Всеки по-силен повей на вятъра смразяваше костите ми. Загърнах се по-плътно с черното си наметало, подпряла гръб на един стар бор. Вдигнах очи към катраненочерното небе, с надеждата да видя лунните лъчи, но ме посрещна единственно тъмната прегрътка на нощта. Даже и звездите бяха изчезнали, погълнати от тежките есенни облаци, оставяйки след себе си само тъмнината. 

Поредният силен повей на вятъра свали качулката от главата ми и забрули шумно ниските храсти около хълмистото възвишение, на което стоях. Няколко клони заудряха ръцете ми от двете страни, а студът бе вкочанил пръстите ми. Не знаех колко време беше минало. Може би дори и часове. Но студът и оглушителния вятър ми помагаха да се рзасеям от болката, която се бе загнездила в сърцето ми. Мина още доста време, докато развномерния валс на вятъра по клоните на дърветата не беше прекъснат от нечии стъпки. Не се извърнах, а останах на място, загърната плътно в наметалото си.

-Селест?

-Тук съм- едва надвиках вятъра аз

Миг по-късно стъпките се приближиха и спряха до мен.

-Защо избра точно това място. Ще ми замръзне задника.- изнегодува Хино, докато придържаше с ръка качулката на перелината си да не бъде издухана от вятъра

Не беше донесъл фенер със себе си, което беше добре. Увеличаваше се шанса никой да не го беше проследил. Очите ми премигаха, насълзени от силнния вятър, но не можаха ясно да различат очертанията на лицето му.

-Гледай друго да не ти измръзне. - засмях се аз

-А мислих, че всички жени са студенокръвни. - каза той, докато небрежно ме побутна с рамо, при което пръстите му докоснаха леко моите, което го сепна- Ама ти направо си замръзнала. От колко време си тук?!

-Не знам - поклатих уморено глава аз- Час може би.

Без да се замисля Хино откопча перелината си и обгърна рамената ми с нея. Опитах се да изнегодувам, но той само ме загърна още по-пътно, неприемайки отказ. Малко грубо нахлузи качулката на главата ми и задържа краищата и, за да не падне от вятъра. Обърна тялото си, така че гърбът му да ме предпази от бурния повей на вятъра. Сякаш по команда от жеста му, тялото ми започна да трепери. Той стисна силно раменете ми и ме отведе до  подножието на старото дърво, където корените му излизаха и се преплитаха над твъргата земя, придавайки ни прикритие от силния вятър. Седнахме там, а Хино не отпускаше хватка си, разтривайки с ръце раменете ми. Придърпа ме плътно до себе си, при което премръзналото ми лице намери топлината на гърдите му.

-Глупачка.- каза ми, но не усетих подигравка в гласа му

-Задник.

-Обноските Ви, милейди са под всякаква критика. Това ли са Ви учили в дрореца?- изцъка той с език

-Това заедно с лицемерието, високомерието и егоизма.

-Колко жалко, ами неподражаемия моден стил.

-Не издребнявай.- свъсих вежди пред поредния силен повей на вятъра, придърпвайки треперещото си тяло към него.

Помежду ни настъпи кратко мълчание и останахме така, докато трепета на тялото ми не се сведе само до ръцете ми.  

-Защо по дяволите трябваше да се срещнем тук. Можеше да ме привикаш просто в покоите си.

-Просиш си вече боя.

-Поне там щеше да е топло. Щеше да има чай и бисквитки. Бих предпочел чаено парти, отколкото брулени хълмове.

Засмях се истински и това до някъде разведри мислите ми. 

-Шегата настрана, исках да съм сигурна, че никой няма да ни чуе.

-Тайни ли ще си споделяме.- прошепна той в ухото ми, а топлия му дъх накара кожата ми да настръхне за повреден път, но този път не от студ.

Не отговорих. Не бях способна. А мислите ми ме отведохо в посоката, която най-много ме трвожеше. Минаха няколко секунди в мълчание преди да събера сили да изрека това, което ме тревожеше от дни.

-Аз не го убих.

-Какво?! 

Усетих изненадата му или не ме беше чул от силния повей на вятъра. И в двата случая нямаше значение.

