под ръкава на перелината. Място под което се криеше здрава кожена броня, дългите ръкавици и сребърните ми гривни най-отдолу. Най-безопасното място за отровни остриета.

-Противоотровата важи ли за отровата по останалите ни остриета. Ед третира всички все пак.- попита Касия

-Не. - отговорих стегнато - Отровата на иглите е бавнодействаща, а тази на останалите действа до минути.

Тя кимна, пое си дъх и претръпна от студ.

-Какъв е планът ни?

Гласът на Хино ме накара да претръпна аз самата. Но не от студ. Искаше ми се да скъся разтоянието помежду ни, да го прегърна и да остана така завинаги. Вместо това помежду ни бяха застанали толкова погледи и пречки. Прехапах долната си устна.

-Хино, Томас и аз ще влезем през главният вход на странноприемницата. Ария ще дойде с нас, но ще остане скрита и ще се появи само при нужда и ако я извикам. Срещата е на втория етаж, затова ще трябва да се отървем от стражите ако ни създават проблем. Ако ни съдействат не ги убивайте още. Все пак нали сме им гости?

Томас срещу мен се подсмихна на шегата ми, но лицето на Хино остана замислено. Поех си дъх и продължих:

- Когато стигнем до горната стая ме оставете да говоря и ръковоря ситуацията. За използването на иглите ще ви давам цветови сигнали. Ако нещо се обърка знаете, как да действате. Червените са в краен случай.- замълчах за миг, сетне погледнах към Касия- Ти ще останеш скрита в близост и ще ни осигуриш път за бягство при нужда. Намери видимост към стаята на втория етаж. Вземи конете със себе си и се скрийте на север. Конете да са развързани, за да можем да ги извикаме. Слушай гласа на брат си и чакай сигнал, за да ни осигуриш бягството.

Касия ми кимна сегнато и намести лъка на рамото си. Изглеждаше леко разтревожена, а черните й очи светеха като на изплашена сърна. Явно наистина е била нервна тъй като голямата ръка на брат й, скоро се озова на рамото й и я стисна окуражително. Тя вдигна глава към него и му се усмихна леко, сетне кимна. Каквото и да ѝ бе казал, явно успя да й вдъхне увереност, защото изправи рамена и погледна с готовност странноприемницата.

Едва не подскочих, когато усетих нещо да докосва леко китката ми. Извърнах се рязко, само за да видя лицето на Хино на сантиметри от моето, а ръката му хвана леко моята.

-Ела, Искам да ти кажа нещо.- прошепна ми

Кимнах и двамата се отделихме от малката ни групичка и скоро се скрихме в тъмнината далеч от погледите им. Тогава Хино се обърна към мен, но не изпусна ръката ми. Около нас задуха студен планински вятър, който смъкна качулката ми и накара кожата ми да настръхне.

-Какво има? - попитах го с тих глас

Той отвори уста, сякаш се кани да ми отговори, но после се извърна настрани. Стиснах леко пръстите му, за да му привлека вниманието. Обърна лице към мен и ме погледна сериозно.

-Ако нещо се случи там... - за миг спря, сякаш се бореше да намери правилните думи- Ако направя нещо, което не очакваш. Дари и даизглежда невързможно...

След поредната му пауза, се усмихнах леко и наклоних глава на една страна.

-Кажи ми просто какво те притеснява, Хино. Говори свободно, моля те.

Последва ни още едно кратко мълчание. Той пусна ръката ми и порокара своята през косата си. Нещо което правеше, когато го тревожи нещо. Сетне ме погледна, а в очите му имаше стоицизъм.

-Имаш ми доверие, нали?

-Разбира се. Ти си и винаги ще си останеш мой брат по оръжие. - отговорих му със спокоен глас

-И тази вечер ако се стигне до това да направя нещо, което би ти се сторило като предателство, моля те довери ми се.

-За какво става на въпрос? - попитах с леко подозрение

-Няма значение сега. Ще ми се довериш, нали? Даже и да ти се струва че съм срещу теб. - той спря и се опита да преглътне- Ще го направя за твое добро и искам единствено да ми се довериш. Ще можеш ли?

Взирах се в притеснените му тъмни очи, в косата му разрошвана от вятъра и в сериозните черти на лицето му. Тревога се бе зародила в съзнанието ми, но сърцето ми се изпълни с топлина и аз реших да го полсушам. Протегнах ръце и улових лицето му в шепи.

