Потеглихме рано сутринта на следващия ден. Градът  бе смълчан и мрачен, забулен от плътна сива мъгла, която носеше след себе си миризмата на дим и въглища. Облечени в новите ни дрехи за прикритие и наметнати с тежките ни наметала, ние бързо се сляхме с мъглата и без да привлечем каквото и да е внимание, напуснахме града. Започнахме бавно да се изкачваме по малката камъниста пътека, която скоро щеше да ни отведе в стръмистия планински проход. В подножието на полегатата планина студа вече бе започнал да хапе пръстите и лицето ми, а във въздуха се носеше миризма на сняг. Около нас цареше тишина, прекъсвана само от крясъците на някоя птица и от тропота на конски купита.

Водих нашата малка групичка, недоволна колко неудобно ми беше да яздя Ракаса с тази ужасна рокля. Вървяхме в мълчание в редица, като най-последен вървеше Томас, винаги пазещ гърба на сестра си. Касия дремеше на коня си и при всяко по-силно поклашане промърморяше нещо несвързано под нос. Хино от друга страна бе свъсил чело и непрекъсното поглеждаше недоволно към дрехите си.

Хубавата новина беше, че Ария бе събрала достатачно енергия, за да се преобрази сутринта в гарван. Образ, които се сливаше с целия ни облик като група , и нямаше да предизвика някакво съмнение. Сега тя бе кацнала пред мен на седлото на Ракаса и наблюдаваше пейзажа. Не бе придобила смелост да полети, но знаех, че когато бе готова щеше да го направи. Надявах се истински тя да успее да се възстанови до деня на срещата на бунтовниците. Помоща й щеше да ми е изключително нужна и трябваше да започна подготовката й възможно по-скоро. Тя беше единствената, която можеше да ни вкара при бунтовноците.

Пътувахме през целия ден, без да спрем. Слънцето шеше да залезе много по-рано заради планинските хребети около нас, а стръмните склонове на планината бяха опасни, когато имаш слаба видимост. Затова използвахме цялата светлина, която ни осигуряваше, скрилото се под плътните облаци, слънце. В мълчание премислях добре всяка малка подробност от плана ни за действие. Трябваше да съм сигурна, че съм премислила всяка подробност от него до съвиршенство, защото аз отвеждах своите приятели в един почти сигурен капан. Успеха ни зависеше от прецизното плануване на действията ни, от елементите на изненада и в голяма степен и от хамелеонката, която трябваше да се възстанови дотогава. Молих се на боговете за помощ. Тя щеше да ми е много нужна.

Слънцето бе започнало да се скрива, теглейки след себе си сумрака. Не бяхме минали покрай никое населено място досега, а следващото бе на часове път, които не искахме да рискуваме. Затова намерихме една скална ниша, която като една миниатюрна пещера ни осигури прикритие от студения планински полъх. Томас и Хино запалиха голям лагерен огън, които щеше да ни топли през цялата мразовита нощ, а Касия и аз се заехме да оправим конете и птиците. Ария все още в образа си на гарван стоеше до запаления лагерен огън, напухала своите пера. Скоро всички бяхме насядали около огъня, наметнати с тежките си наметала.

Вятърът се бе усилил и сега бучеше със свистене в скалите, а изсъхналите клони на близките храсти се поклащаха като зловещи пречупени ръце. Във въздуха се носеше миризмата на сняг, въпреки че само кални склонове ни бяха посрещали по пътя си. Слава Богу, че бяхме открили скалната ниша. Не си и представях да посрещнем ноща без прикритие.

Мълчание се бе спуснало в групата. Всеки се хранеше тихо, плътно завил се с перелината си. Даже Ария се бе преобразила отново в мишле и, без да ме пита, скочи в джоба на перелината ми, които бе най-близо до огъня. Лек смях се изтръгна от гърдите на Касия и Хино, при вида на тази сцена, но сякаш много бързо вятърът отново взе думата.

Касия заспа първа, пръдърпала се максимално до огъня и облегнала глава в скута на брат си. Томас я погледна, а очите му омекнаха. Зави я по-плътно и я обгърна ръка, за да я предпази сякаш от всичко на този свят. Хино пое първи да бъде на пост. Исках това да бъда аз, но той буквално не ми остави избор, а стана и тръгна. Можех да видя очертанята на тялото му на метри от нас, подпрян на една по-висока скала, която му даваше прикритие. Вятърът брулеше в лицето му и размяташе перелината му, но той не трепна. Не осъзнах, че съм вперила втренчено поглед в него, докато Томас с тих глас не ме прекъсна:

-Нещо тревожи ли те?

