Книката тежеше като речен камък в джоба на перелината ми. Вървях плътно пред Хино по тъмня, изпълнен с миризмата на мухъл коридор към подземята. Факалата в ръката ми осветяваше бледо помещението и хвърляше накъсани страховити отблясъци по неравните каменни стени и под. Сърцето ми се беше свило и задушаваше гърдите ми. Напрежението туптеше в главата ми, а ръцете ми бяха по-студени от лед.

Зад мен Хино изпъшка. Хвърлих му бърз поглед, само за да видя как намества отпуснатото тяло на хамелеонката. Малкото й тяло изглеждаше почти детско, на фона на широките му рамене, а отпуснатата й златисторуса плитка се развяваше като махало на часовник пред лицето й.

Не беше хич доволен, когато влетях в стаята му в подземията и го изтръгнах от съня. Не го винях. Но и не се подвоуми, когато му казах да се облече и да ме последва. Прикрих умело задоволствоти си, когато не го заварих с поредното момиче в леглоето си, докато го изчаквах пред вратата да се преоблече. Не си казахме нищо през целия път до покоите ми, а когато видя Ария, само повдигна объркано вежда към мен.

-Какво пък е станало този път?- наруши тягосното мълчание за пръв път Хино, откакто бяхме слязли в подземния коридор.

Въздъхнах и от умора, но и за да прочистя съзнанието си.

-Дълга история.

-А, накратко.

Усетих закачката в гласа му, но напрегнатите ми нерви не ми позволиха да се отпусна.

-Накратко пратих Ария да открадне нещо, което ми бе нужно. В крайна сметка успя, но пострада тежко. Заварих я припаднала в стаята ми.

-Аха- отвърна ми той , като усещах усмивката в думите му - Надявам се да е нещо много по-цено от ветрилца, роклички и бижута.

Изгледах го кръвнишки през рамо без да спирам, като бях убедена, че отблясъците от факлата придадоха на лицето ми още по-заплашителен вид. Хино просто ме посрещна с широка усмивка и аз поклатих отчаяно глава.

-Започвам да съжалявам, че ти казах за всичко това.

-Ако не аз, кой друг ще ти се подиграва колко ,,изискана" дама си.

-Не дърпай дявола за опашката, миличък. - отвърнах му с насмешка.

Ключалката на тежката дървена врата в дъното на коридора щракна от близоста на гривните по двете ми ръце, и я избутах. Пред нас се отвори още един коридор, а в края му ни посрещна широкото открито пространство на казармата. Огледалата по тавана и осветяваха помещението с леката лунна светлина. Тук там, гореше по някоя факла, вблизот до които стояха стражи на пост. Двамата прекосихме сумрачното помещение, необезпокоявани от никого.

Насочих се право към спалните помещения на асасините от ордена, и почуках на вратат на Едуард. Откъм вратата се чуха тихи сънени стъпки, преди да се отвори. Сивите му очи бяха все още замъхлени от съня, а къдравата му руса коса, беше разпиляна на всички стани. Виждайки, обаче кои стояха пред вратата му, бързо се съвзе.

-Имаме нужда от помоща ти, Ед. - казах посочвайки с глава към Ария

Едуард се дръпна от врата правейки ни знак да влезем и ни посочи малката кушетка до стената, предвидена за подобни случаи. Хино постави отпуснатото й тяло и се изправи, засвавайки до вратата. Едуард запали две свещи точно над кущетката и върза косата си с кожена лента, за да не пада пред очите му. Погледна ме въпросително, докато мереше пулса й с пръсти.

-Намерих я в безсъзнание. Предполагам е някакъв вид магия, защото няма видими наранявана, нито пък е ударила главата си.

След като чу обяснението ми, той просто кимна. Изправи се да вземе стъкленица от безкрайните рафтове с малки шишенца. Отвори запушалката и доближи малкото шишенце до носа й.

