Ръцете ми трепереха от напрежение. Опитах се да спра трепета им, като свих здраво юмруци, чак докато не усетих, как ноктите разкъсват болезнено плътта ми. Но посрещнах болката с отворени обятия, защото разсея дори и малко напрежението в главата ми.

Обстоятелствата се стекоха много по-зле отколкото бях очаствала. Наблюдавах всичко, скрита в сянката на господаря си, неспособна да направя каквото и да е било. Мислите ми хвърчаха трескаво и се спираха само на една мисъл... Адриан.

Негово величество беше решил да не му спести нищо. Даже предполагах, че имаше намерение да му разкрие и още. Единстеното което ме тревожеше, беше как щеше да реагира братовчед ми, напуснеше ли подземията. Предполагах смътно каква тревога се беше зародила в главата му и знаех коя мисъл го тревожеше в момента най-силно. Освободеше ли се от баща си, щеше незабавно да ме потърси, но нямаше да ме намери, ако ме задържаха тук по-дълго.

-Изглеждаш добре, Ария. - подметна с развеселена жестокост краля, поднасяйки чашата към устата си - Ако продължаваш в същия дух бих преусмислил решението си.

Ария поизправи гръб, подпирайки се за упора на рамото на Едуард. Погледът й стана още по-суров, а устните й се стиснаха в права линия, възспирайки жлъчните думи,които напираха да излязат.

Гърления смях на негово величество ме накара да изтръпна. Чичо ми допи втората чаша с вино, след което я постави шумно пред себе си, видимо развеселен от гневът в очите й.

Забелязах лекия трепет на краката й. Едва имаше сила да се задържи на тях и ако не беше Ед сигурно щеше да се е свлякла на земята. Лека тревога ме загложди отвътре. Трябваше да седне миг по-скоро.

-А това вино свършва толкова бързо...- продължи подигравателно негово величество, плъзгайки празната чаша към нея- Би ли била така добра?

Гърлото ми се стегна, а погледа ми отново се спря на треперещото крехко тяло на хамелеонката. Погледът й показваше истинска животинска ярост, а унижението, което и беше нанесъл краля... да налееш вино в чашата на най-големия си враг, когато дори не можеш да стоиш на краката си. Думите й обаче бяха остри като нож и не показваха и трепет от слабото ѝ тяло:

-Върви по дяволите!

Всички погледи се обърнаха към нея. Асасините я гледаха със смесица от страх, изненада и възхищение, а ръката на Ед, стисна предупредително ръката на Ария. Хино и Касия ме погледнаха истиски притеснени, след което преместиха погледа си към своя господар, който развеселен се бе облегнал назад. Адриан не откъсваше замислен и пресметлив поглед от Ария. Отново анализираше врага си, като изкусен стратег.

-Едуард, заеми своето място. - заповяда със спокойстивие в гласа чичо ми

Пристъпих несъзнателно една крачка напред, усещайки накъде отиват нещата. Погледа на Ед срещна моя секунда преди да отпусне хватката си около кръста на хамелеонката. Краката на Ария затрепериха и направиха нестабилна половин крачка настрани. Едуард ѝ кимна окуражително с глава и се увери, че е запазила равновесие, преди да я пусне напълно. Хамелеонката стисна здраво челюсти и юмруци, за да спре трепета им. Изправи гръб и застана пред негово величество , сякаш заставаше на бойното поле, готова да посрещне следващата атака.

Торин се подсмихна леко под гъстата си брада, наслаждавайки се на представлението, което сам си беше подготвил.

-Започнах да ожаднявам.

Тишината, която се спусна беше по-мъчителна от всичко останало. Ария стоеше пред всички ни, едва сдрържаща се на крака, пък камо ли да изпълни така унизителната заповед на негово величество. Асасините от ордена до един я гледаха със съжаление. Даже Рокси беше стиснала гневно челюсти, при което белегът ѝ придаваше жесток вид. Но и никой не смееше да направи каквото и да е. И не можеше заради клетвата им пред краля. Клетва, която аз не бях положила.

Искаше ми се да я защитя, да сложа край на мъките й. Предстоеше ни дълъг и изморителен път до мястото на срещата с бунтовниците. Не можех да си позволя тя да не е в кондиция до деня на срещата. Но най-вече не можех да му позволя да си играе по този начин с член на ордена ми.