Рязко обърнах глава към него, но ми отне малко време да съсредоточа поглед в очите му.

-Не бих казала. Просто съм се размислила.

Наистина мислите ми хвърчаха като ураган, но излъгах за другото... наистина се притеснявах и то много. Постоянно прехвърлях плана в главата си, обмислях всяко малко нещо от него, което можеше да се обърка и веднага мислих, как той да бъде решен. Имаше много неизвестни в уравнението, които ми убягваха, а трябваше са реша.

-Щом казваш.- отвърна ми той, а гласът му издаваше, че не ми вярваше.

-Ти какво, да не четеш и моите мисли сега? - пошегувах се, но някак усмивката бързо падна от лицето ми

-Не, просто имам сестра.- вдигна катраненочерните си очи към мен, а лицето му остана сериозно- Научих се да виждам, кога се опитвате да прикриете нещо. Добри сте в това, особено ти.

Не му отвърнах нищо. Забих сериозен поглед в огъня и се загледах в танца на оранжевите му езици.

-Но, откакто те познавам, не съм те виждал толкова замислена върху нещо. Винаги си уверена и не се замисляш много върху действията си. - продължи той с тих глас- Има ли нещо, Селест, и бих ми могъл да ти помогна?

Книгата на древния език тежеше като речен камък в джоба ми, а студенината, която излъчваше, се просмука през дрехите чак до костите ми. Огъня пред мен се изви и сякаш като на забързана лента разкри в съзнанието ми образи от близките дни. Образи, които ме преследваха и денем и нощем, и не можех да спра да не мисля за тях.

-Не едно са нещата, които ме тормозят , Том. Но и няма как да ми помогнеш с тях.

Срещнах очите му, а на душата ми някак и стана по-леко от този разговор. Знаех, че не съм сама в това.

-Знаеш, че винаги ще съм насреща.- каза ми уверено

-Знам. Благодаря ти.

Очите ми пак се спряха на силуета на Хино в далечината, но този път бързо извърнах поглед. Томас до мен продължи даме наблюдава, докато наместваше мястото си за сън, внимавайки да не събуди сестра си.

Знаех, че няма да успея да заспя. Не и когато мислите ми бушуваха, а сърцето ми биеше бясно. Затова извадих от дисагите си навит лист хартия и груб молив и започнах да рисувам, използвайки светлината от огъня. Рисувах мълчаливо, изобразявайки лицето на мъжа, в които исках Ария да се преобрази в деня на мисията. Опитвах се да си спомня всяка малка подробност от лицето му, уви не достатачно добре.

Тих звук ме накара да откъсна очи от листа. Касия издаде лек звук, а клепачите и трепериха сякаш сънуваше нещо. Погледа ми се премести на брат и, които за моя изненада я гледаше и се усмихваше.

-Можеш ми да виждаш какво сънува?

Той се изсмя леко и ме погледна.

-В момента се кара с една продавачка за една понпозна рокля?

-Каква е роклята?

-Розова.

-Ясно- засмях се аз, но после го попитах сериозно- Все още не мога да осъзная, как го правите?

-Докато сме будни са само мислите и емоциите ни, но когато заспим, виждам вече и образите в нейното съзнание. Не са много ясни, но е забавно поне.

-А когато и двамата спите?

-Сънувам нейните сънища.

-Ами тя, твоите?

Томас не откъсна поглед от сестра си, но очите му станаха някак тъжни.

-Аз не сънувам.

***

Едва когато портрета бе завършен, успях да отпусна спокойно ръце до себе си. Пръстите ми се бяха вкочанили от студ и все още не знаех как съм държала молива. Свих с треперещи ръце листа на руло и го прибрах. Изпънах ръце към огъня и останах така, докато не ги размърдах, въпреки че това ми причини болка. Погледнах към близнаците, които спяха един до друг, прегърнати в топла прегрътка. Томас бе обгърнал малкото тяло на Касия като един голям щит срещу вятъра. Замислих се какво ли сънуваха сега двамата?

Поставих още две дървета в огъня, а очите ми се спряха на самотната фигура на метри от нас. Лунните лъчи придаваха на образа му сребрист мистичен отенак, а перелината му се развяваше на вятъра като камшик.

Нямаше да успея да заспя. Знаех го. Не и когато се приближавахме толкова много до срещата с бунтовниците. Местих мисли със скоростта на светлината и даже рисуването не ми бе дало покой. Колко ли бе вече часа? А имаше ли значение? Реших, че просто няма смисъл да се опитвам да заспя, колкото и нужен да ми бе той.