Две секунди по-късно, очите й се отвориха и тя рязко вдиша въздух, сетне се преви надве настрани в кушетката и повърна. Едуард запуши шишенцето и постави успокоително ръка на рамото й, докато Ария изхвърляше вечерята си в малката кофа, която Ед със сигурност бе приготвил точно с тази цел. Тялото на хамелеонката трепереше от конвулси, дори и след като се облегна отново назад в кушетката. Дишаше тежко, а очите й се бяха насълзили от усилитето. Тя премига два три пъти и извърна поглед към трима ни, сякаш се опитваше да върне лентата назад. Тя се прокашля, за да прочисти гърлото си, преди да заговори:

-Книгата ?- успя да програчи само

Какво й се беше случило, че бе станала толкова слаба? Даже след като кралят й бе отнел цялата жизнена енергия, не бе толкова безпонощна, колкото бе сега. Стиснах юмруци, но отговорих със спокоен глас на неизреченият й въпрос.

-У мен е.

През погледа и мина объркване, но аз просто поклатих глава.

-Ще ти обясня по-късно. - след което се обърнах към двамата асасини - Отведете я в болничното крило и се погрижете да се възстанови максимално бързо. Едуард искам ти лично да отговаряш за това.

Двамата ми кимнаха със сериозни лица. Ед се зае да оправя бъркотята наоколо, а Хино се бе подпрял на стената скръстил ръце пред гърдите си.

-Ед, можеш ли да ми кажеш какво й се е случило точно?

Асасинът погледна отново към хамелеонката, която дишаше на пресекулки и трепереше неудържимо. Когато върна очи към мен, изпълнени с лек страх, ми кимна положително. Той отиде до бюрото си и се зае да изписва нещо на лист хартия, сетне ми го подаде и зачетох.

При всички положения е било магия, но никога не съм виждал нещо подобно. Тялото й е било поставено в състояние, в което е трябвало да умре, но я е държало на ръба. Сърцето й биеше едва, дробовете почти не поемаха въздух. Състояние на кома, при което тялото продължава да работи в изключително ниски граници.

Трепет премина през гръбнака ми, когато смачках листа в ръката си.

-Тя ще се възстанови, нали?- попитах сериозно, усещайки погледа на хамелеонката върху себе си

Едуард ми кимна и ми направи знак, че просто и трябва почивка. Добре, поне това. Напрежението в корема ми започна да отслабва.

Без да казвам нищо повече се завъртях и изчезнах в сумрака на притихналата казарма, а книгата в джоба ми изпращаше трепет по кожата ми, всеки път като ме докоснеше.

***

Изгревът освети небето в бледосиньо и златисто, а планинския връх се оцвети в кремаворозово. Очите ми се взираха празно в прелесната картина пред мен, сякаш можех така да избистря ума си. С нежелание се извърнах отново към отворената книга пред мен, поставена на бюрото. Свеща пред мен бе изгаснала отдавна, заедно с огъня в камината. Не че имах нужда от светлината им.

Откакто се бях върнала в покоите си се опитвах да разгадая текста в книгата, който беше толкова древен и непонятен, че даже дроидите в старата дворцова библиотека, не успяха да намерят сходни, от които да се уча и превеждам. Взирах се уморено в извитите преплетени символи на древния език, а главата ми пулсираше болезнено. Имах чувството, че бях виждала тези символи и преди, но не можех да се сетя къде. Умората пуслираше в слепоочията ми като тътен, пречещ ми да се съсредоточа.

Може би щом елфите я бях а откраднали, бе написана на техния език, или както ми подсказваше интуицията, език по-древен от техния. Облегнах се в стола с въздишка и свих единя си премръзнал крак под другия.

А, може би и елфите не бяха успели да я разчетат... може би затова ми я бяха дали?! Потърках уморено очи. Каквото и да беше, едно бе ясно... аз нямаше да успея да я разчета.

Затворих тежката кожена корица и поставих ръка отгоре й. Пръстите ми проследиха големият извит като шестица и пресечен от две криволичещи линии символ и все още не можех да си избия от главата, че бях виждала този символ и преди. Отворих чекмеджето на бюрото си с ключа, които криех в една обувка в гардеробната, и понечих да оставя книгата вътре и да я заключа завинаги от погледа ми, когато нещо привлече вниманието ми като магнит. На дъното на чекмеджето се подаваше ръба на една рисунка, под другите листа. Но не това привлече вниманието ми, а отчасти скрития под другия лист символ - кръг пресечен от де линии. Пръстите ми изстинаха, когато изтеглих рисунката. Очите ми гледаха с истинско недоумение рисуката, която бях направила преди седмица във втората нощ, в която принцеса Елин ми се бе явила насън. Пред мен бе изобразена голямата порта с решетки, които я държаха в плен, а посредата на портата стоеше големия метален печат. По ръба на портата бяха изписани символи, един от които бе същия като този на корицата на книгата. По печата също имаше символи, макар и по-дребни и преплетени в сложна плетеница.