-Разбира с, че ти вярвам. Винаги сме пазили гърбовете си. Знам, че ще го направим и днес.

Маската на притеснение падна от лицето му, но се задържа още в очите му. На устните му се появи лека усмивка, а едната му ръка ме улови за кръста и ме придърпа по-близо.

-Обещаваш ли?- попита ме отново

-Обещавам.

Скръсих разтоянието, което ни делеше и запечатахме обещанието си с целувка. Около нас се издигна силен вятър, а шума на листа и клони се разнесе като бурен оркестър. Вдишах аромата му на борови иглички и метал и се почуствах сякаш си бях вкъщи. Знаех, че каквото и да се случи тази вечер, Хино щеше да ми пази гърба. А аз щях да пазя неговия.

***

Влизането ни в странноприемницата беше придружено от рязкото спиране на бурните разговори и музиката. Бях убедена, че трите тъмни фирури, въоръжени до зъби, с черни перелини и скрити лица, изправи на нокти всеки бунтовник в стаята. Спрях там на входната врата. Зад мен от двете ми страни бяха Хино и Томас, като двама зловещи бодигарди.

Изгледах залата демонстративно бавно, сякаш не бързах за никъде или случайно бях попаднала тук. Сетне всички около 40 бунтовника в стаята се изправиха хванали оръжие в ръка, кои смели по природа, кои под влианието на алкохола. Но никой не направи глешката да ни нападне. Поне не и веднага.

Чувах ги ка си шепнат ,,Това е тя" и ,,Сянката на краля".

Направих една крачка напред, сетне втора и спрях там в центъра заобиколена от остриета и гневни погледи. Тогава един много смел глупак ме нападна от мое дясно. Даже не извадих острието си. Дръпнах се настрани от меча му и го ударих с лакът право в челюста. Мечът му се строполи на земята и звъкът му оттекна зловещо в стаята. Главата му се отметна нагореи залитна две крачки назад. Изритах го и той се свлече от болка за земята там откъдето беше изпълзял.

Хино и Том се приближиха до мен и изгледаха заплашително тълпата. Може да бяха четиридесет и повече, но знаеха, че нямат шанс срещу нас. А дори не осъзнаваха, че в сгъвките на перелината си криех и хамелеон, преобразен в дребна буболечка. Радвах се че го осъзнават и никой друг не посмя да ни нападе отново толкова безрасъдно. Преди още някой да се осмелил да ни нападне, заговорих:

-Сега е момента да информирате ръководителя си за пристигането ни. - заговорих с уверен глас- Ще се уверите че ни очакват.

Няколко секунди никой не посмя да помръдне. Гледаха ме ужасени. Усмихнах се самодоволно. Истината беше, че всъщност никой не ни очакваше... поне не и днес.

Вниманието ми беше привлечено от двама мъже в дъното на стаята. Единят беше облечен в броня и беше поставил ръка на меча си но не го бе извадил. До него стоеше един юноша с кожена броня и се беше надвесил напред. По-възрастния явно му казвше нещо, защото момчето после бързо се обърна и се качи по стълбите в дъното. Това беше пътя за нагоре.

Направих крачка натам и тълпата от бунтовници и мечове ме посрещна и не се отмести от пътя ми. Спрях там и отметнах леко назад перелината си, толкова колкото да разкрия скритите отдолу тежък меч и няколко ками. Няколко от войниците преглънаха притеснено.

-Не правете нищо глупаво. Преимуществото е на наша страна.

Проследих гласа до собственика му. Беше войника в дъното с тежката метална броня. Беше на средна възрат имаше тъмна късо подстригана коса, прошарена от времето, а по лицето му личаха белези от някогашни битки.

Извърнах се към него, а остриетата на бунтовниците ме проследиха.

-Аз не правя нищо глупаво, мили ми господине. - заговорих саркастично аз- Колкото до второто, не мисля че приемуществото е на ваша страна.

-Заобиколени сте от четиридесет войника, затворени сте на тясно пространство и сте на наша територия. - отвърна ми гръмко той и направи крачка встрани, така че застане между мен и стълбището. - Дори и Сянката на края не е толкова самоуверена да мисли, че  ситуацията е на нейна страна.

