Кралят на Мексирия не откъсваше ледено студените си сини очи от мен. Лордовете започнаха да се споглеждат объркано и да шушукат помежду си. Поглеждаха ме с пренебрежение и негодувание, че съм прекъснала срещата им, и чакаха кралят да вземе своето решение. Не им обръщах внимание. Очите ми бяха фокусирани единствено върху краля.

Сериозният му поглед се спусна по тялото ми. Оглеждаше изподраната ми и мръсна кожена брония, ръцете ми покрити целите в засъхнала кръв, спря се на рамото ми и пропитата с кръв превръзка върху раната и накрая се загледа в лицето ми увито в черен плат. Очите му заковаха моите в желязна хватка.

Това бяха най-мъчителните минути...минутите под погледа на господаря ми.

Явно звел своето решение той направи жест с ръка на лордовете да се разотиват:

-Оставете ни!

Някои лордове за миг се поколебаха, но се подчиниха с неохота. Един от тях, лорд Кълърби се доближи до краля и заговори с бавен уравновесен глас:

-Ваше Величество, все оче остава въпросът за мините в ,,Белия зъб,,. От изключителна важност е да разрешим проблема с работниците там.

Кралят го погледна пребрежително, но прояви учтивост:

-Добре. След един час ще заседаваме по този проблем. Кажи на останалите.

-Да, Ваше Величество.

Лорда се поклони, преди да се обърне и да последва останалите. Вратата след тях се затвори с тътен, които се разнесе в голямата зала. Най- накрая останах сама с краля.

Пристъпих, като спрях на две крачки от него и коленичих в знак на почит.

-Стани.

Подчиних се и отново срещнах погледа му. Той подпря главата си с ръка и зачака.

Протегнах се и измъкнах откраднатия от замъка предмет увит все още в белия плат. Поставих го на масата пред краля и се отдръпнах една крачка назад. Чичо ми се взря в предмета, но изражението му остана безразлично. Той отви плата и разкри предмета наяве. Бе стара дебела книга с малки по размер корици от веща кожа, умело инкрустирана с различни завъртяни символи и изображения. За това ли бях рискувала живота си...за една книга. Бързо се скарах на самата себе си. Очевидно тази книга имаше изключително важно значение за краля. Той прокара ръка по корицата и каза без да се обръща:

-Добра работа, Селест.

Изтръпнах, когато спомена името ми. Обикновенно не го правеше, когато бях ,,сянката на краля,, и изпълнявах мисии. Казваще го само когато бях другата част от същността ми...когато бях лейди Селест , племенницата му и една от господарките на двореца.

Просто кимнах. Той остави книгата настрана и ме погледна в очите, но този път в тях имаше нескрит интерес.

-Разкажи ми какво се е случило.

И аз му разказах. За капана, които ми бяха устроили, за искането на елфите да открия лейди Елин, за начина по който съм ги излъгала да ми предадът предмета,  за начина по който се бях сражавала и измъкнала от тях. Не му споменах, че съм се сражавала с генерала и принца на Лисания, нито начинът по който ме бяха изгледали, когато видяха лицето ми. Това бе нещо, за което трябваше аз да се тревожа, а и не исках да признавам пред него че самоличността ми вече бе разкрита и то не от кой да е друг, а от принца и генерала на държава, в която сме в конфликни отношения от години.  Ако чичо ми рабереше за това щеше да ме отпрати от двореца, или да приложи една магия, за да промени начина по който изглеждах. Виждала съм да прави това на други от асасините му и знам, че е доста болезнено и оставя отпечатак в психиката ти.Тя те променяше визуално, но криеше огромни рискове.Никой който бе претърпял магията не беше същия, ставаха по-агресивни и трудни за контролиране. Тях обикновенно кралят използваше да му вършат мръсната работа в съседните държави, без да се притеснява от смъртта на някой от тях ако го заловяха.

Не за нищо на светя нямаше да му призная, че са ме разкрили.Ако се стигнеше до някакви действия предизвикани от моята грешка, аз щях да съм тази, която ги извършваше...никой друг. Щях да отнеса грешката си в гроба, а заедно с нея и всички, които се опитат да я разкрият.

След като приключих разказа си се взрях в изражението на краля. Той гледаше право напред, незнайно къде в пространството. Ръцете му бяха стиснати в юмруци, а лицето му изглеждаше дълбоко замислено върху чутото.

-Къде е перелината ти?