Тъкмо понечих да прекъсна мълчанието, когато за моя голяма изненада бях прекъсната от човека, които очаквах най-малко да го направи.

-Можеш да вземеш моята. - плъзна чашата към баща си Адриан, с ледено спокойствие - Аз не я искам.

Изпитах истинака благодарност в този момент, макар и да нямаше как да му я изкажа. Ария погледна объркано принца, но не промени израза на лицето си. Негово величество погледна сина си с неподправено раздразнение. Спусна се няколко секунди мълчане преди краля да вземе чашата в ръка и да отвърне сприхаво:

-Така да бъде.

Сякаш камък падна от гърдите ми. Максимално бързо реших да се възползвам от сутуацията.

-Хино, направи й място да седне. - заповядах му с леден глас- Утре я очаква тежък път и не възнамерявам да се съобразявам с болежки.

Слава на боговете, негово величество не възрази. Хино, чийто стол бе най-близо до треперещото тяло на хамелеонката, се изправи. Ария избегна ръката му, която се опитваще да й помогне, и с вдигната глава се настани бавно на мястото си. Всички асасини сякаш въздъхнаха заедно, за видимото спокойствоие с което кралят го беше приел. Хино застана прав зад стола й с ръце скръстени зад гърба. Касия, която седеше срешу Ария, й се усмихна леко, за да я окуражи. Хамелеонката не й обърна внимание, а се взихаше право напред в ощърбаната маса, а дробовете й се вдигаха и спускаха тежко.

Негово велчесто се изправи в стола си и се прокашля, привличайки всички погледи около масата. Само този на Ария остана забит напред.

-Свиках ви днес за две неща. - заговори сериозно кралят - Първото е да покажа казармата на сина си, Адриан, и да го запозная с работата на асасините. Отнасяйте се с него, както се отнасяте с мен. Някой ден той ще стане ваш господар. Второто е мисията, на която ви пращам още утре.

Асасините кимнаха като един, а моето сърце се сви от думите му.

-Сянко, представи хората си на съняа ми. - заповяда ми накрая

Очите на Адриан ме погледнаха с ненавист, когато пристъпих леко напред. Опитах се да не обръщам внимание от този факт и придадох ледена нотка на гласа си.

-Познавате вече Ария, Ваше величество. До нея е Пол, най-добрият следотърсач и преследващ и обучаващ следотърсачите след асасините.

Пол се напрегна видимо, но се поклони с глава.

-Следващ е Брендън, добър с меча и щита. Води обучения и двамата с Пол са партньори в мисиите си. След тях е Рокси, от племето Канар от пустинните народи. Добра в мятането на копие и камшика, води отново обученията.

Рокси и Брендън се размърдаха в местата си, а Адриан ги наблюдаваше с пресметлив поглед.

-Нейн партньор е Едуард с русата къдрава коса. Той е специалист в отровите и шпионажа. Най-точен сред нас в късите остриета. Притежава медицински умения и ръководи болничното крило в казармата. - спрях за миг преди да продължа- Той също така е загубил способността да говори. Да го имате в предвид, ваше величество.

Адриан го погледана, а очите му разкриваха интерес. Едуард сведе глава в знак на покорство. Поех си глътка преди отново да продължа.

-След това са двамта близнаци, Касия и Томас. Касия е най-добрата с лъка, а брат й не отстъпва на Брендън по бойни умения. Те са амнорфни близнаци. Могат да четит мислите си , а Томас също не изпитва никаква физическа болка.

Адриан изправи рамене от изненада. Със сигурност не го беше очаквал. Не обърнах внимание на емоциите му, а продължих.

-Остана Хино, моята дясна ръка и втори по привилегии след мен в ордена. Отговаря изцяло за казармата.

Хино се поклони на принца с финес на аристократ, а не на убиец.

Спусна се кратко мълчание, в което принца се взираше замислено в хората пред себе си, а в очите му се четеше изтиска пресметливот и прикрит под него страх.

-Сам видя синко, че орденът е съставен от най-добрите. - заговори гордо негово величество и отпи от виното - Част от тях са доведени тук още като деца и обучени , каквито са Едуард, Хино, Ксаия и Томас. Други са се изкачили до тази позиция, показвайки добрите си умения, а трети пък...- погледна кралят през масата към Рокси- са най-добрите войни, изпратени ми като подарък, за да не закачам малките им незначителни държави.