Дъхът ми излизаше на пресекулки, а ръката ми затрепери и изпусна листа, които се свлече на пода. Сърцето ми заби лудо, а бумтежа в главата ми се усили до тъпа болка.

Вече не можех да го отричам. Символите, които бях видяла в съня и тези по книгата, бяха едни и същи. Което занчеше, че елфите бяха прави от самото начало. Тази книга беше ключова за откриването на изгубената принцеса, а съдейки по притежателя на книгата - тя беше в ръцете на краля на Мексиния. Колкото и да го отричах, не можех да избягам от този факт.

***

Прекарах целия ден забила нос в книгите в библиотеката. Прекъснах закратко работата си, за да придружа негово величество на поредното събрание, на което, слава Богу, елфите не присъстваха. Не можех да си се представя да застана толкова скоро пред тях. След съвещанието се отбих отново в дворцовата библиотека, като заръчах да ми бъде донесена всяка налична книга за елфическата раса. Отказах се да търся книги за древния език, затова реших, че ще е по-добре да проуча враговете си.

Бях наясно, че някои от елфите притежаваха свръхчовешки способности, а някои от тях дори и дарби, но не смятах че са нещо същественно, докато не видях сама с очите си, как принц Верон изчезна в сенките на стаята ми, толкова изненадващо, както и се беше появил. Сякаш сенките се бяха разстляли и отнесли със себе си. Трепет мина през гръбнака ми при спомена. Бях убедена, че и генералът имаше накаква способност. Именно затова съсредоточих всичките си усилия върху това.

Попаднах на една толкова древна книга, че страниците бяха пред разпад и пожълтели, тук таме наядени от молци. Като я отворих ме лъхна миризмата на прах и мухъл. Приближих малкия свещник по-близо, без да обръщам внимание на притеснените погледи, които ми хвърляха дроидите в тежките си сиви роби, когато минаваха покрай мен.

Съсредоточих цялото си внимание в книгата, която се оказа произведение на древен изследовател, по време, когато е нямало още отделни държави на континента и народоите са живяли неуспокоявани едни с други. Авторът бе посветил очевидно живота си в изследването на различните раси, а основата на труда му се беше съсредоточила върху елфическата.

Концентрирана в страниците, които отмествах една след друга, бях забравила представа за времето. Бяха изминали часове без да отмествам поглед, а сърцето ми препускаше сякаш подгонено отново от трескавите ми мисли. Усетих коремът си свит, явно бях гладна. Но не му обърнах внимание, нито усетих болки, не и когато цялото ми съзнание бе потънало в книгата.

Ако написаното беше вярно, тогава нямах никакъв шанс да победя в тази битка, ако се изправиха срещу мен двама елфи. Освен вечната си безсмъртна младост, елфите притежава изострено, почти животинско обоняние, слух и зрение, което прибавено към нечовешките им инстинкти, сила и бързина, ги правиха непобедими опоненти в битка. Според автора, някои легенди твърдяли, че те били пряки наследници на древните богове, което не за пръв път чувах. С безсмъртието обаче идваше и твърдението, че трудно успявали да зачеват деца.