-Изгубих я в битката. -казах през стегнато гърло

-Надявам се не са видяли лицето ти?!- каза и ме погледна преценяващо

-Измъкнах се преди това да се случи. Единственото, което са видяли е гърба ми.- излъгах ловко, без да ми мигне окото, колкото и лошо да се чувствах от този факт

Той задържа погледа си, след което кимна и се изправи, взимайки книгата, която донесох, в ръка.

-Добре.

Той се обърна и се запъти към една от стените покрити с тежки гублени.

-Последвай ме и свали това чудо от лицето си.

Подчиних се като дръпнах плата надолу под брадичката си и последвах чичо си, който застана до стената и отмести един от гублените, разкривайки скрита врата. Той я отключи, отвори я и влезе в помешението. Последвах го вътре, като ме лъхна миризмата на сяра и билки. Стаята беше сравнително просторна и добре осветена  от множеството прозорци. Големи  лаваци с книги се издигаха на всички стени, чак до тавана. В центъра на помещението имаше тежко бюро от тъмно дърво, отрупано с листа и книгии. В дясно от вратата имаше маси отрупани с билки и стъкленици с различни течности и прахчета, а на пеща къкреше котле с отвара.

Това бе личната стая на краля и малцина знаеха за нея. Дори прислугата не знаеше за съществуването й. Тук кралят се усамотяваше и можеше да практикува своята магия. Всички книги в тази стая, бяха пълни със заклинания и рецепти за отвари.

Кралското семейство от векове притежаваше огнената дарба на магията, бушуваща във вените им. Но от поколение на поколение, тя ставаше все по-слаба, сякаш се смесва с кръвта на простосмътрните и разреждаше магията в нея. Чичо ми се бе оженил за принцесата на Северната империя Анерея, в чиято кръв пламтеше ледената магия на севера, с надеждата да осигури на кралството си силен бъдещ крал. За жалост обаче единственият му син Адриан, не притежаваше нито ледения скреж, нито огнената искрица в себе си. Затова краля се бе вкопчил в идеята да направи сам кралството си силно, дори това да му костваше много жертви.

-Седни и свали тази превръзка.- заповяда ми краля

Подчиних се. Седнах на един стол до пеща и размотах превръзката през стиснати зъби. Кръвта бе засъхнала и едва успях да отлепя превръзкта.От раната започна да тече кръв и я притиснах с остатака от засъхналата превръзка. Вдигнах поглед и видях как краля се качи на една от стълбите, за да достигне до последния рафт и да остави там книгата, която бях върнала. После слезе и взе друга от един нисък, почти до земята рафт. Книгата бе дебла и тежка. Той я постави на бюрото и я отгърна. Прелити няколко страници съсредоточен в текста, след което спря и се извърна. Взе няколко от стъклените шишенца и ги смеси в определени количества в един по голям съд. Разбърка сместа и добави някакво жълто прахообразно вещество, след което някави сушени листа и го разбърка цялото. Когато бе готов взе парче чист плат, потопи го в сместа и го изтиска. Дойде при мен и постави компреса върху раната ми. Когато течността докосна откритата ми плът, ме проряза силна изгаряща болка. Стиснах зъби, за да спра писъка си. После усетих ръката на чичо ми върху превръзката  и чух гласа му, как изговаря думи на далечно забравен във времето език. Болката се усили и затворих очи. Сякаш нещо живо разяждаше ръката ми отвътре навън.

Постепенно болката започна да отшумява. Гласът на краля изпълваше помещението докато изричаше заклинанието. След няколко минути, вече не усещах нищо.

Кралят спря да изговаря древните думи и махна превръзката от ръката ми. Там, където допредималко се намираше грозната рана, сега имаше само една бледорозова линия от нова кожа.

-Благодаря, Ваше Величество.- казах и се изправих

Кралят се зае да прелиства книгата и не ми обърна внимание. Наместих кожените кори на ръката си и застанах посредата на помещението, чакайки, запоетта му.

-Приведи се в нормален вид до утре. Ще имаме гости.- каз той безразлично

Нямаше смисъл да разпитвам какво имаше в предвид с това. Щях да разбера от прислужницата си. Затова наведох глава в лек поклон, без да го поглеждам в очите.

-Да, Ваше Величество.

***

Вървях през тунелите на прислугата към крилото на двореца, в което се намираха покоите ми. Нямах търпение да си взема една гореща вана, да хапна нещо хубаво и да си легна да спя. Всяко мускулче в тялото ми плачеше за почивка. Докато минавах през тесните коридори, прикрила лицето си отново от очите на хората, слугите се отдръпваха като попарени от мен и ми правиха бързо път.