Братовчед ми не каза нищо. Очите му проследиха бавно всеки един от събралите се на масата асасини. За миг очите му се спряха на Ария, а лицето му се изопна стегнато. Сетне за моя най-голяма изненада погледът му бързо като стрела се насочи право към мен. Задържа го няколко секунди преди да заговори, но всяка секунда за мен беше болезнена под омразата, която открих в кафявите му очи:

-А, ти коя си?

Интуативно извърнах поглед към негово величество в мое ляво. Това което видях обаче бе самодоволната усмивка в очите му, въпреки че лицето му бе останало непроменено и бе насочил уж цялото си внимание в това да върти тъмната течност по ръбовете на чашата си.Нямаше да получа помощ, нито от него, нито от ордена, които гледаха с нестихващ интерес.

-Единствената, която не разкри името и лицето си през цялото време си ти. - продължи Адриан, като се наведе напред

Трябваше внимателно да подбера думите си и благодарих на боровете, че лицето ми бе скрито изцяло от погледа му. Защото бях убедена, че всяка емоция се чете на лицето ми в момента.

-За Вас, ваше височество, съм Сянката на краля. - поклоних се леко с глава аз, показвайки покорство пред бъдещия си господар- И това няма да се промени, докато не стана Ваша сянка.

Изражението на брадовчед ми не се промени. Явно беше очаквал подобен отговор.

-И защо си мислиш, че бих се доверил на някого, които дори не смее да ми разкрие лицето си.- отсече принца с нескрита острота на гласа

-Ако Ви разкрия коя съм, това може да попречи на работата ми.

-И как по-точно?

Отново забих очи в господаря си. Самият той бе изненадан от внезапния интерес на сина си. Но освен отправеният към Адриан поглед, друго не го издаваше. Тъкмо отворих уста да отговоря, когато кралят ме изпревари:

-Защото работи като шпионин за мен и в двореца, Адриан. - каза кротко и допи последната си глътка вино- Ако разбереш коя е, това може да попречи на прикритието и. Никога не знаеш къде можеш да имаш врагове, сине. Затова трябва да си нащрек.

Адриан не каза нищо, а продължи да се взира в мен. Всяка секунда под този поглед отекваше в мен като удър на камшик.

-Колко още си внедрил в двореца?-попита баща си без да откъсва очи от мен

-Само нея.-отвърна оттекчено краля

-Ами Ария?

Чула името си за пръв път от доста време хамелеонката вдигна очи към принца под падащите пред челото й непокорни руси кичури. Зад нея Хино се размърда леко, а очите му се местиха между принца и мен.

-Хамелеонката е положила непрегрешимата клетва пред Сянката. Всичките й действията са под нейна заповед.

От очите на братовчед си можех да видя дълбокия размисъл, който претърпяваще душата му.Очи вторачени право в тъмната качулка и маска на убйцата, която виждаше пред себе си. Когато разбереше коя бях всъщност, едва ли щеше да ме гледа по друг начин. Тази мисъл запрати трепет по кожата ми.

Настъпи мълчание, придружавано от далечните викове на войниците и глъчката на ковачниците. Мислих, че ще продължи вечно под погледа на любим за мен човек, който ме гледаше с нескрита омраза.

-Приключихме с формалностите. - прекъсна с рязък глас мълчанието краля- Нека обсъдим планът за действие относно бунтовническата среща.

Най-сетне очите на Адриан се отделиха от мен и можех да си поема спокойно дъх. От срещуположната страна на залата Касия ми се усмихна едва извила крайчетата на устните си. Навярно, за да ми вдъхне увереност. Не се получи.

Негово величество ми заповяда да запозная орденя с подробностите, които бях научила от бунтовника. Започнах с основната информация за срещата. Не изпусках никоя подробност.

-Ще ние е нужна седмица езда, за да стигнем тук ден преди срещата. -доближих се до една от картите, прикрепени към неравната стена от камък и посочих с пръст предполагаемото място за срещата.- Ще се проведе в деня на фестивала на виното в странноприемницата ,,Бялата бреза". Целта ни е разузнаване. Без схватки и без провали.

