Влизането ми в не толкова просторната, но пищна зала, беше посрещнато от спотаен шепот. Двата впечатляващи с размерите си кристални полилеи разпръскваха меки отблясъци из цялата зала. Високите прозорци разкриваха гледка към вътрешната градина на дрореца, но по небето нямаше и една звезда, а бледата светлина на луната се спотаяваше зад планинските върхове. Из помещението се разнасяше нежна, приветлива музика от малката група музиканти, които свириха в дъното на залата. Нотите на пиано, цигулка и чело се преплитаха в перфектна хармония, карайки сетивата ми да настръхнат от удоволствие.

Не се подвоумих, а с вирната гордо брадичка, слязох по трите стъпала на предверието. Усещах очите на всички върху себе си. Усмивчица изви ъглите на устните ми. Роклята в комбинация с закъснението ми си бяха изиграли своята рола. Официално бях станала точка за всички погледи на тазвечената сбирка.

Негово Величество вдигна една вежда в престорена почуда, преди да заговори:

-Все пак благоволи да ни осениш с присъствието си, Селест.

-Извинявам се, Ваше височество. - казах с усмивка, докато правих лек поклон към Негово величество , все още не помръдвайки от мястото си, за да могат всички присъстващи да ме огледата.- Изгубила съм представа за времето.

Негово величество просто ми махна в незаинтересован жест с ръка, което беше знак за мен да се отправя към своето място. Едно нещо обаче не ми убягна... задоволството в очите на краля, че приемам обещанието си сериозно.

Всички места на дългата правоъгълна маса бяха заети. Единственото свободно място, оставено за мен, беше от дясната страна на краля, като за мое нещастие, беше между принц Верон и Адриан. Ерен стоеше на почетно място до своя принц, а очите му ме гледаха сериозно и пресметливо, сякаш беше на бойно поле и преценяваше противника си, а не на официална вечерия с потенциален съюзник. Елфическият принц задържа погледа си само секунди преди да го извърне с типичната за него каменност. Поне бях доволна, че щях да седя до по-добрата компания за разговор от двамата. Бях убедена, че ако седяхме двамата с Ерен един до друг щяхме да сме се хванали след минути и двамата за гърлата.

Единствените очи, които ме беше страх да срещна в залата, бяха тези на Адриан. Те обаче не гледаха към мен докато бавно вървях право към него и свободното място. Очевидно беше намерил нещо изключително интересно в чинията пред себе си. Стомаха ми се сви на топка.

Роклята от бяла коприна падаше чак до земята и се развяваше ефирно докато ходих. Нежен корсет стягаше кръста ми и показваше колко малка беше талията ми, а ръкавите се спускаха чак до китките, където бях пристегнати с малки копченца, а прозрачната материя се вееше следвайки движенията ми, точно като крила на бяла пеперуда. Бях покрила рамене с кожена наметка от бяла лисица, а косата ми се спускаше свободно по гърба, пристегната с две фиби от двете страни на лицето ми.

Един от прислужниците издърпа стола ми за мен и се настаних без да позволя на изражението ми да се промени. Разговорите бяха временно помръкнали на масата, а в очите на кралицата седнала срещу мен, прочетох истинско раздразнение, че друга жена беше събрала погледите, които бях убедена че преди това бяха насочени към нея.

Поздравих принц Верон до мен с кимване и лека сдържана усмивка. Той отвърна със същото, но лицето му остана ледено и без капка емоция. После бавно се извърнах надясно, към братовчед ми. Кафявите му очи, които бяха винаги испълнени с топлина към мен, сега бяха леко помръкнали. Усмихнах му се леко сконфузено, за да поразчупя леда помежду ни.

-Здравей.

Адриан се опита да ми се усмихне в отговор, но си прозираше напрежението , което му коства.

-Здравей, Селест.

-Как мина деня ти?- попитах го, докато свалях наметката и я оставих в скута си.

Принцът отпи глътка вино преди да ми отговори, но в гласъ му я намаше обичайната закачливост от преди:

-Обичайното. Уроци по фектовка и стрелба сутринта, история и политика на обяд, а вечерта излязох да пояздя в планината.