Бръкнах в джоба си и извадих малкото заспало мишле. Ария се разбуди и ме погледна объркано, когато я поставих върху дисагите ми, близо до огъня. Тя веднага се сви на топка и заспа отново.

Сипах една чаша от врялата вода с малко билки , която вреше над огъня и станах на крака. Приближих се тихо към Хино, които стоеше като същински паметник. Поех си дълбоко дъх, когато планинаския вятър ме удари. Стиснах малката дървена чаша с две ръце, поемайки топлината й. Как можеше да стои на този студ?

-Защо не спиш?- достигна ме гласът му през слоевете студен въздух

Вдигнах поглед към него, само за да видя притесненото му лице, обгърнато в сенки.

-Не можах да заспя.- отвърнах и му подадох чашата чай-Донесох ти нещо да се стоплиш.

Той пое напитката и отпи с нетърпение. Забелязах, че върховете на пръстите му, които не бяха покрити от ръкавиците, бяха станали бели от студа.

-И дойде да ми правиш компания. - повдигна той закачливо вежда- Много благородно от твоя страна.

-Дойдох да те сменя. Отивай да си почиваш. Премръзнал си.

-Твърде е студено, за да Ви позволя, милейди.- каза закачливо

-Не беше молба, а заповет. Или нима не смяташ, че бих могла да се справя?

-Никога не се съмнявам в уменията ти. - каза и отпи втора глътка, а дъхът му излезе на облачета пара- Но не ми се иска да настинеш.

Не му отговорих. Застанах рамо до рамо с него и се загледах надолу по склона в планината. Сумрак бе единственото което се виждаше. Даже и вятъра сякаш бе спрял тъжното си виене.

-Защо не можеш да заспиш? Пак ли мислиш за плана на мислията?

Дълго време на му отговорих. Зачудих се дали има смисъл? Реших, че не ми се говори за това и смених темата:

-Трябва да разбера, кои е шпионина на бунтовниците в замъка. Знам, че е някой които има достъп до информацията, но не знам все още нищо конкретно.

Хино не ми отговори веднага. Загледа се в лицето ми и продължи да ме гледа, когато заговори:

-Имаш ли какви подозрения кои може да е?

-Точно това ще искам да разбера и аз от мислията сега. Ако успеем да намерим някаква следа, доказателство, каквото и да е от срещата на бунтовниците, ще ни е полезна за намирането на предателя.

Помежду ни се спусна мълчание. Загърнах се по-плътно с наметалото си и сбръчках чело на поредния силен порив на вятъра. Неочаквано нечии две силни ръце обгърнаха раменете ми и ме придърпаха към топлината на тялото си. Хино ме обгърна с своето собствено наметало, а гърбът ми посрещна топлината на гърдите му.

-Каквото и да предстои, аз ще съм до теб.- прошепна той в косата ми

Внезапен плам обгърна цялото ми тяло. Сърцето ми продължи да бие притеснено, но вече под друг ритъм. Трепетът в ръцете ми постепенно се успоки и спря, а студът сякаш вече не съществуваше около нас.Тялото ми се отпусна и притеснението, сякаш като с магия, се изпари. Облегнах глава назад към гърдите му. Затворих очи и вдишах дълбото ледения въздух.

Не изпитах обичайното притеснение от близостта на телата ни. Не изпитах страх и срам. Заобикалаше ме само топлина и уют, сякаш... сякаш бях намерила скришно кътче в обятията му. Тази мисъл малко ме стъписа.

-Помниш ли първата ни среща? - наруших изведнъж тишината аз

Гърдите му зад мен се вдигнаха бавно, преди да заговори.

-Помя разбира се. Бяха ме хванали да крада и ме бяха завели при Негово величество. Явно още тогава бе оценил таланитте ми. - усетих развеселеността в гласа му- Видяхме се за първи път в казармите. Няма да забравя как малката пикла, две години по-малка от мен, ми срита задника.

Замълчах за миг. И се зачудих дали да не му кажа истината. Трябваше може би... беше нужно да я узнае.

-Грешиш, това не бе първата ни среща.

-Убеден съм, че е това. Не бих забравил лицето ти.

-Но го направи, макар и да не си виновен ти за това. - отвърнах му тихо и сериозно - Срещна ме за пръв път като племенницата на краля, а не като детето-асасин. Кралят изстри спомените ти и ги замени с нови, за да може да те внедри в казармата и да запази самоличността ми в тайна.

Спусна се кратка тишина, а гърдите му зад мен се стегнаха.