-Не убих Питър -повиших глас, които затрепери и то не беше от студа

Ръката му стисна по- силно рамото ми. Навярно, за да ми даде увереност да продължа.

-Кой е той?

Преглътнах бучката, заседнала в гърлото ми.

 - Бунтовникът, от който събрах информацията за срещата. Раних го, но го оставих да се измъкне.

-Защо?

-Защото...

Гласът ми секна. Зарових лице в гърдите му и чак тогава осъзнах, че блузата му беше мокра. Бях започнала да плача. 

-Защото не можах да сложа край на живота му пред очите на дъщеря му, затова.

-Мамка му...Цялата мисия може да се окаже едиш шибан капан, осъзнаваш ли!- усетих напрежението в гласа му

-Наясно съм. Затова трябва да сме много предпазливи.

-Те ще бъдат също. Възможно е да са променили мястото на срещата.

-Мисля, че няма да променят мястото на срещата. -  отвърнах като се изправих, за да го погледна в очите - Днес негово величество получи вест, че мините в планианта Северния зъб са били превзети от бунтовниците преди два дни. Срещата ще бъде след осем дни в странноприемницата ,,Бялата бреза" на север от пътя към мините.  Не смятам че е съвпадение.

Хино изпусна нервна въздишка и извърна глава настрани.

-Как реагира негово величество за новината от мините?

-Изпрати веднага войска, която да овладее положението.

-Има вероятно докато стигнат, бунтовниците да са се оттеглили. Което значи...

-Че ще се съберат всички в мястото на срещата или в близост до нея.- довърших мисълта му със стегнато лице

Ужас премина през погледа му, а ръцете му ратърсиха раменете ми.

-Значи това е капан, Селест. Не можем да отидем. Защо не възрази на негово величество? Защо не вземем още хора с нас?

Стиснах леко китката му, за да му дам знак да ме пусна. Но той само леко отпусна хватката на ръцете си.

-Ако бяхме по-голяма група, щяхме да бъдем забелязани лесно.

-Може да се разделим на групи и да пътуваме отделно.

Поклатих глава.

-Не. Вие сте единствените, от които имам нужда.

-Решението ти може да доведе до гибелта ни. Осъзнаваш ли това.- повиши глас той - Или по-зле... до това да ни пленят и измъчват за информация.

-А какво можех да направя?! - сподавен вопъл излезе от устните ми, а нови сълзи бликнаха от очите ми- Да кажа на негово величество, че не съм изпълнила заповедта му, че съм изценирала смърта на бунтовника и съм го пуснала да избяга и да уведоми останалите. Ако го бях направила това значи гибел за мен, а сега поне имам някъкъв шанс.

Тялото ми се разтресе от воплите, а силния вятър сякаш замрази сълзите на бузите ми. Хино не каза нищо, а само стисна устни и ме придърпа към гърдите си в прегрътка. Едната му ръка търкаше успокоителни гърба ми, а другата бе притиснала главата ми към гърдите му. Между нас се спусна мълчание, съпътствано от шума на вятъра.

- Аз съм голям егоист- проговорих, когато секнаха сълзите ми, а тялото ми се успокои

-Егоист си да - отговори ми тихо - Но не те виня за действията ти. На твое място може би бих постъпил по същия начин.

-Не, не би. Ти би поставил безопасността на другите на първо място, а не своята собствена.  Никога не би постъпил така като направих аз. Ако го бях убила, всичко щеше да е наред.

-Постъпила си правилно, недей да се обвиняваш. Радвам се, че си го пощадила.

-Престувам се на смела и лоялна, но в същото време не мога да изпълня заповедта си. Аз не съм добър лидер, Хино. Понякога си мисля, че би било по-добре ако ти си лидера на ордена.

-Не говори такива неща, моля те. 

-Наистина го мисля. Продължавам да правя грешки след грешки и сякаш няма край. Оплела съм се в мрежа от лъжи, от която не мога да се измъкна и това ме побърква. - загледах се надолу към ръцете си с празен поглед - Понякога не знам точно коя съм.