Посрещнаха ме сериозни погледи и одобрителни кимъня от страна на ордена. Единствена Ария гледаше с празен поглед масата. Направих две крачки в страни, заствайки вляво от гостодаря си, и продължих:

-С мен ще дойдат Хино, Томас, Касия и Ария. -усетих погледа на хамелеонката върху себе си, но не спрях- Рокси, ти оставаш отговорна за казармата, докатао ни няма. Пол и Брендън, продължете с обученията на асасините. Едуард, ще ти дам списък с неща, които ще са ми нужни до утре. Останалите, тръгваме утре по изгрев слънце от портата. Починете си, чака ни дълъг път.

Братята и сестрите ми по оръжия кимнаха като един.

-Едуард, погрижи се да е в кондиция утре за път. Ролята й в плана е от изключително значеие за успеха й.- кимнах с брадичка към Ария, не обръщайки внимание на злобния поглед с който ме удостои- Ще обсъдя с всеки по отделоно подробностите от него. Имате ли въпроси?

Томас се изправи назад в стола си и ме погледна с ледено лице, преди да заговори:

-Колко гарвани, ще са ни нужни?

-Два. И си пригответе дрехи, с които да се слеете с населението.

-Ясно, пак ще се правя на тъпа селска девойка. - промърмори си Касия тихо, така че само околните да я чуят

-Други въпроси?- повиших глас и следкато ме посрещна мълчание, изправих рамене и продължих - Добре. Захващайте се за работа.

С тези думи всички се изправиха на крака в синхрон, поклониха се на негово величество, и следкато получиха разрешение данапуснат заседанието, се насочиха към дървените стълби. Спрях с ръка Хино, докато минаваше покрай мен, и без да го поглеждам му казах:

-Искам да обсъдя нещо с теб. Чакай ме в полунощ на нашето място.

Бях убедена, че ако кралят и принцът не бяха тук щеше да пусне някоя хаплива закачка. Затова пък леко извитите му от задоволно краища на усните ми бяха достатъчни. Той ми кимна стегнато, сетне ме подмина и помогна на Едуард да изнесат хамелеонката , която видимо негодуваше срешу това.

Кралят погледна сина си, докато се изправяха бавно, и го потупа по рамото. Сетне ме погледна с леденостудените си очи, в които плуваше леко задоволство.

-Свободна си. Знаеш какво да правиш.

Поклоних се стегнато и им обърнах рязко гръб, неспособна повече да издържа на гнева в очите на един от любимите ми хора. Тайно се надявах кралят да го разведе из казармата, за да имам време да стигна до покоите си и да се преоблека. Защото бях сигурна, че веднага щеше да ме потърси, останеше ли сам.

Вървях по тъмните коридори и с всяка следваща стъпка сърцето ми все повече се свиваше.

***

Вятърът жужеше силно и през затворените плътно прозорци. Наблюдавах как се накланят високите дървета с градината на двореца, а малкото останали по клоните им листа се понасяха като вихрушка от драконови люспи към сивото небе. Зимата идваше с бясна скорост, а за това засвидетелстваше вече побелелите два върха на планината, в чието подножие се беше сгушил сивия град. Ако пророчеството, което ми се беше изречено от Принцеса Елин насън, се окажеше вярно, нямах много време преди да побелее за пръв път и равнината.

Оттърсих се от усещането и се загърнах по-плътно с дебелата си лилава перелина. Тишината и пукута на огъня бяха прекъснати от шумното отваряне на врата и забързани стъпки.

-Селест.

Адриан тъкмо прекрачи прага на спалнията ми, когато с престорена изненада се обърнах към него.

-Адриан, какво става? Защо нахълта така?- свъсих вежди и се загърнах по-плътно в перелината си

-Аз, просто...-спря се той, усещайки положението в което ме бе поставил- Извинявай.

-Няма нищо, просто ме изплаши. - направих предпазлива крачка към него- Всичко наред ли е? Изглеждаш притеснен.

-Да. - отвърна ми той разсеяно- Всичко е наред. Просто исках да говоря с теб. Беше много дълъг и изморителен ден.

Кимнах сдържано и се приближих към него. Поставих ръка на челото му, но той не се изненада от допира ми. Очите му срещнаха моите, а аз се опитах да скрия тъгата, която държах аз самата от целия този дълъг ден.

-Седни. - казах, отдръпвайки се назад- Ще ти налея чай.