Очите ми прескочиха набързо няколко параграфа, в които се говореше за домакинството и културата им. Зачетох отново, когато изследователът спомена за социалното им устройство. Оказа се, че елфическата раса беше разделена на стари фамилии, които управляваха определени територии и се грижиха за останалите местни жители, а те стояха под царската фамилия, която бе най-древната. И тук прочетох нещо още по-интересно... Колкото по-древна бе една фамилия, толкова по-голяма е магическата сила на наследниците й. Именно в такива родове се срещаха и по-често елфи с магически способности. Най- често те бяха от природен характер, основавайки се на четирите природни стихии - огън, вода, земя и вятър. Измежду тях се срещаха и елфи, които бяха усвоили няколко елемента. В такъв слъчай те можеха да ги обединят по уникален начин, като например вода и земя, даваха способност да контрулираш растенията, водата и вятъра - лед, а земята и огъня - лава. Имаше цели родове, които бяха надарени само с една единствена по вид дарба, и тези родове я опазваха стриктно. Имаше обаче и много по редки дарби, които нямаха нищо общо с природните стихии. Авторът пишеше за елфи, които могат да се пренасят от едно мято до друго за секунди, да четат мисли, да котролират тялото ти, сякаш не е тове, да предсказват като оракол, какво ще се случи, да изтръгват истината от нечие съзнание само с допир, да отнемат живот само с мисълта... Трепет премина през гръбнака ми, когато си спомних, как Верон бе изчезнал в сенките на стаята ми безследно. Да не би той самия да имаше дарбата да се телепортира, да изчезва след сенките, които го заобикалят?

Стиснах юмруци от двете страни на книгата, замислена и едновеременно толкова объркана. Много от въпросите, които бяха възникнали в главата ми, започнаха да получват своите отговори, махар че те хич не ми се нравеха. Едно беше ясно, ефлите ме превъзхождаха във всяко едно отношение и нямаше да успея да ги победя. Но можех да се съюзя с тях? Поне докато не получих удобен момент да действам зад гърбовете им. Все пак едно от малкото неща, които бях научила от чичо си бе да държа враговете си близо и да атакувам, когато са ми се доверили. Точно това мислих и да направя.

Съсредоточих се отново в книгата пред мен, не обръщайки внимание на дроида, които бе дошъл плахо до мен, за да смени почти изгасналата свещ с нова. Следващия параграф говореше за взаиноотношенията между елфите, нещо което за моя изненада ми привлече вниманието. Оказваше се, че между двама можеше да има, макар и много рядко, определена връзка, която да свързва душите, съзнанията и енергията на двамата души. Поне така твърдеше автора, дори и да не бе посочил точни доказателства. Тези елфи били обвързани още от раждането си, а връзките бяха два вида - отдаване и парабратай. Първата беше между двама любовни партньори, връзка по-силана от всяка друга и неразрушима. Според писанието, тази връзка се сформира в мига в който двамата души се срещнат за пръв път, дори и да им е заложена още при раждането. Връзката между двамата партьори е толкова силна, че по нея могат да споделят мисли, чувства и енергия.

Втората връзка, беше изключително рядка, макар и да не беше толкова силна. Парабратяите са елфи родени в един и същи момент, при което душите им са обвързани от съдбата. Тези елфи са теглени един от друг и са неделимо свързани от съдбата, а пътищата им обикновенно винаги ги водят един към друг. Тази връзка им помага винаги да намират път един към друг, а съзнанията им могат да комуникират помежду си чрез телепатия.

Замислих се за начина по-който Верон и Ерен понякога си разменяха погледи без да кават нищо.Нямаше как да бъда сигурна в предположението си, но и нямаше да го отхвърля напълно, а ако бях права и те бяха парабратаи, тогава имах още по- сериозен проблем.

Облегнах се уморено назад и затворих книгата. Гърбът ми изпука болезнено и смръщих чело. В библиотеката се бе смрачило от бледата светлина, която идваше от големите овални прозорци. Времето бе минало неусетно, а умората така се беше настанила в мен, че едва държах очите си отворени. Поредната безсънна нощ, поредният напрегнат ден и тялото ми плачеше за почивка, както коремът ми плачеше за храна. Затова не се подвоумих, когато се изправих, взимаки книгата със себе си. Беше се оказала много по-полезна от останалите купчини, които ми бяха донесли. Без да кажа нищо на дроидите, които ме изгледаха с ненавист, че изнасям толкова ценно бижу от библиотеката, излязох с развяваща се зад мен перелина.

Отправих се право към покоите си, водена от празният ми стомах, който като зверче драстеше по корема ми.

***

Черната маска боцкаше устата ми, а качулката падаше ниско и бях убедена, че единствено сплетената ми на плитка коса се виждаше изпод нея. Никой от стражите не ме спря, когато се заискачвах по витото стълбище на една от изоставените източни кули, използвани преди години за наблюдателници. Сега кулата бе придобила ролята на помещение, в което се помещаваха клетките на гълъбите, с които се разнасяха съобщения из кралството.Имахме подобна, но малко по малка стая и в подземията, където изпратените на мисии асасини връщаха своите доклади към краля. С тази разлика, че ние използвахме гарвани. Птици, които бяха по-едри и издръжливи на дълъг път и сурови условия.