Двете топли длани на Хино обгърнаха мокрите ми от сълзи бузи и вдигнаха лицето ми, така че да го погледна в очите. Погледът му беше сериозен и уверен, а гласът му не трепна и не заглъхна под напора на вятъра:

-Спри, Селест. Спри да се самообвиняваш. Ти си най-смелия, умен, упорит и състрадателен човек, който познавам. Където и да си и каквото и да правиш, в каквато и ситуация да сипопаднала, аз ще съм до теб.

Не смеех да кажа нищо. Взирах се в очите му и по необясним за мен начин се чувствах сякаш наистина всичко щеше да е наред. Стига той да стоеше до мен, както беше правил през всичките ни години заедно.

Облегнах уморено чело в гърдите му за пореден път. И му повярвах. Поне засега реших да му повярвам. Клоните на близкия храст до нас се залюляха от поредния силен повей на вятъра, който завъртя покрай нас изпокадалите сухи листа.  Студа бе сковал гърба ми и ако останех така, бях убедена че ще настина жестоко. Затова се размърдах и се изправих на крака. Свалих второто наметало от гърба си и го подадох на Хино, които все още седеше в подножието на дървения ствол.

-Хайде да се прибираме. Чака ни дълъг път на сутринта.

***

Не можах да мигна цяла нощ. Мислите ми хвърчаха като ураган и не ми даваха мира. Но това беше и от една страна добре. Поне и не сънувах отново елфическата принцеса, защото на сутринта само това щеше да ми липсва. 

Прекарах нощта, забила поглед в белия балдахин над леглото ми, заслушана в собственото си дишане. Но накрая и това не ми даде спокойствие. 

Когато небето започна да просветлява, станах и приготвих багажа си за пътуване. Взех със себе си и книгата с древните символи. Не защото смятах че ще намеря накакви отговори по пътя, а за да да бъде на сигурно място в ръцете ми. Не можех да я оставя тук, трябваше да я опазя в тайна. Заедно с нея взех и рисунките, които бях направила от сънищата с Елин, както и няколко празни листа. Навих всичко на стегнато руло и го прибрах в торбата си. Облякох асасинската си кожена броня и сплетох косата си на стегната плитка, като игнорирах леко подпухналите ми очи в огледалото. Прибрах всичките си дребни остриета в отделенията на костюма, затъках двата малки ножа в ботушите си, а на кръста си поставих кинжал.Смъкнах плътната черна маска и дръпнах качулката си ниско. Наметнах двете чанти нарамо и излязох от покоите си през вратат на прислугата. 

Зарадвах се, че не ми се наложи да се сбогувам с Мари. Ненавиждах сбогуванята.

Не след дълго вече вървях по подземните коридори към казармата. Даже и преди изгрев слънце, казрмата кипеше от живот. Сънените асасини закусваха, говориха си на висок глас или се подготвяха за работа и сутрешна тренировка. Насочих се право към голямата метална порта в другия край, от двете страни на която се издигаха наблюдателници със стрелци. Малка групичка от хора и коне привлече вниманието ми.  Когато се приближих забелязах Хино, които ми хвърли загрижен поглед без да прекъсва разговора си с двама асасини. Ария,Томас и Касия ги нямаше още, но Едуард беше наблизо, а до него един войн държеше оръжия. Навярно тези, които бях казала на Ед да обработи с отрова. Сред тях бе и меча ми.

Приближих го и му кимнах за поздрав, а той на свой ред ми се усмихна. Взех меча си от купчината в ръцете на асасина и го преметнах на рамо. 

-Направи ли това, за което те помолих?

Той ми кимна положително и измъка от джоба си кожена торбичка. С ръка, облечена в ръкавица, той измъкна от торбата тънки и дълги игли, всяка притежаваща различен цвят лентичка посредата си.  Показа ми три цвята, които пределно добре знаех за какво са. Синьо за приспивателно, жълто - серум на истината и червено- съртоносно. Оръжията в които Едуард бе най-добър, а именно тихите убийци.

-А антидота?- попитах го тихо, така че само той да ме чуе

Той не даде знак че ме е чул, прикри го. Прибра внимателно остриетата и ми ги подаде, като под тях тайно бе скрил малкото стъклено шишенце.  Ловко прикрих антидота и го пъхнах заедно с остриетата в торбата си, без никой да забележи. 