Наклоних глава на една страна и се засмях. Смехът ми изпълни тихата стая и бях убедена, че съм ги накарала да застанат нащрек.

-Колко се радвам, че ме разпозна. Това значи ли, че ми се носи слава.

Мъжът направи кисела физиономия и се изплю в моя посока.

-Мръсна змия.

Усмихнах се изпод маската, покриваща устата му, а очите ми бях убедена че издават само колко съм развълнувана. С две ръце измъкнах камите от колана си и ги завъртях заплашително в ръцете си. Войниците пред мен видимо се напрегнаха, но никой не нападна. Чакаха заповед.

-И навярно знаете какво е оръжието на змиите. - казах заемайки бойна позиция

Възрастния войник ме погледна сериозно и преосмисли чутото. Сетне явно се сети за намекът ми и разбра кой бе в неизгодна позиция. Извади меча си и пристъпи напред, а войниците му правиха път.

Зад мен чух как Хино и Томас вадят своите мечове. Рамото на Хино се допря леко в моето, сякаш в да ми каже ,,С теб съм" .

Тъкмо се понечих да нападна, превземана от адреналинът на битката, когато млад мъжки глас прекъсна тишината и насъбралото се напрежение:

-Каза да ги пуснем да се качат.

Мъжът с бронята се извърна и погледна момчето, което бе изтичало по-рано по стълбата. Изглеждаше задъхано и притеснено.

-И тримата ли? - попита невярващо по-възрастния

-Да. - отвърна с треперещ глас юношата - Господарката иска да говори и с тримата.

Изсмях се на глас. Не очаквах нещата да станат толкова лесно. Изправих гръб и прибрах демонстративно камите в колана си.

-Приберете оръжията си, момчета. - казах със самодоволна нотка в гласа-Не трябва да бъдем неуважителни към домакините си, нали?

Зад себе си чух как прибраха мечовете. Войникът с прошарена коса пред мен се поколеба да прибере своето. Не го направи. Погледа му беше гневен и предпазлив.

-Сторете място! - заповяда

Войниците се подчиниха с нежелание и ни осигуриха място да преминем. Възрастния войник мина пред нас и ни поведе, макар и да стискаше здраво меча в наша посока. Последвах го , минавайки покрай погледи и остриета. Зад нашата групичка ни последваха наколко силни физически мъже, с извадени мечове.

Когато достигнахме началото на стълбите, водача ни се поколеба още веднъж, преди да се изкачи нагоре. Не бързах да го последвам. Стълбището бе тясно и дървено. Щеше да е добре да спазвах дистанция помежду ни за всеки случай. Горе беше сумрачно и точно както го описа Ария, пред една от вратите стоеше пазач. Войникът пред нас и пазача си размениха няколко тихи думи, сетне предводителя ни отвори врата и влезе в добре осветеното помещение. Поех си дълбоко въздух преди да го последвам вътре, минавайки покрай пазача.

Посрещна ме миризна на спарено и старо дърво. Около голяма кръгла маса бяха разпръснати празни столове. Срещу мен на отсрещния край на масата стоеше изправвена група от възрастни мъже. Бяха осем, а с войникът който ни съпроводи станаха деветима в тази тясна стая. Зад мен в стята влязоха двамата ми спътници, а вратата се затвори след тях.

Войникът с металната брония отиде и прошепна нещо в ухото на единствената жена в стаята. Според думите на Ария това най-вероятно бе главнокомандващата на ,,Синьото перо". Виждах защо е преценила така. Фигурата на жената бе дребна, но не и крехка. Стоеше гордо изправена в средата, а от двете и страни бе заобиколена от своя тесен кръг от съветници. Косата й бе тъмна, прошарена и постригана над рамото в черта. Имаше кафяви очи, които гледаха замислено моите. Спокойствие лъхаше от тази жена. Сякаш през врата й бяха влязли деца, а не смъртоносни убийци.

Тя не извърна очи от моите, докато слушаше мъжа. Сетне кимна мълчаливо и заговори със също толкова спокоен глас:

-Седнете моля, очаквахме Ви.

Не помръднах. Останах изправена и огледах стаята. Време бе да си осигуря аз самата малко предимство в ситуацията. Без да се обръщам към двамата асасини зад мен издадох своята заповед:

-Синьо. Три. Без среда.