Когато чух за езда, мускулчетата ми потрепнаха. Трвябваше утре да отида да видя Ракаса в конюшните. Липсваше ми изключително много.

-Звучи страхотно.

Един от прислугата понечи да ми налее чаша с вино, но му направих знак с ръка , че не искам. Главата ми трябваше да е свежа за предстоящото. Стигаше ми опианението отпреди час, което все още, макар и слабо, ме държеше.

-Как мина твоят ден?- попита ме Адриан с интерес

-Да видим, четох книга до обяд, след това се разходих в градината. После дойде шивача да ми взимамерки и май е това. - излъгах с лекота, привавайки си леко замислен вид- Все сложни неща за разбиране от всеки мъж.- изстрелях със закачка

Зарадвах се истиски, когато на устните му се появи лека усмивка, а очите му поомекнаха.

-Лейди Ариндор, любопитно ми е да узная, дали вие самата умеете да яздите? - попита, прекалено прямо за допустимото, лорд Брандет. После явно се сепна , прочел раздразнението в погледа ми. - Извинете, че прекъснах разговорът Ви. Беше неумесно, но не ми убегна развълнуваността Ви, когато Принц Адриан го споена.

Опитах се да скрия незаинтересоваността ми към разговора, зад приветлива усмивка.

-Явно, милорд, не Ви убягва нищо.

-О, моля Ви се, ласкаете ме.

Така беше. Но всяко мъжко сърце трябваше да се подклажда с комплименти, поне в този театър на висшата класа. Възрастния лорд винаги бе изпитвал симпатии към мен, а сега се хилеше леко, забил поглед напред. Но тези симпатии бяха с цел да успее да ме сгоди за сина му, които сконфузено в момента гледаше баща си през масата. Тази му мотивация не спря през годините, въпреки многото пъти в които бях отказвала танц, разходка или даже да си побъбря със сина му на множеството светски събития. Но лордът не се отказваше и беше твърдо решен да ожени сина си за член на кралската фамилия. Как ли щеше да реагира, ако разбереше че предстоеше да ме сгодят за генералът на елфическата армия?

Тази мисъл обаче накара гърлото ми да се свие, но не промених израза на лицето си.

-Обичам ездата, но за съжаление, не ми се отдава често възможност да пояздия.- отвърнах любезно, сетне отхапах от агнешкото пред мен. Почти не усетих вкуса му.

-Но, защо?

Тактичността на лорда беше близка до нулата. Тъкмо понечих да измисля някакво оправдание, когато за моя изненада Нейно величество проговори:

-Лорд Брандет, коя уважаваща себе си дама ще си позволи да прави неща присъщи на мъжете. Не е етично придворна дама да се занимава с нещо толкова изтощаващо и безсмислено. - махна възмутено тя с ръка към него- Жената трябва да е красиво цвете, а не диво животно.

-Разбира се, Ваше височество. - кимна й почтително той

Идеше ми да му се изсмея на сконфузеното изражение, но се сдържах. За пръв път благодарих на студената кралица наум. Седнал на единственото централно място кралят дори не се опита да скрие развеселеността си от глупостта на лорда. Сам не веднъж бе казвал, че търпи лорд Брандет само заради голямата му хазна, която подкрепяще короната и идеиите на краля.

Алкохола който бях пила преди час с асасините, макар и слабо успя да ми даде малък тласък да поведа разговор на масата след краткото неудобно мълчание. Усмивката почти не падаше от лието ми, но и го преплитах и със скромността и доброто поведение на всяка особа от царското семейство. Включвах се умело в разговорите на лордовете, седнали срещу мен, а от време на време и в някой макар и къс монолог с двамата елфи или Адриан.

****

<^> Ария <^>

Псувах наум Селест. За нищо на света не бих се върнала по свое желание в онази стая. Не и когато последният път едва не ме заловиха. Миризмата на елфическа магия изпълни и запари носа ми с тайнствената си непознатост. Трепет премина през цялото ми тяло, когато се озовах сама в стаята... отново малка, палха и незначителна.