-Благодаря ти.

Приближих се до конете с бавна крачка. Черната ми кобила тропна с крака от вълнение, че ме вижда и ме поздрави с цвилене и размахване на грива. Усмихнах й се и я погалих по врата, когато си бутна голямата глава в мен.

-Кротко момиче, кротко. - засмях и се

След секунда вече ми се сърдеше, когато окачих двете тежки чанти на седлото и. Скоро към нас се присъединиха Том и Касия, придружавани от Пол, дошъл да ни изпрати. След като се поздравихме, се отправиха към Едуард, за да си вземат оръжията. Сънената физиономия на Кас, едва не ме накара да се засмея, на фона на развеселения Пол и отекчения Том. 

- Къде е Ария?- попитах  Хино, който проверяваше стреметата на кафявия си жребец до мен

-Тук съм.

Обърнах се, само за да видя хамелеонката да се приближава бавно към нас. Беше облечена с асасинска униформа и тъмнокафяво наметало. Косата й бе вързана на опашка, а по походката и си личеше, че не се е възстановила напълно. Лицето й излъчваше умора, а смъщеното й чело и стиснатите юмруци ми доказваха, че все още изпитваше болка докато ходи. Застана пред мен и не каза нищо повече, не изглеждаше и да иска.

-Как се чувстваш?- попитах я, ледено спокойна

Очите й ме погледнаха объркано, но не ме удостои с отговор, а на свой ред ме попита:

-Кой е моя кон? Тук виждам само четири.

Направих две крачки към нея и скръстих ръце на гърдите си.

-Ти няма да яздиш.

-И какво, ще тичам след вас ли?! - попита ме тя ядно

-Можеш ли да се преобразяваш вече?- прекъснах я с въпрос

Тя замълча и ме изгледа злобно и продължително. Започнах и аз самата да се изнервям.

-Да или не?! - повиших и глас, игнорирайки всички погледни около мен

-Ако го направя, няма да мога да си върна човешкия облик в рамките на няколко дни. Ще изхабя и малкото си събрана енергия.

-Колко дни?

-Вероятно четири.

-Добре. - кимнах доволно - Преобрази се в нещо малко. Мишка или гущер например. Всичко което може да ми се побере в джоба.

Прочетох раздразнението в очите й, когато чу думите ми. Усетих как Касия се приближи към нас, преди да заговори:

-Селест, не е нужно да я принуждаваш да го прави. Все пак още се възстановява. Да и дадем кон и да язди заедно с нас.

Типично за Каси. Винаги се застъпваше за беззащитните. Жалко, че не осъзнаваше, колко всъщност способна беше хамелеонката. Срещнах черните очи на приятелката си само за миг преди отново да ги върна на Ария.

-Петима ездачи се ще бият на очи. Ако има хора, които ни следят по време на пътуването ни, поне нейното съществуване ще остане в тайна и ще го ползваме като приемущество в удобен момент. - спрях за момент, преди да продължа- А и преобразена в малко животно, събираш два пъти по-бързо енергия. Не съм ли права, Ария.

Хамелеонката ме гледаше с омраза, но сякаш беше по-смекчена от обикновенно. Не каза нищо. Приех това за съгласието й. В краен вариант просто щях да използвам клетвата, макар и да не ми се искаше. Надявах се да се вслуша в мен и да не се налага.

-Освен това - прекъснах мълчанието аз и се насочих към купчината оръжия при Ед, измъкнах един къс кинжал и й го подадох - Вземи това, преди да се преобразиш.

Всички ме погледнаха объркано. Да дам оръжие на човек, който ме мрази до дъното на душата си. Бе разбираемо, че са против.  Клетвата ме защитаваше обаче, а и ако се опиташе да ме нарани, това нямаше да бъде първия й опит все пак.

Ария не се пресегна да го взема. Гледаше ме предпазливо.

-Острието е намазано с отрова. Смъртоносна е, бъди внимателна и го използвай само при нужда.- казах, като се прибижих още към нея - Вземи го.

Хамелеонката най-накрая вдигна колебливо ръка и бавно взе острието. Задържа го в ръка замислена и премери тежеста му, преди да го пъхне в колана си.