Миг по-късно към мъжете от двете страни на жената полетяха иглите, изстреляни от ловките ръце на Томас и Хино. Три сини игли от единя и три от другия. Всичко се случи толкова бързо, че врага нямаше време да реагира, преди остриетат да олучат вратовете им и миг по-пъсно се свлякоха на земята, потънали в сън. Побързах да издърпам един стол и го подпрях под дръжката на вратата, за да попреча на нарушителите, които миг по-късно заблъскаха по нея.

Жената ме гледаше с предпазливос, за разлика от останалите с нея трима спътника, които се чидиха какво се бе случило. Тези, които бяха останали, бяха най-близо до жената, а именно един млад мъж с броня, възрастния войн, който ни беше посрещнал, както и ...

-Здравей Питър. - поздравих го подигравателно- Как е крака?

Сивите му очи ме гледха в истински шок, явно попаднал на спомените от онази вечер. Подпираше се на една патерица, но изглеждаше така сякаш искаше да побегне всеки момент.

-Какво им направи ти, кучко. - вдигна гневно меча си към мен войника със сребърната броня

-Просто ще си поспят малко. - отвърнах му спокойно и издърпах един стол, за да седна на наго - Струва ми се, че не беше справедливо преговори да се водят, когато едната страна и очевидно по-голямо приемущество. Затова изравних резултата.

-Няма логика. Вие сте трима, а ние-четирима. - обади се със спокоен глас по-младия войник.

Подсмихнах се и не отговорих. Нямаше да издавам, че всищност Ария също бе в тази стая.

Възрастният войн обаче направи една крачка към мен, все още вдигнал меча. Помислих, че щеше да ми се наложи да се разправям с него, ако не беше ръковордителката му:

-Дръпнете събратята си настрана и седнете. - каза тя с леден глас, а очите й не изпускаха моите

Макар и с неугода те се подчиниха. На вратата продължаваше да се блъска в опити да се отвори. С друга заповеед жената накара и това да спре. Изненадах се как никой не успорваше това. След това жената се настани на стола срещу моя, а Питър седна до нея. Другите двама застанаха от двете им страни с извадени, но смъкнати надолу, мечове.

Реших, че беше време да заговоря:

-Признавам си, изнанадах се когато разбрах, че искате да ми направите засада. Затова реших да дойда сама при вас ден по-рано, надявам се да не възразявате. Ако участвам в засада, предпочитам аз да съм тази, която я организира.

Видях как лишето на Питър съвсем пребледня.

Предводителката им ме гледаше спокойно, чак сякаш замечтано. Тя скръсти пръсти пред себе си на масата преди да заговори:

-Не обичам празните прикаски, лейди Селест. Предлагам да преминем направо на въпросите.

Застинах на място, чувайки името си. Колко надълбоко бяха свряни шпионите й, щом знаеше за самоличността ми.

Жената пред мен явно прие мълчанието ми запотвърждение на казаното от нея и  продължи:

-Имам много шпиони в редиците ви и те всички ми шепнат. - гласът й беше спокоен и хладен - И понеже аз знам коя си, смятам за честно да узнаеш коя съм аз самата.

Тя направи кратка пауза, в която очите й не се откъсваха от моите. Аз запазих мълчание. За пръв път от много време насам усещах как ситуацията се изплъзваше от контрола ми.

-Но преди това моля да разкриете лицето си. Ако държите да сме в равни позиции, тогава ни поставяте нас в неизгодна позиция.

-Ха - засмях се - Да не мислите че просто така ще разкрия лицето си пред вас.

Очите на жената се свлекоха на масата пред нея. Тя взе в пръстите си един лист хартия и го плъзна към мен по масата. Върху листа бе изрисувано лицето ми. Не това на Сянката на краля, а това на племенницата на краля. Зад мен чух как някой от спътниците ми се размърда притеснено. Пуснах листа обратно на масата.

Изпуснах втори смях. Този път изпълнен с напрежение. Бях ядосана. Толкова ядосана. Но тази вечер никой нямаше да си тръгне оттук жив или ако да, то тогава щеше да пожелае да го бях убила още тук и сега. Затова и не изпитах задръжки, когато свалих качулката си, сетне смъкнах и маската от лицето си.