Елфите ги нямаше от сигурно час. Наблюдавах зорко от скривалището си до единия голям прозорец, преобразена в кафяво гущерче. Изчаках, за да съм сигурна, че съм останала абсолютно сама, преди да се промъкна през цепката на прозореца, преобразена в малка буболечка. Когато изпълзах от другата страна побързах отново да си възвърна стария облик. От насекомите винаги ме побиваха тръпки.

Запълзах из стаята, прикривана от камофлажната си кафява кожа и от сенките на ноща. Не бързах да си върна човешкия облик и да се разтърся из помещението, не и преди да се убедя напълно, че нямаше и някой скрит капан.

Бях си обещала никога повече да не припаря близо до елфите. Древната магия, която бликаше от тях и оставяше следа където и да отидоха ме побъркваше, караше ме да треперя от страх даже и да не бяха в стаята. Странно нещо беше. А в животинския свят това се наричаше доминантност! Глупавите хора не го усещаха. Бяха сляпи и пренебрегваха колко всъщост опасни бяха тези същества. Бях убедена че са по древни и от най-древните хамелеони, за които слушах истории като дете. Нищо чудно да бяха потомци на самите богове, както твърдеше не една легенда.

Оттърсих се от мислите и съсредоточих поглед в сумрака на стаята. Светлината хвърляна от угасващата бавно камина обаче ми бе достатачна, за да се уверя, че в стаята на елфическия принц, намаше никого. Въздъхнах си облекчено и бавно възвърнах човешкия си облик. Русата ми коса се спусна дълга и чуплива по раменете ми сплетена на плитка, а тялото ми стана привидно малко и крехко, скриващо моща на дивата ми магия. Очите ми затърсиха ловко из помещението, а ръцете ми преравяха внимателно бюрото и лавиците с книги. Очите ми търсеха онази, която Селест ми бе показала. Копието, а сега аз трябваше да намеря оригинала. Ръцете ми трескаво повдигаха листи и проследяваха надписи, облечени в плътни кожени ръкавици. Преобразявайки се се бях постарала максимално да покрия тялото си, за да не оставям след себе си следи от миризми. Защото подобно на мен, елфите надушваха врага си по вятъра още преди да го видят. Не че щях да скрия факта, че някой е идвал и пипал вещите им, но поне щях да ги заблудя кой.

Тъкмо щях да се откажа от търсенето в голямата лавица с книги зад бюрото, когато пръстите ми докоснаха познат символ. Изтръпнах в мига в който пръстите ми срещнаха странната кожена древна корица. Образът изплува в главата ми и издърпах книгата към себе си. Открих я!

Истинска радост изпълни сърцето ми, когато се взрях в нея. Това значеше, че можех най-накрая да се махна оттук.

Понечих да се обърна, насочвайки се към балконската врата, когато внезапна рязка болка прониза гръбнака ми и ме скова на място. Тялото ми полетя надолу и се сгромолясах на земята, неспособна да помръдна. Ръката, държаща книгата, започна да се тресе в неконтролируеми конвулси, които запратиха трепет в мозъка ми и стиснах челюсти, едва възспирайки писъка. Конвулсите се разляха като ток из цялото ми тяло. Имах чувството че някой усуква кожата ми. Болката накара пред клепачите ми да затанцуват светли и тъмни петна. Очите ми остваха широко отворени, загледани в тавана, безсилни пред болката и разтърсващото ми се тяло.

Ръката ми изпусна книгата на земята до мен. Конвулсите спряха, толкова рязко, колкото бяха и започнали, но болката, остра и пронизваща, остана дълго след тях. Дробовете ми жадно гълтаха въздух, а сърцето ми препускаше лудо. Болката разкъсваше съзнанкето. Всяка частичка ме болеше. Чувствах се малка, прекършена на хиляди парченца, неспособна да нарправи и движение. Сякаш болката ме бе парализаирала.

Единственото, което бях успяла да направя преди да изпадна в безсъзнание, бе да извърна глава към книгата лежаща до мен.