-Да тръгваме тогава!- повиших глас

Хино се преметна на гърба на коня си, след кратка суета това направи и Касия. Томас ми хвърли бърз поглед , но довърши разговора си с Пол. Накрая Том го потупа по рамото с думите ,,До скоро" и се присъедини към сестра си. 

 Погледнах Ария и зачаках. Тя свъси недоволно устни, но не се поколеба. Миг по-късно я обгърна леко сияние, преди образа й да затрепери и да се смали. Скоро на земята пред мен седеше малка полска мишка, голяма колкото палеца ми. Наведох се и протегнах ръка, при което тя се покатери пъргаво в нея. Изправих се и я погледнах отблизо. Гърдичките й се вдигаха тежко, а нослето й претрепваше. Признаци, че това я бе изтощило.

-Не ми се сърди, става ли?- казах й тихо

Бях убедена че ме е погледна злобно, когато я пъхнах внимателно във вътрешния джоб на перелината си. Изцвърка няколко пъти раздразнено и се размърда до гърдите ми, но не можа да се измъкне от капана си.

До мен Хино се засмя истински и се наведе напред в седлото си.

-Не очаквах наистина да я пъхнеш в джоба си. - възкликна развеселен

Хванах Ракаса за юздите и се преметнах на гърба й. Усетих, как Ария отново се размърда и започна да цвърка раздразнено. Дръпнах с пръст входа на джобчето, само за да видя две големи зелени очета да ме гледат от там.

-Стига си шавала, а легни да почиваш. Трябва да се възстановиш бързо.

Посрещна ме нова доза цвъркане. Закопчах си плътно перелината и дръпнах юздите на кобилата си. Погледнах към спътниците си, всички готови да потеглят. Лицата им бяха сериозни и готови за мисията. Погледнах към Пол и Ед, които ни гледаха с притеснение. Споменах ли, че мразих сбогуванята.

- Потегляме, приятели.- обърнах се към двама им- Грижете се за всичко докато ме няма.

-Пазете се. - усмихна се стегнато Пол- Ще чакаме завръщането ви.

Едуард до него кимна в съгласие.

Дръпнах юздите на черната си кобила.

-До скоро.- обади се до мен Хино, а след него и Касия.Томас както винаги остана мълчалив и сериозен.

 Насочих Ръкаса към голямата порта от метал и вдигнах ръка, за да дам знак да я отворят. А когато стъпихме от другата й страна, мракът на големия пещерист проход ни обгърна.  Към нас се присъединиха двама асасини с факли, които ни осветиха пътя. Вървяхме в мълчание и в редица по един, като единствено тропота на копита кънтеше из стените. След десет минути ни достигна силното бучене на река. След пет минути и я достигнахме. Подземната река с бързите си бистри води ни следаше през целия ни оставащ път, като пътеводител в лабиринта от камни. В тази тамнина, всеки попаднал случайно в пещерите, нямаше да намери прохода към казрмата. 

Не след дълго вече видяхме първите лъчи светлина. Разделихме се с асасините, които ни придружиха, и продължихме сами напред.

Пещерата се разшири, към своя ход. Реката се изливаше от ръба на отвора й и падаше шумно като висок водопад. Спрях там Ракаса и се загледах в гората пред мен. Сивите облаци бяха прегърнали цялото небе, а върховете на планините пред нас, се криеха под тях. Студен вятър забрули клоните на боровете и накара кобилата ми да потръпне недоволно.

Хино изравни коня си с моя и се взя на свой ред напред.

-Моля те, ми кажи, че имаш план.- погледна ме той

Усмихнах му се и дръпнах юздите на Ръкаса.

-Нещо такова.

=========================

Ейоо, здравейте сладури!

Вие: Аре, ма! Къде се загуби пак!

Еми какво да се прави... наречи го университет-работа, работа и университет, с ковид някъде посредата.  Но признавам липсваше ми и се надявам да ви хареса. Изгарям от нетърпение да продължа и със следващите глави. Обещавам ви развитие относно дракона, принца и бунтовниците. Обещавам ви след няклоко глави да се разкрият толкова неща, че да ви се развъртят главате.

Това е от мен за тази вечер. Благодаря за подкрепата, обичкам ви :*