-Признавам, никога никой не ме изненадвал толкова. - погледнах я с лукава усмивка, която караше враговете ми да застават нащрек

Ръката на Хино улови и стисна предупредително задната страна на рамото ми.

Жената не ми отговори. Очите и се впиха в лицето ми, сякаш искаше да запомни всяка една моя черта. В погледа й пороблясна вълнение и още нещо, което не можах да определя. Облегнах се назад в стола си и я погледнах сериозно. И понеже разговорът отиваше в доста сериозна посока, реших да задействам следващия етап от моя план.

Измъкнах две жълти игли. Задържах ги в ръка, изчаквайки всички да ги видят ясно. Двамата войници с брониите понечиха да защитят господарката си, но тя ги спря с вдигане на ръка. Плъзнах една от иглите по масата и тя спря пред нея. Тя вдигна спокоен поглед към мен.

-Какво има вътре?

-Серум на истината. - заговорих спокойно- Мисля че това ще изравни съвсем позициите ни. Ще се инжектираме и двете.

Предизвикателният ми поглед срещна нейния.

-Така да бъде. - каза и взе иглата

Аз самата на свой ред вдигнах своята и я забих леко във врата си, точно там където бе един главенсъд. Тънката игла проби плътта ми и достигна целта си. Сетне хвърких окървавената игла на масата и тя се завъртя наколко пъти. Оставих малките капки кръв да се стекат по врата ми и погледнах предизвикателно жената пред мен. За миг тя се поколеба, след това уверено повтори действията ми. Когато и втората игла падна върху масата преговорите можеха да продължат.

-А сега искам да узная името Ви. - посочих я с пръст

Изведнъж онзи пламък изчезна от погледа ѝ. Тя се облегна назад и с възрастния войн си размениха един дълъг поглед, преди отново да се обърне пъм мен.

-Ще бъде хубаво да узнаеш цялата история.

-Няма време за дълги разкази.- махнах пренебрежително с ръка на свой ред- Ако не ми разкриеш нищо полезно, просто ще те взема за заложник.

И двамата войници се напрегнаха и ме изгледаха неспокойни.

-Събратята ме познават като Фелин. - тя спря за миг преди да продължи, а очите й продължаваха да гледат моите - Истинското ми име обаче е лейди Даниела Адамс Арингел.

Останах така, неспособна да осъзная значението на думите ѝ. Сетне се изправих рязко от стола си и се наведох на масата заплашително.

-От всички хора най-много мразя лъжците!- повиших глас, пълен я гняв

Жената пред мен поклати глава и косата и се разля по двете ѝ бузи. Сведе виновно очи надолу, преди да продължи да говори.

-Това е истинското ми име. Аз съм по-малката сестра на крал Торин Арингел.- тя замълча за миг и отново вдигна кафявите си очи към мен- Което ме прави твоята майка, Селест.

Сякаш ми беше зашлевила шамар. Зави ми се свят и очите ми гледаха напред към нея празни. Чувствах се толкова празна, толкова ... сама и малка. Не това нямаше как да е истина. Може би серумът на истината още не беше подействал.

-Очакваш да ти повярвам просто ето така. Очакваш какво... да се зарадвам! - повиших отново глас - Такава долна манипулация няма да ви свърши работа, каквито и да са целите ви.

-Дъщеря ми имаше родилно петно на корема си. - загвори тя уверено - Имаше форма на камбана.

Едва не залитнах назад сред поредния шамар, който ме връхлетя. Защото тя беше права. Наистина имах родилно петно с тази форма, но това не означаваше нищо. Отказвах да приема, че означаваше нещо. Може шпионите й да й бяха подшушнали, някой от прислугата да го беше видял. Не, серумът не й беше подействал. Или пък не се бе инжектирала наистина.

-Измисляш си всичко това. Явно наистина имаш шпиони навсякъде. - тупнах с ръка по масата аз- Признавам, добре сте ме проучили. Но тези лъжи няма да минат при мен. Не си инжектира серума, нали?

В очите ѝ проблесна разочарование.

-Доста дълго време си била под неговото крило. Не можеш да осъзнаеш истина от лъжа.

-Нямам желание да слушам поредните небивалици.