***

~*' Селест '*~

Времето минаваше неочаквано бързо за толкова скучно събитие. А когато часовникът удари едининадесет, разговорите на масите съвсем се сведоха до минимум и се въртяха около все по-банални теми, само колкото да се поддържат. Замислих се как ли се справяше Ария с поставената й задача. Тревога изпълваше душата ми, докато течаха секундите, но не позволих да го покажа на лицето си. Скришом поглеждах към елфите за знак, че нещо се е объркало, но лицата им оставаха спокойни.

Съсредоточих се във връзката ми с хамелеонката, но не усещах нищо. Вибрациите по връзката също бяха спокойни, което не знаех дали да сметна за утеха или не. Реших, че е време да се оттегля скоро, бях дала достатачно време на нея да се измъкне. Тъкмо се каних да го обявя на Негово величество, когато той самия се обърна към мен:

-Селест, били била така любезна да ни изсвириш нещо?- каза по-скоро като заповед, отколкото като молба.

Преглътнах бавно, а напрежението в мен нарасна. Всичи на масата включително и двамата елфи ме гледаха в очакване на моя отговор.

-Не бих искала да ви отекча, Ваше величество. Способностите ми не са толкова добри.

-Всичко е по-добре от това.- каза той, имайки в предвид музикантите в ъгъла, на които, бях убедена, че им бе наредено да свирят именно така семпла и необезпокояваща разговорите музика. - Ще ме обидиш, ако не го направиш.

Усмихна се престорено и се изправих. Мъж от прислугата даде знак на музикантите да спрат, а на цигуларя да предостави цигулката си, на младата лейди. Очите на всички ме проследиха, как отивам при малката група музиканти. Поех цигулката с изстинали от притеснение ръце и се обърнах към към насядалите на масата.

Явно кралят бе планувал и това в списъка си с неща с които да ме измъчва. Или просто се хвалеше с мен като кобила за продан. Което и да беше, не ми харесваше. Но нямах избор.

Залата затихна, а всички очи се взираха в мен. Поех си дълбоко дъх и заворих очи. Пръстите ми докоснаха нежните струни, а когато лъка ги докосна и задвижи по тях, цялата зала се изпълни с леката нежна мелодия. Изпълнявах любимото ми произведение. Плачът на самотната цигулка изпълни залата и се завъртя , разиграван от пръстите ми. Държах очите си затворени, далеч от чужди погледи, изцяло потопена на чувстото за омая и плен.

Мелодията се извиси и загърчи, досущ като плач на малко дете, сетне се усука и преплете с лунно сияние и се изви като бистра река. Дишах заено с нотите, които отлитаха изпод пръстите ми, а сърцето ми биеше в такт с мелодията. С финалните ноти, отворих очи. Но не се загледах напред към зрителите ми... погледнах нагоре към кристалния полилей, отвъд който луната проби път през облаците и озари градината с мекия си блясък.

Останах така загледана няколко секунди след края на песента, а когато се оттърсих, аплодисментите вече звучаха силно. Огледах зрителите ми с лека благодарна усмивка. И тогава изведнъж се сепнах, не виждайки сред тях елфическия генерал. Принц Верон аплодираше от мястото си стегнато, но лицето му бе замислено и студено. Възможно ли бе...

С треперещи пръсти върнах обратно цигулката на музиканта, благодарейки му с просто кимане. Насочих се към масата, едва сдържайки бавна крачка.

-Беше прекрасно, мила- изчурулика изкуствено кралицата, връчвайки ми горда усмивка

Адриан кимна в съгласие, а очите му отново сияха, взирайки се в мен. Задържах усмивката на лицето си. Поклоних се елегантно на краля, задъхана все още от изпълнението.

-Ваше величество, надявам се да Ви е харесало и на Вас?

-Справи се добре. - каза той с леко задоволство и отпи от виното си

-Моля да ми позволите, Ваше величество, да напусна това така прекрасно събиране. Чувствам се изтощена.