-Не искам- отвърна ми като малко дете, но се настани послушно на дивана пред камината

-Но ти е нужен.

Той не възрази. Благодарих на Мари, че се беше сетила да ми донесе каната с чай, преди да си тръгне. Настаних се на креслото срещу него и поставих топлата чаша пред скръстените му пръсти на масичката. Той я обгърна с пръсти, но не отпи.

-Къде е приятелката ти, лейди Ария?

-Замина вчера за имението на баща си, защо питаш?- усмихнах се заговорнически, докато отпивах от чашата, както бих направила, ако тази роля беше живота ми

-Стой далеч от нея!- отряза той рязко и вдигна очи към мен

Изправих гръб и се престорих на объркана и изненадана. Поставих чашата на масичката пред мен, преди да продължа:

-Защо? Тя е добър човек и е единствената с която се разбирам от придворните дами.

-Не съди за книгата по корицата. Довери ми се. Не искам да дружиш с хора като нея.

-Адриан, какво се е случило? Защо говориш така?

-Просто ми се довери, чуваш ли. Обещай ми да не контактуваш повече с нея.- очите му направо пробиваха дупки в мен- Обещай ми.

-Добре, обещавам. Но ми дължиш обяснение.

-Просто научих коя е в действителност. Тя не е човекът, за когото я мислиш, и искам да ми обещаеш, че ще страниш от нея.

-Добре, добре. -вдигнах ръце примирено - Обещавам.

Помежду ни се спусна дълго мълчание, изпълвано от постоянния фон на жуженето на вятъра и пращенето на огъня. Загледах се в оранжевите топли езици в камината и пуснах перелината да се спусне от раменете ми.

-Отчуждихме ли се? - неволно изрекоха устните ми

Посрещна ме мълчание. Усетих погледът му,който дълго изпепеляваше сърцето в гърдите ми. А аз продължавах да гледам огъня.

-Да, може би се отчуждихме.

Поредното мълчание. Поредния спазъм на моето сърце.

-Може би така е по-добре.

-Защо го казваш?- попита ме той с тих глас

-След може би по-малко от месец ще замина за Лисандрия, ще се омъжа и ще живея сред врагове. Може повече никога да не видя отново родината си, Лия, Дарина и теб. Никога повече да не се посмея истински, никога повече да не почувствам свободата.

-Не говори така...

-Истина е. - извърнах замъглени от тъга очи към него, а гласът ми беше спаднал до шепот- Никой не може да избяга от истината.

-Все още има начин да променя решението на баща си. Ще говоря с него, ще...

-Негово величество ме изпраща да бъда негов шпионин. Едва ли ще можеш да промениш решението му.

-Кой ти каза това?!- повиши леко глас той

-Самият той.

Адриан замълча, стиснал здраво устни, забил поглед в ръцете си, които стискаха здраво порцелановата чаша.

-Вече съм го приела. Време е да го приемеш и ти.

-Как бих могъл.

Гласът му се прекърши и по гръбнака ми премина трепет от сподавената болка в него. Братовчед ми се изправи рязко и с бърза крачка излезе от покоите ми. А аз останах сама сред пукута на огъня и виенето на вятъра, а сърцето ми бе по-празно от всякога.

=======================

-Хей, сладури....ето ме и мен.

Вие: Айде бе, къде се губиш?!

-Съжалявам, съжалявам.Но какво да се прави- наречи го живот. Както обещах ето я и така чаканата глава, като нарочно я направих екстра дълга като подарък. Но подаръците не свършват...очаквайте скоро и следващите глави, защото така съм набрала скорост, че не ми се спира. Нямате си и на идея колко ми липсваше да пиша( Дано не съм изгубила трейнинг. Вие какво мислите?) Надявам се и на вас да ви е липсвало да четете. Ако да, радвам се от душа и сърце.

И понеже ми е любопитно дали ще наклоните в правилната посока мислите си... В кого ще се влюби в крайна сметка Адриан? В тази глава малко ви подсказах, дано сте забелязали.

А за тези които чакат развръзка и за дракона, спокойно... паралелно с развитието на мисията с тайната среща на бунтовниците, ще развия и глави за дракона. Затова следете изкъсо. Обещавам следващите глави да ви пратят на сетното небе.

Това е от мен сладурчета, до следващия път :*