-Ако истината ти се струва като небивалици, нищо чудно че си живяла толкова дълго време в заблуда. Или не вярваш на собственият си серум на истината.- затовори по уверено от всякога тя- Хайде дай ми още един, ако тогава започнеш да вярваш на думите ми, то тогава значи си е струвалло.

Засмях се и извърнах поглед. Изненадах се, когато чух звука на метал в масата. Обърнах се само, за да видя как Хино плъзва своята собствена жълта игла по повърхността на масата. Погледнах го ядосано. Посрещнаха ме само притеснените му тъмни очи.

В този миг изникнаха в главата ми думите му от по-рано ... ,,Довери ми се, моля те"

Прехапах устни и извърнах поглед. Добре, нека видим какъв е планът му.

Жената се ободе повторно, този път следях внимателно и не забелязах да прави нещо нередно. Тя постави иглата пред себе си върху купчината разпиляни листове на масата, вече изцапани с кървави капки. Сетне се облегна назад и заговори:

- Баща ми, петият крал на династията, почина млад. Брат ми се възпачи на трона на 23 годишна възраст. Година по-късно се омъжих за лорд Адамс и зажидях далеч от столицата в северните територии на страната. Не след дълго ни се роди момиченце. Кръстихе я Селест. - тя замълча и се вгледа в ядосаното ми лице - През следващите години брат ми укрепи власта си, използвайки доста нетипични методи. Създаде орденът на асасините. Изучи забранени магии, стари древнни заклинания и започна да си експериментира със смърта и живота. Обсеби се от идеята да направи царството си по-силно. Започна да извършва експерименти с живи хора.

Отново замълча, явно за да си поеме глътка въздух. Наблюдавах я изправена от другия край на масата. Слушах историята, а света ми започваше да се смалява все повече и повече. Притискаше ме, заплашваше да ме прекърши.

- Искаше да изгради собствена непобедима армия. Но, не се получаваше, а затворниците които използваше за тестовете си свършваха. - продължи тя със сериозен глас- Затова се подготви за похода на юг. Завзе целите племенни територии, пленяваше цели градове и ги отвеждаше в замъка си за поредните експерименти. Когато завзе териториата на хамелеоните, тогава спря своя поход. Опасявам се че причината за отстъплението му бе, че най-накрая бе намерил отговора за неуспеха си досега. Хамелеоните обаче платиха за това с живота си.

Усетих изтръпване по връзката, която ни свързваше с Ария. Тя определено не бе забравила за причиненото на народа си. Усещах желанието ѝ за мъст.

-Все повече започвах да се притеснявам за безрасъдните амбиции на брат си. Опитах да го спра толкова много пъти, но не ме послуша. Тогава решихме да предприемем други мерки. Събрахме съмишляници, хора които подкрепяха каузата ни, и започнахме да подготвяме преврат. Но плановете ни не пожънаха успех. Една вечер, когато се бяхме събрали в замъка на семейството ни да обсъдим следващите ни действия, бяхме нападнати от кралската гвардия. Нямахме шанс. Не можахме да ги удържим.

Жената пред мен примига няколко пъти преди да излезе от света на спомените си. Внимателно тя свали дългите над лактите й ръкавици и разкри грозни белези от изгаряня по цялата им дължина.

-Тогава започна и пожара в източното крило. Крилото в което се укриваше дъщеря ми и прислугата. Където беше ти.- тя се сподави от собствените си думи сякаш пожар имаше  сега и се бореше за въздух- Втурнах се натам, опитах се да достигна крилото, въпреки че пламъците...-тя спря и погледна към ръцете си- Някой ме дръпна настрани, а аз припаднах от болката. Когато дойдох в съзнание вече пътувах с маклка група оцелели към планините.

Очите й срещнаха моите в желязна хватка. В крайчетата им се бяха събрали сълзи.

-Мислих те за мъртва. Мислих че съм загубуила и теб и баща ти в един и същи ден. Затова се заклех, че ще си отмъстя. Създадох ,,Синьото Перо". Бавно започвахме да трупаме последователи. Едва след две години, когато най-накрая внедрихме шпиони в двореца, осъзнах, че си жива. Но щастието ми беше кратко. Беше попаднала в ръцете на същият този тиранин от когото исках да те спася. Затова изпратих още шпиони. След месеци разбрах, че тренираш, за да станеш асасин. ,,Сянката на краля" те наричаха.- ръката й се вдигна към лицето, за да изтрие сълзите си преди да съм ги видяла- Та ти тогава бе едва на 13 години. Затова изпратих още хора, всички да следят теб и краля, но не помогна. Не можех нито да те приближа до себе си, нито да те измъкна. Можех само да стоя и да те гледам отдалече.