Чичо ми повдигна замислено вежда но не се подвоуми да ми даде съгласието си. Поклоних му се с глава като добра племенница и се отправих към изхода, взимайки по път наметиката си от лисича кожа от стола. Докато го правих усетих преценяващия поглед на Верон върху себе си. Усещах го даже и когато им обърнах гръб, отправена към изхода.

***

Влетях в предверирто на покоите ми като вихрушка и се огледах. Задъхана от бъзото ми ходене дотук и с препускащо от нерви сърце, направих крачка към стаята. В нея се стелеше притъмен мрак, размиван едиствено от светлината на огъня. Леглото беше оправено и изпънато, точно както го оставих. Очите ми се извърнаха към другия край на стаята.

Дъхът ми заседна в гърлото, когато съзрях сред сумрака на стаята Ария излегната на дивана. Заспала ли беше?! Ядостана, че не ми беше отговорила на подръпванята по нишката, която ни свързваше, се насочих към нея, готова да я изтръгна от съня. Тогава нещо ме спря. Видях въжетата, вързали китките и глезените й, секунди преди да чуя тихите стъпки зад мен.

Извърнах се рязко към звука идващ от най-тъмния ъгъл на стаята, а феричните ми ръкави се разяха до мен като воал.

-Кой е там?

Очаквах да видя кехлибарени очи и широка насмешлива усмивка, или да чуя предизвикателен хаплив коментар, но не очаквах това. От сенките, сякаш слял се с тях изплува образ със сребристта луннометалическа коса, виолетовосини очи и светла кожа. За част от секундата си помислих, че сама принцеса Елин ми се беше явила и че всичко това бе просто сън. Но колкото повече светлината озаряваше фигурата осъзнах, че пред мен седеше не кой да е, а принца на Лизандрия.

-Но как? - изстрелях без да се замислям, недоумяващо.

Как бе успял да стигне до Ария и до покоите ми толкова бързо? Преди броени минути го бях оставила в залата при останалите. Не беше по силите на никой да стигне до тук толкова бързо...явно не по силите на всеки смъртен. Съзнанието ми напомни с насмешка отново, че не биваше да ги подценявам.

Принцът не си направи труда да отговори на въпроса ми, а дойде още една крачка към мен. Не отстъпих, въпреки че паниката ме напираше. Спря там на няколко метра от мен и Ария, която лежеше в безсъзнание на дивана до камината. Студената му решителност бе способна да предизвика у всеки разумен човек страхопочитание, но не успя да пробуди у мен. В съзнанието ми нямаше страх, незнайно защо. Намерих в себе си пресметливост, сякаш някак подсъзнанието ми казваше, че всичко ще е наред. И аз му се доверих отново.

-Какво правите в покоите ми?!- повиших глас и пристъпих крачка към него, изпълнена с готовност.

-Щях да попитам Вас същото, милейди.- отвърна ми с хладен тон

Направих се на объркана.

-Не разбирам за какво говорите.

Принцът откъсна очи от моите и направи крачка напред, но не към мен, насочи се към бюрото ми, отрупано с листи и книги. Проследих го ловко, как взима в ръцете си няколо и ги прехвърля през пръстите си, обръщайки ми леко гръб, показвайки надмощието си в ситуацията.

-Не са необходими формалности и преструвки, мисля че ни бяха достатачно и  на двамата за една вечер. - заговори спокойно, хвърлайки ми поглед през рамо - Нека говорим направо.

-И каво би искал да обсъди с мен принца на Лизандрия?- попитах, без да крия раздразнението си

Верон остави листите да се изплъзнат от пръстите му и през свито гърло осъзнах, че това бяха скиците ми за книгата. Дразнеше ме неуморно факта, че си играеше в момента с мен.

-Отначало недоумявах, как някой е успял да се промъкне в покоите ми незабелязано от стажите и защитите ми. Ценен съюзник имаш. Изтинска изненада е обаче да видя хамелеон тук и то да работи за теб.

-Не знам за какво говориш. Не познавам тази жена.- казах с престорена невинност, сочейки Ария

-Мирисът ти, макар и слаб, беше по дрехите й. Няма смисъл да отричаш.

Свалих гарда на преструвките. Както самия той каза , нямаше смисъл.