-Разкажи ми, моля те.

Засмях се леко, потънала в спомена от детството си. Ръцете ми придърпаха наметалото по-плътно около мен.

-Още помнех деня сякаш беше вчера. Беше в края на август месец на парада по случай Богинята майка. Помя още колко горещ бе онзи ден и колко недеволна бях, че трябваше да яздя зад каретата на кралицата, а не да се возя в нея като всички момичета от царската фамилия. Адриан бе с баща си начело и около мен нямаше никой с когото да си говоря. Заобикаляха ни дворцовите войски, които ни проправяха път сред тълпата, а зад мен жриците от храма на Богинята майка пееха своите молитви. - спрях за миг и отпуснах глава отново на гърдите му - И изведнъж ме връхлетя една сянка отзад. Тялото се блъсна зад моето и аз изпищях от паника, а конят ми се изправи паникьосан на задните крака. Щях да падна от коня, ако не бяха двете ръце зад мен които стиснаха юздите и пришпориха изплашеното животно. В следващия миг коня препусна бясно, а тълпата запищя. Дворцовите стражи започнаха да ни преследват на конете си, а аз се държах здраво за седлото, за да не изпадна. Някак успяхме да избяхаме от всички насочени към нас копия и се озовахме в една от страничните улици. Зад нас ни преследваха виковете на стражите, а аз най-накрая обърнах глава към похитителя си. Очаквах да е възрастен свиреп мъж дошъл да ме убие, а ме посрещна образът на тъмнокосо високо момче, може би няколко години по-голям само от мен самата.Това беше ти в целия си блясък на разкъсани мръсни дрехи и рошава коса.- спрях, усещайки радостния му смях зад мен- Но това което най-ме изнада бе развълнуваната ти усмивка, от факта че те чакаше смъртна опасност. Помислих те за луд тогава.

-Звучи като нещо, което аз бих направил със сигурност.- засмя се той с глас - Още от тогава съм си пъхал главата в торбата.

-И не само ти. - засмях се на свой ред аз- Аз самата не запротестирах, най-накрая ми се случи нещо интересно в този така скучен ден, благодарение на това дрипаво лудо момче. Затова и реших да стана съучастник в плана му.

И двамата се засмяхме с глас и вече сякаш студа около нас не съществуваше вече.

-Но все още не проумявам, защо си била щастлива да бъдеш отвлечена, че даже благодарение на теб сме успяли за кратко да им се измъкнем. - засмя се той

-Как така защо, избави ме от един прекалено скучен и дълъг ден. - обърнах се през рамо за да го погледна - А и винаги съм за малко екшън, познаваш ме.

-В крайна сметка какво стана накрая?

-Накрая ни намериха, а кряля реши, че уменята ти са били забележителни и пожела да се възползва от това. - усмивката падна от лицето ми и аз пак погледнах напред - Май не биваше да ти помагам в крайна сметка, можеше сега да бъдеш свободен.

Между нас се спусна кратка тишина. Вятърът ни удари и накара кожата ми да настръхне отново, а неволно тялото ми се допря до неговото по-плътно търсещо топлината. Раменете му се напрегнаха леко, преди да заговори:

-Никога не съм съжалявал, за това как би ми се е стекъл живота.

-Ако не се бяхме срещнали сега щеше да имаш спокоен живот, нямаше да имаш кръв на ръцете си и щеше да имаш дом, които да наречеш свой. - тъга стисна сърцето ми- Щеше да имаш живот които да е само и единствено твой.

-За нищо от това нямаш вина. - той си пое дълбоко дъх- Не съжалявам, че те срещнах, Селест.

-Казваш го, само за да не се обвинявам.

-Казвам го, защото го вярвам. - ръцете му ме придърпаха по-близо до гърдите му, а тялото ми вече гореше- И ако трябваше да взема отново това решение, щях пак да избера теб.

Не вярвах на думите му. Нещо в мен затрепери уплашено, но не беше страх. Бе нещо другно, но какво? Извърнах глава към него, а очите му ме гледаха сериозно. Деляха ни само няколко сантиметра, които изгаряха кожата ми противно на ледения вятър. Не можех да откъсна поглед от неговия.

-Защо?-въпроса се изтръгна от уснинте ми несъзнателно и се почувствах като малко дете

Не ми отговори. Очите му продължаваха да се взират в моите, а на устните му се появи лека закачлива усмивка.