Бях се надявала, че когато заситя глада си умората ще ми помогне да заспя. Мислите ми обаче ми попречиха и ме изтръгваха всеки пък, когато се опитах да се отпусна. Затова и реших да се поразходя и да си провтря малко главата.

Не обърнах внимание на миризмата на перушина и изпрашнения, когато влязох през вратата. Помещението бе студено, а вятъра които проникваше през пукнатините в прозорците и покрива, накара кожата ми да настръхне. Възрастният мъж, които отговаряше за птиците и предаването на съобщенията беше заспал на стола, завил се плътно с дебелото си палто, а пред него на масата имаше мастилница и хартия.

Отправих се към старата врата в дъното и излязох на каменния балкон. Силният северен вятър се заби в лицето ми и отмена качулката ми назад. Сивите облаци бяха покрили цялото небе, превейки всичко да изглежда със сив отенък. Премигах и се подпрях на парапета, отправяки взор надолу към склоновете на планината, сгушения сив град в тях, голямата бяла каменна стена на двореца и красивите градини зад тях. Тук таме се мяркаха като точки придвори и слугите им да се разхождат по каменните алеи. Взрях се мълчаливо в двете фирури на малката зелена поляна преди гората, които се дуелираха. Оттук успях да различа походката и движенията на Адриан, които замахваше с меча си към инструктура, един от възрастните командири на баща му. Студенина изпълни сърцето ми и сведох поглед към ръцете си, облечени в черните кожени ръкавици. Измъкнах едно от дребните остриета скрити на китката ми и го завъртях в ръката си, обмисляйки внимателно плана, които смятах да предприема.

Едва не подскочих, когато тишината, примесена единствено от жуженето на вятъра в капаците, бе прекъсната от плясък на криле. Обърнах се рязко само за да видя как един гълъб, бе кацнал на дървен прът до вратата, предвиден явно именно за това. Прошарената с кафяво и бяло птица ме погледна, завъртайки глава настрана и премига. Приближих се една крачка, виждайки малката кутийка вързана на крачето му. Без да се замислям, хванах животното, което послушно не се замята в ръцете ми, и откачих съобщението. Сетне измъкнах навития малък лист и зачетох.

Написаното бе кратко, точно и ясно и накара през гръбнака ми да премине трепет. Пъхнах съобщението в ръкавицата си и отворих рязко врата на кулата. Мъжът подскочи от уплах, когато минах мълчаливо покрай него, следвана от гълъба, прелитащ покрай мен. Не знам кое го изплаши повече, факта че сянката на краля се бе промъкнала незабелязано покрай него или че нищо не му бях казала, че спи на работното си място. Не си направих труда и да го погледна, когато заслизах надолу по стълбището, слагайки качулката си ниско, бързайки да предам на Негово Величество тревожната новина.

===========================

Ехе, здравейте сладурчета. Ето ме и отново! Все пак ви обещах да качвам по време на карантината по-често, тъй че очаквайте скоро пак да ви изненадам.

Що се отнася за новата глава знам, че може да се стори на повечето от вас скучна, но беше нужно да застъпя в нея доста информация. Обещавам ви скоро повечко екшън и за да ви подразня... ще бъде свързано с бунтовниците и шпионинът в двореца.Повече няма да подсказвам, въпреки че се чудя дали някой е успял да отгатне кой може да бъде той. Знам, че именно тази част от историята остана малко на заден план покрай елфите, книгата и Елин, затова реших да позавъртя малко обектива на камерата.

Но все пак ми е любопитно да чуя вашите предположения, кой е шпионинът. :)

Чакам предположенията ви... да видим кой ще отгатне, но няма да ви казвам кога сте прави. Ще разберете в последствие. Все пак знаете колко обичам да ви изтезавам и държа в неведение.

Много ми липсваше да пиша, милички. Направо съм в стихията си. Насладете се също и на новата естетика, която направих. Надявам се да ви хареса. :)