-Някой е имал скрит талант на ловен пес.- не си спестих хапливите думи

-Умееш да изигреш всички роли, Селест, но една ти убягва. - заговори замислено, обръщайки масивната си войнствена фигура към мен - Ролята на безмилостна убийца.

Изгледах го през свити вежди, но останах на място, макар гневът да пулсираше в мен като тътен.

-Може би не съм имала възможността да ти покажа, колко безмилостна мога да бъда.- отвърнах му студено с глас, които караше повечето мъже да се свият като мишки, но не и война пред мен.

Верон си пое дълбоко въздух, откъсвайки проницателни сини очи от мен.

-Днес ти се опита да откраднеш нещо от мен.

-Крада само неща, които предварително са били откраднати. - не му останах длъжна

Принцът не трепна под коментара ми. Облегна се на бюрото с лице към мен.

-Които ти самата не възнамеряваш да върнеш след това. Това не те преави по-малко крадла от нас.

-Какво искаш?! - попитах отново рязко

Той не отговори веднага. Явно се чудеше дали да не си замълчи.

-Искам това, което иска всеки друг... истината. - отвърна накрая

-Търсите на грешното място. - отговорих, уморена от играта на думи- Прицеса Елин не е в двореца.

Чувайки името на сестра си, нещо в очите му потрепери, но лицето му остана хладно, като изваяно от камак. Образът на Елфическата принцеса, затворена в килията, не спираше да ме преследва.

-Дали наистина?!

-Разбрахме се да говорим направо.

За пръв път на лицето му се появи лека, загадъчно предизвикателна усмивка, която ме изплаши повече от спокойната му маска. Стиснах полите на роклята си между пръсти, за да прикрия напрежението си.

Верон се изправи и измъкна нещо изпод жакета си. Трепет премина през тялото ми, когато осъзнах, че това бе книгата. Преглътнах, наблюдавайки я мълчаливо. Усмивката бе паднала от лицето му, когато за моя най-голяма изненада постави древния ръкопис на бюрото до себе си.

-Смятам, че може взаимно да сме си полезни. - каза с тих хлас, поглеждайки ме изпитателно

Не му отговорих. Погледа ми остана забит в книгата.

-А ти какво искаш, Селест? - попита още по-тихо

Нямах отговор на въпроса му. Нямаше и значение.

Вдигнах поглед към него, точно когато елфът се обърна и тръгна с бавна грациозна крачка към тъмнината в края на стаята, от която бе изплувал неочаквано. Направих две крачки към него, объркана. Наблюдавах, как постепенно тъмнината го обръща. Точно преди да изгубя образа му съвсем, той спря и се обърна през рамо към мен.

-Лека нощ , милейди.

За моя изненада нямаше подигравка в гласа му. Наблюдвавах в захлас как образът му се потопи изцяло в тъмнината и изчезна... просто ей така. Премигах невярващо и се приближих до стената, но следа от Верон нямаше. Сякаш се бе изпарил сред мрака. Побиха ме тръпки. Чак сега осъзнах, че съм спряла да дишам. Слепоочията ми пулсираха от напрежение.

Бяха разкрили плана ни, но по никакъв начин не го бяха показали на банкета. Бяха хвърлили Ария в бесъзнание и ме бяха разобличили, че именно аз стоях зад нея. Но едно ме изумяваше най-много.

Вгледах се захласнато в древната книга, оставена на бюрото и не спирах да се питам едно... Защо ми я дадоха право в ръцете?!

==============================

Ехей, здрваейте сладуриииии....

Завърнах се и моля ... моля не ме бийте и хокайте. Благодарете на корона вируса, че най- накрая имам малко време да си оттдъхна и да правя нещата, които толкова много обичам. Ахх, колко ми липсваше... Нямате си и напредстава.

Надявам се да ви е харесла новата глава, отделих и доста часове и е дългичка, специално за вас. Като се завръщам поне да е грандиозно, нали ;)

Надявам се да не сте ме забравили ... Вярно си е, доста време ме нямаше... ама история като тази забравя ли се?! ... < Права ли съм ?>