Мълчанието изпълни цялата стая. Всички попиваха чутото и не смееха да кажат нищо. Съзнанието ми обаче противно на фактите отказаше да повярва, че това което бях научила е истината. Това значеше че бях живяла в лъжа толкова много години.

-Изключително трогателна история. - заговорих с престорена сериозност - Но това не променя нищо.

-Сигурно си преживяла много ужаси, страдания и болка. - продължи тя, а гласът и сякаш ме умоляваше -Съжалавам. Аз съм виновна, че не можах да те опазя като майка.

Това бе последната кампа, която успя да накара препълнената ми чаша да прелее. Тропнах гневно с две ръце по масата и я изгледах така сякаш ми бе враг.

-Ти не си ми майка! Майка ми е мътрва!

-Да, мъртва е.- заговори спокойно тя- Починала е в пожар на 15 септември, нали така пише в докладите. А единственият оцелял този инцидент е не кой да е, а ти. Много странно, не мислиш ли?

В стаята се спусна поредното мълчание. Гладах жената пред мен невярващо. Tова, всичко това щеше да промени всичко... но аз не можех да му позволя.

-Не очаквам да осъзнаеш всичко веднага.

Поклатих глава и се изправих. Стиснах юмруци и запознах да отсявам фактите. И всеки път се спитах на историята ѝ. Не, не можех да й повярвам. Това бе просто една много добре изманипулирана лъжа.

-Това е лъжа. Лъжеш ме.

- Как бих могла, Селест. Това което той прави е зло. Знаеш го. Виждала си го. Защо тогава отказваш да повярваш в думите.

-Да, зъл е. И какво от това!

Тя застина пред погледа ми. Не го бе очаквала. Не бе очаквала в нито едно отношение да заема неговата страна. Разтърси глава и се направи, че не ме е чула.

-Можем да пронемим това. За спасим бъдещите му жертви и да си отмъстим за старите. Трябва да го спрем преди да е станало твърде късно. Преди да е отприщил по-голямо зло. В подземята му ... - тя замълча и смени темата- Можеш да ни помогнеш да го спрем. Може би си единствената, която може да ни помогне. Притежаваш информация, умения и най-вече доверието на краля.

Засмях се толкова гръмогласно, че накарах Питър да подскочи на мястото си. Потърках челото си с два пръста, сякаш бях твърде уморена за тези глупости.

-Значи първо ми разказвате трогателни истории за миналото, а сега очаквате от мен да ви помогна. - засмях се отново, а после гласа ми стана студен - Ето една новина за вас, няма да ви позволя да ме използвате.

Спусна се поредното мълчание. Усещах главата си леко замаяна, затова седнах отново на стола си. Ръката на Хино отново намери рамото ми и се задържа там само секунда, но беше достатачно, за да ми вдъхне доверие.

-Защо ме остви да живея?- наруши тишината Питър

-Питаш ме защо ли? - облегнах се спокойно назад- Знаех от самото начало, че ми даваш информация, която после ще използваш, за да ми устроите капан. На това разчитах. Исках да доведеш всички на това място, както и вашия лидер. Оставих те да живееш, защото така щеше да си ми от по-голяма полза, отколкото мъртъв. Но вече нямам полза от теб, мога и да рамлисля.

С последните си думи измъкнах една от камите си и я завъртях в длан.

-Ха, казах ти че кучката няма да ни е от полза, идиот такъв. - обади се възрастният войн и ме изгледа пренебрежително

-Тя лъже.

Нежният глас на жената прекъсна всички други разговори.Очите и ме гледаха толкова проницателно, че сякаш можеше да види цялата му душа. И беше права. Предварително бях изпразила тази игла.

-Още от самото начало използва игла, която не е пълна със серум на истината, нали? Направи го, за да ни заблушиш.

-И защо да мамя. Това са мирни преговори. - подсмихнах се

-Когато дъщеря ми лъжеше, ъгълчето на ляват ѝ вежда се вдигаше леко нагоре.