Умах чувството, че времето се сви и изчезна, когато отговори на въпроса ми... но не с думи. Усните му леко като перо докоснаха несигурно моите. Не се отдръпнах. Бях замръзнала в прегрътката и топлината на тялото му. За миг той се отдръпна само на сантиметър от мен, а дъхът му погъделична усните ми. Ръката му намери и улови брадичката ми, а палецът му погали леко долната ми устана. Тялото ми се разтопи под допита на пръстите му като топъл карамел. Всяка една мисъл излетя от главата ми. Остана само мисълта за докосването му и устните му на сантиметри от моите. Тялото ми сякаш бе изгубило контрол върху себе си. Но нямаше значение... не и когато усните му докоснаха отново моите, по-уверени отпреди. Не осъзнавах какво правя, не знаех и защо тялото ми автоматично откликваше на призива на наговото. Разтворих устни и го подканих да не спира.

Ръката му обгърна кръста ми и ме завъртя с лице към него, а другата се задържа на тила ми. Почувствах се толкова безпомощна, сякаш не можех да направя нищо, за да го възспра. Сякаш бях предала цялото си същество на това усещане, на този момент. Затова и не спрях ръцете си, които се преплетоха в косата му, а неговите, силни и топли като огън, ме притиснаха по-близо до гърдите му. Усните му хвърляха пожар по лицето ми, а миризмама му на смола и пролетен дъжд изпълниха цялото ми същество. Едва не изстенах като удавник, когато усните му освободиха моите и проследиха линията на врата ми, спирайки на ключите ми, които се подаваха из смъкналото ми се леко на една тсрана наметало. Кожата ми настръхна, дали от допира на усните му върху кожата ми, или от студения вятър, не знам. Усетил това той изправи глава и намести смъкналата ми се перелина на раменете, а ръцете му не ме изпускаха. Тъмните му очи намериха отново моите, а в тях гореше пламък, които никога не бях виждала. Пламък, запален от мен.

Ръката му обгърна отново лицето ми, а палецът му погали скулата ми. Устните му се разтвориха от напиращо желание, което се надигаше и в мен. Приближи се отново към мен, но за моя изненада усните му срещнаха челото ми. Затворих очи и вдишах отново аромата му, в опита да успокоя трепета на ръцете си и препускането на сърцето си.

-Няма да позволя на никой да те нарани, Селест. - прошепна ми той, не откъсвайки устни от челото ми - Обещавам ти, винаги ще съм до теб.

Вдигнах поглед към него и не казах нищо. Гладах искренните чувства в очите му, чувства, които може би донякъде имаше и в моите очи. И сякаш го видях наново, сякаш виждах право в душата му.

Повдигнах се на пръсти и го целунах отново, сякаш само двамата съществувахме на този свят. Ръката ми намери врата му и го придърпа по-близо, имах нужда от топлината на тялото му. Поне още веднъж. Устните му бяха меко кадифе и ме караха да забравя коя бях.

Секунда по-късно се отдръпнах само сантиметър и му прошепнах в отговор:

-Не ме карай само да съжалявам.

Сетне с треперещо тяло се отдръпнах от прегрътката му. Студения вятър венага отне топлината, която ми бе подарило тялото му. Очите му ме гледаха все още пламнали, а на устните му се бе появила лека уснивка.

Обърнах му гръб, защото бях убедена, че лицето ми се бе зачервило цялото. Закрачих бързо право, към лагерния огън и останалите ни придружители, които спаха тихо, плътно загърнали се.

Не ми беше студено. Всяка частичка в мен гореше, а на устните ми май се бе появила усмивка. Побързах да легна до огъня и да се завия през глава. Исках да се скрия от всички и всико, но най-вече от усещането за устните и очите му... но не успях. Отпечатаците им горяха още по тялото ми.

===================

Ехееее, здравейте сладури.

Честито Рождество Христово! Бъдете живи и здрави и нека на душите ни занапред да им е все леко, независимо от тежките времена. Нека щастие да изпълва дома ви, а светлина-дошите ви!

Ето го и коледния подарък от мен, с малко закъснение (имах проблем и не можах да я довърша вчера, а и ...празници са все пак). Надявам се всички да са пищяли и да им е било трепетно, колокото на мен докато писах тази така лу-ху глава. Занапред ще има още, обещавам.

Сигурно феновете на отбор Хино са пищяли, хахаха.

Много се радвам, как се получи, и съм убедена, че не го очаквахте май. Но айде сега, супер подарък ви подготвих, не можете да отречете.

Желая ви много здраве, милички. Пазете се и моля не се ваксинирайте с тази ваксина против ковид, безумие е...

Цунки и гуш от мен. Обичкам ви!