В дъното на коридора стигнах до вито каменно стълбище, което ме изведе до нивото на покоите на дворцовата аристокрация. Свих бързо надясно по големия и пуст мраморен коридор. Прозорците от цветно стъкло хвърляха нежни отблясъци върху мрамора и го караха да прилича на мираж.

Стигнах края на коридора до последната врата.Огледах се, преди да вляза вътре. Нямаше никой, затова натиснах дръжката и влязох в покоите си.

Първото, което усетих бе миризмата на рози и дърво.Фоайето бе изградено изцяло от същия мрамор, по едната му стена имаше огромно огледало, а на другата огромно меко кресло.Събух си обувките и ги метнах на земята. Свалих плата, скриващ лицето ми и вдишах с удоволствие аромата на дома ми. Зашляпах боса по студения под и влязох в спалнията си.Стаята бе светла и уютна. Това може би бе моето любимо мяст на света. В центара на помещението се намираше голямо легло от светло дърво и с бели чаршафи и балдахин. Точно срещу него бяха големите високи от пода до тавана прозорци, прикрити с тънки бели завеси, развяващи се на вятъра. Вратата към балкона бе отворена и се доближих до нея, наслаждавайки се на гледката. Целия град се виждаше оттук, потънал в склоновете на заобикалящите го планини, по чиито върхове вече имаше сняг. Слънцето печеше силно, сякаш раздаваше своите последни топли лъчи преди да дойде мрачната зима.

Тихи стъпки ме изтръгнаха от мислите и се обърнах. На вратата за прислугата в дъното на стаята с ръка на вратата стоеше Мари, моята прислужница. Топла усмивка разцъфна на лицето й, когато ме видя и тя се приближи към мен с бърза крачка.

-Милейди, толкова се раздвам, че сте добре!- възкликна и стисна ръцете ми в своите- Чух, че сте пристигнала и веднага дотичах да ви видя.

Усмихнах се топло. Тя бе една от малкото хора, които значеша нещо за мен. Бе ме отгледала още от дванадесетгодишна и ми беше като майка.Тя беше дребна на ръст и със силна фигура, имаше топли кафяви очи и тъмна коса, прошарена от светли кичури. Каквото и да ми се бе случило винаги и споделях, изключение правеха единствено мисиите ми...те бяха само между мен и краля.

-Боже, на какво приличате, милейди.- възкликна тя оглеждайки ме цялата-Хайде бързо в банята.

Толкова бях уморена, че тръгнах натам без да се замисля. Мари започна да пълни ваната с вода, която бе заповядала да и донесат. От ваната се вдигаше пара и от мисълта, че ще се потопя в нея, настръхнах. Заех се за свалям бойната си униформа, като оглеждах и вида й. Беше цялата в драскотини и порязваня. Работниците трябваше много да се постараят, за да я поправят.

-Поръчх да ти донесат нещо за ядене, сигурно си прегладняла.- каза тя и сложи някакви етерични масла във водата.

Свалих всичко по себе си и го оставих да се свлече на земята. Влязох във ваната и се потопих в блажената й топлина. Наблюдавах как кръвта, засъхнала по ръцете ми започна да се разтваря във водата, придавайки и лек розов отенък. Мари се въртеше около мен и ми разказваше за клюките в двореца, които бях изпуснала. Не обръщах внимание на какво ми говореше, докато почистваше мръсотията от тялото ми. Бях толкова потънала в собствените си мисли, че не исках да слушам за поредната клюка. Което ми напомни...

-Мари, кралят ми спомена, че утре сме щели да имаме гости.Случайно да знаеш нещо?

Тя ме погледна и се изкикоти.

-Да. Дочух разговора на две от слугите. Утре вечерта кралят искал да направи тържествено посрещане на много важни гости. Не знам точно кои са, но разбрах, че щял да дойде принц.

-Принц, а?!

Интуицията ми подсказваше, че тези гости, няма да са тук случайно. Имаха някаква цел, но каква?! За миг се замислих дали не са елфическия принц и свитата му, които ми бяха направили засадата, но веднага отпъдих тази мисъл. Защо биха дошли тук, когато бяха извършили такова нещо, а и кралят как би ги допуснал. Тази мисъл ме успокои. Нямаше да се наложи да се срещна очи в очи с тези, видяли лицето ми.

Потопих се във ваната, и се оставих на топлината да ме обгърне. Не знаех защо но една частичка в мен, се надяваше да са те, за да може да ги вкара в подземния свят веднъж и завинаги и да спаси тайната си. Тайната с която се бях научила да живея цял живот.