Прехапах долната си усна и понечих да възразя, но тя прекъсна.

-Знаеш, че е истина. - каза и погледна към двете игли на масата- Защо го остави жив, наистина?

Прехапах вътрешността на бузата си. Погледнах Питър в очите и въздъхнах.

-Не исках дъщеря ти да бъде свидетел на смъртта ти. -отговорих искренно

Поредното мълчание се спусна помежду ни. Стаята беше толкова тиха, че се чуваше суматохата отдолу и разговорите пред вратата. Изправих се в стола и скръстих пръсти пред себе си. Погледнах ,, майка си" и обмислих всичко чуто. Ох, как ми се искаше нищо от това да не беше истина. Трябваше да спра да се крия. Трябваше за дапочна да отсявам фактите и най-вече да укротя нрава си. Но преди всичко това трябваше да разбера нещо по-важно.

- Кой е вътрешният ти човек?

-Моля. - погледна ме объркано

-Кой е човекът в тясното ми обкръжение, който ти дава информация. Рокси, Пол, Брендън...Кажи ми кой е заклетия предател или ще съжаляваш жестоко.

Измъкнах от ръкава си една игла. Предпоследната ми. И двете бяха червени.

-Не ме интересува коя твърдиш че си. Не ти вярвам. Доверявам се трудно на хората. Затова и вярвам в доверието. -замълчах и я изгледах, като бях убедена, че дори и да не го показа я заболя от думите ми- Кой е човекът предал доверието ми?

Тя замълча.

-Кажи ми! В противен случай - завъртях иглите в ръка - ще изпиташ бавна и мъчителна смърт.

-Не вярвам на заплахите ти. - отвърна ми с вдигната гордо глава

-А, трябва. Защото съм ядосана.- изгледах я сериозно- Не съм малкта ти дъщеричка. И дори да съм била, не съм повече.

Тя продължи да мълчи. Търпението ми започна да се изчерпва.

-Смяташ, че няма да го направя, ли? Помисли си още веднъж.

Замахнах с ръка и понечих да запратя иглата право към разкритият й врат. Нечия ръка грабна в хватка моята и ме спря. Изтръпнах от ужас и не успях да реагирам, когато ръката извъртя бързо китката ми и изпуснах иглата на земята. Сетне крака му я изрита настрани.

Взрях се в очите на Хино. Тъмните му шоколадови очи. А там прочетох срах и трвога.

Прозрението дойде само миг по-късно и накара по тялото ми да премине ужасен трепет. Трепет, който се превърна в гняв. Извиках ядосано и го ударих в корема, сетне се зврътях и скоро вече камата ми почиваше на гърлото му.

Очите му ме гледаха напрегнати, а лицето му бе сериозно и пребледняло. Той вдигна ръка бавно сякаш се опита да ми даде време да реагирам...или да обмисля своето решение. Помислих че посяга към острието, което бях опряла във врата му, но само мик по-късно осъзнах че посягаше да ме улови за рамото. 

-Селест.

-Ти! - извиках в лицето му

Ръката му застина във въздуха. През погледа му се спусна сериозна завеса. Раменете му се стегнаха, а устните му се изправиха в една права линия. Но очите му... очите му ме гледаха умоляващо. Сякаш ми казваха че всичко ще бъде наред, че не съм сама и че цялото това безумие имаше своя смисъл. Аз обаче намирах своя смисъл другаде. Не бях осъзнала, че по лицето ми се стече една самотна сълза. Не и докато не усетих студенината на течението в стаята върху мократа следа, която беше оставила по бузата ми. Сърцето ми се сви на топка и заподскача в болезнен танц. Болката беше ужасяваща. Болката да бъдеш предаден.

Преглътнах болезнената буца, заседнала във врата ми и прогоних всяка емоция. Всяка без една... гневър. Стиснах здраво дръжката на камата и натиснах към врата му, докато не видях първата капка кръв.

=============================

Ехееее, здравейте сладурчета.

Ето една дълго чакана глава. Надявам се да ви допада толкова колкото и на мен.

Направих я екстра дълга и вълнуваща. за да се отблагодаря за цялото търпение с което чакате всяка моя следваща глава.

Гуш от мен и до нови срещи :*